Никола Русев
Приказка за Стоедин (44)

1

Пясъците опирали в руините на пустото село. Порутени били и къщи, и дувари. По уличките и дворовете растял татул и троскот, повитуха душела подивелите овошки.

Насред мегданя — кладенец. От високото орехово дърво големият гарван гледал в пътя. Под дървото, край загасналия огън с гърнето, клечели и дремели с лъжици в ръце близначките баби Пана и Кустадина.

Гарванът се спуснал, кацнал при тях и се превърнал в Злоокия старец. Бабите сепнато се пробудили:

— А? Иде ли? — прозяла се Пана.

— Никаква се не види — поклатил глава Злоокия.

— Чак такова чакане пък досега не е било — разбъркала гърнето Кустадина, плюла в пепелта и огънят лумнал. — Трети път го подгряваме. Още колко ще я чакаме?

— Аз викам — да почваме, а, нане? — запитала Пана. Но Злоокия не отговорил. Седял на земята и угрижено люлеел глава. — Щом трае, значи разрешава.

Бабите се изправили и заиграли: — Ко̀пчи но̀га, дру̀сни пѐта, ку̀сни! — посегнали с лъжици към гърнето и засърбали. — Мляс-мляс, хруп-ръп, две са баби — нема зъб!… Две близначки-баби, Пана-Кустадина! Ко̀пчи но̀га, дру̀сни пѐта…

— Тц, не става — спряла Пана. — Две баби хоро не правят. Нане, я се хвани и ти, та да ни стане хорото!

— Ох, сестри, не ми е до игра. Страх ме е, нещо лошо и тоя път е станало.

Откачил от врата си торбичката-муска, извадил кичура коса, вързан със син конец, и го пуснал на земята. Дал знак, тримата започнали дружно да се поклащат, плюли върху кичура и отскочили…

Задимяло, димът се сгъстил, станал все по-син и по-плътен, докато оживяла Кина: посегнала с ноктеста ръка, политнала като ударена и простенала:

— Сестри, нане, чужда го лудост не лови, своя си има! Езикът му е при ума, а ума при сърцето, там, там го… поразете, инак…

И се вкостенила. Костта била лъскава, като полиран камък. Бързо се прояла, станала зърнеста и започнала да се руши — струяла, сипела се, докато се превърнала в купчинка синкав прах.

Злоокия гребнал шепа и посипал глава:

— О, о, Кино сестро, просто да ти е, прости ни и назе!

— О, о, Кино сестро, душо отровна! — посипали глави Пана и Кустадина. — Мъст ще мъстиме за тебе, мъст, мъст!… Оооо, камо го да дойде!

— Нане, дай ни го на назе! — изпищяла Пана.

— Знам ли, сестри… Щом можа до тука чак да стигне — по е харно и аз да помогна.

— Нане, знаеш: кого не сме поели, него не сме спрели! — помолила се и Кустадина. — Дай го, нека наш да бъде!

— Е, харно — въздъхнал Злоокият. — Ама, нищо не жалете. И… не бързайте, та да се не забавите. Ще ви чакам на брега.

Превърнал се в гарван, изгракал, вдигнал се високо-високо, паднал като камък и влетял право в гърлото на кладенеца.

Близначките баби се разшетали: духнали гърнето и то изчезнало. Духнали огъня и обгорената земя обрасла в троскот. После духнали едновременно в лицата си — и изчезнали. А там, където стоели, израснала жълта роза и жълта теменуга.