Никола Русев
Приказка за Стоедин (53)

10

Стоедин се изправил, опитал да се пребори с тишината — крачел из поляната, вслушвал се да чуе най-сетне нещо, каквото и да е. Напразно. Дори стъпките и дъхът му сякаш не били истински. Замислил се: тече ли времето, или е спряло? А може би лети така шеметно, че човек не може да го осъзнае? Откога е тук — от час, от година или от пет? Или вече изминаха онези девет, които му поискаха слугите? Или изтекоха и повече, неусетно, като пясък между пръстите?… А може би е тука само час? Час-десетилетие, час-век?

Успокоил се, за сетен път разбрал — човешкият живот не се мери с години, а с онова, което се съдържа в тях — и хубаво, и лошо. Силно викнал:

— Ей, глупаци! Елате, съгласен съм!

Тримата слуги веднага се появили.

— Давам девет години. Покажете пътя.

— Добре, юначе — широко се усмихнало джуджето Радостин. — А в какво ще я налееш живата вода, за да я пренесеш?

— То си е моя грижа. Е?… Кому да ги дам, деветте?

— Почакай, вникни какво ти се говори — пристъпил Радко. — Живата вода във всеки съд не седи. Можеш да я пренесеш само в ей онзи кош. Ала за него искаме още девет години.

И донесъл коша. Стоедин мълчал.

— Недей се колеба — потупал го по ръката Радостин. — И да я стигнеш живата вода — без коша е напусто. За нея друг съд няма.

— И първо трябва да платя за него? — подигравателно ги огледал Стоедин.

— Не, първо ще платиш ей тоя пояс — хвърлил в краката му кожен колан, кован с медни плочки, Радул. — Без него и да понесеш живата вода, не можеш я оварди. Не те ли погубят, ще ти я окрадат.

— Така е, юначе… — поклатило глава джуджето, сякаш го съжалило. — Златица храни, кемер господарува, хазна затрива. А живата вода е съкровище, което няма равно — и ден път няма да извървиш обратно… — и подритнало колана. — За него — още само девет.

— Друго… дето много ще ми трябва… имате ли?

— Не, това е всичко.

— Е, пак добре — обходил ги Стоедин. Само девет… и още само девет… и още само девет — замислено погледнал джуджето. — Ти ли си тарторът? На теб ли първо? — и го хванал за ръката. — Вземи.

Брадата и косата му станали дълги и бели… А косата на джуджето почерняла.

Стоедин посегнал, хванал Радко:

— На и на тебе девет.

Лицето му се сбръчкало като кората на старо дърво… а Радко налял снага и опнал плещи.

Стоедин го отминал и хванал Радул:

— Ти май си най-свестният. И на тебе девет, а?

— Ако… нямаш толкова…

— Имам. Ха вземи ги.

Прегърбил се и се подпрял на боздугана. Сега вече остарял и гърбът му. А Радул се превърнал в строен и напет момък.

— Така-така… — старчески се окашлял Стоедин. — Платих ли всичко?

— Плати си, дядо — закимали и тримата. — Плати и наплати, благодарим ти, няма да съжаляваш, ще видиш. Благодарим ти, благодарим.

— Не бързайте да ми благодарите, че знаеш ли го, прекалено дългото щастие… не е ли бетер наказание… А? Покажете накъде?

— Почакай, дядо — от сърце му домъчняло на Радул. — Ха остани при нас. Вече трудно ще я стигнеш, опустялата му жива вода. Едва креташ.

— Колкото мога, момченце, колкото мога — меко го погледнал Стоедин. — Та, накъде?

— Стъпи там, в кладенчето — повел го Радко.

— През кладенчето? — влачел боздугана и покашлювал Стоедин. — Да, вярно, не бих се досетил сам… Нека е през кладенчето.

Достигнал водната повърхност и се вгледал в нея.

— Коша, човече! И пояса забрави!

Донесли му ги.

— Размисли още веднъж, дядо — състрадателно го помолил Радул. — Стъпиш ли там, вече връщане няма.

— Сполай, момченце… Ала, не съм дошел чак до тука, за да остана… или да се върна. Сбогом ви.

Стъпил в кладенчето, без да бърза, но и без боязън — и бързо потънал.