Никола Русев
Приказка за Стоедин (59)

16

В пустата тъмнина на полето Стоедин, облян в пот, дълбаел с жезъла. Най-сетне ямата станала дълбока като гроб. Измъкнал се от нея и отдъхнал.

На близкото самотно дърво кацнал гарванът. Изгракал и повторил.

Стоедин бързо смъкнал дрипите си, сега те се поддали лесно. Разгънал вързопа и започнал да облича златната премяна. И с всяка част от дрехите ставал все по-самодоволен, и движенията му — все по-бавни и господарски. На края закопчал и наметката, погледнал презрително дрипите, подритнал ненужните вече вълшебни опинци, бляснало за миг бистрото камъче, вързано за старата му риза като копче… Изсмял се подигравателно-горделиво и надменно сграбчил всичко това и със сила го запратил в ямата. Стиснал жезъла, посегнал да зарива — и застинал като поразен: в ямата се появила Невянка и тъжно го гледала:

— Много си хубав… Бре-бре… Е, ха сбогом.

Стоедин си спомнил всичко, страх го било само да не мигне:

— Чакай!… Чакай, не си отивай, чакай!

Но Невянка започнала да се размива: — Не мога… тояжката…

Стоедин захвърлил жезъла и тя пак станала отчетлива:

— Какво щях… нещо исках да ти река, какво беше… — и се сепнала: — Стоедине, бягай оттука, бягай, веднага бягай!…

— Накъде!… — отчаяно простенал Стоедин. — Не знам пътя, не знам как да се върна!…

— Изгревът все в лице да те гледа! Час не губи! — проплакала Невянка и посочила жезъла. — Първо й смажи главата, на тояжката — инак ще забравиш…

И изчезнала — най-сетне не издържал и мигнал.

Най-напред настъпил с ток големия: зелен камък на жезъла и той се разсипал на прах. Затиснал очи с длан…

Гарванът видял и чул всичко. Надигнал се и отлетял. Мекият плясък на крилете му сепнал Стоедин — понечил да свали златната одежда… Размислил, решил друго: откъснал зрънцето-Невянка и го скътал в пазва. Подвоумил се за вълшебните опинци, но нямало къде да ги скрие у себе си — изоставил ги. Вдигнал обезглавения жезъл и забързал обратно.

Злоокия го чакал там, където се разделили:

— Много се забави, сине. Лесно ли беше?

— Уморих се — кораво го погледнал Стоедин.

— Хайде, чакат те.

Влезли в бивака и тръгнали заедно към шатъра — по пътя им, изпреварвайки ги, гаснела гълчавата и отминатите ги следвали с мълчаливо нетърпение.

Стигнали шатъра. Злоокия се изправил до Стоедин:

— Хора!… Най-великият между великите реши: ще даде на цар Варадин капка жива вода! Сега ще чуете от устата му! — и го погледнал с присвити очи и усмихната уста.

— Така реших — ще дам.

— Слава на великия! Слава! — ревнало множеството и веднага хукнало към колите, да впряга.

— Ще дам, но на заранта! — додал глас Стоедин и вдигнал ръка да ги спре. — Нощта е за сън!

Тук-там зароптали недоволно. Мальо подтиснал гнева си и озъбил раболепна усмивка:

— Гледай сега какво ще направим, господарю: ти ще си спиш пътьом, пък ний…

— Рекох! — властно го прекъснал Стоедин. — Като спя аз, ще спите и вие!

И влязъл в шатрата.

Боляринът пратеник разочаровано завъртял длан: еее, сега пък и спане…

— Лек ти сън, великий господарю! — стиснал зъби Мальо и с два ритника отпратил свирачите в Стоединовата шатра. — Да ти дари небето добра отмора!

— Целуваме прахта в нозете ти, великий! — изръмжало множеството. — Лек сън! — и се пръснало към огньовете и колите.

— Какво да го правиш — вдигнал рамене Мальо и плюл. — Хем дърто, хем велико. Ни се води, ни се кара.

— Бе я го утрото — успокоил го Рижия. — Докато дремнем…

Разговорите бавно гаснели заедно с огньовете. Тук-там като закъсняло пламъче избухвал откъслечен кикот… Мазен Илия сменил стражите и също се прибрал в шатрата си.