Никола Русев
Приказка за Стоедин (52)

9

Злоокия разтревожено чакал с очи в изворчето, но близначките не се появявали. Слънцето вече отивало към залез, долу край брега димели огньове.

Откачил муската си, извадил последните два кичура коса, пуснал ги на земята, плюл върху им и отскочил.

Задимяло, димът станал плътен, жълт, раздвоил се — и породил близначките баби Пана и Кустадина. Остро посегнали, политнали и преди да се превърнат в дънери, шепнешком викнали:

— Нане, мисли за подире!… Изнесе ли коша…

Фигурите им се прояли, разсипали се в две купчинки прах. Злоокия гребнал шепа и посипал глава. Загърнал се в дрехата си и се замислил. Лицето му бавно се изпълнило с лошо тържество и тихо промълвил:

— Ооооо, тежко му! Мъст ще му мъстя, мъст… Страшна. По-страшна няма.

И пак се вторачил в изворчето, което буйно бълбукало.