Никола Русев
Приказка за Стоедин (14)

2

Дърветата на тази мъртва гора, безлисти и без кора, били гладки и лъскави като кост — и така жълто-бели. Като човешки фигури: едни — приведени, други — разперили ръце-клони, трети — вдигнали ги към небето… И повалените, сплетени дънери, и храстите били гладки и лъскави. Някои приличали на животни, други — на каруци и впрягове.

Дрена оставила спящия Стоедин под едно дърво. Превърнала се на гарга, клъвнала го по челото и литнала в клонака. Стоедин скочил, хласнал се сънено в дънера, дървото раздвижило ръце-клони, като полюляно от вятър и пропяло с тежък, дрезгав стон. Уплашено се дръпнал, хласнал гръб в друго дърво — пропяло и то, съседните дървета отехтели и разлюшкали клони. Стоедин изтръпнало се завъртял, огледал се и викнал:

— Т… това па що е… бабо! Ей, бабо!

Озърнал се за пътя, залутал се в гъсталака, пак се блъснал и дървото извикало с тежък, кадифен стон. Не издържал, побягнал — блъскал се ту в едно, ту в друго дърво… Гората викала, пеела, стенела, а той се мятал, изгубил път и цел, страхът му го ослепил. Скоро и той викнал, крещял диво и ужасено, спъвал се, падал, ставал, отново хуквал. Вече цялата гора ехтяла и викала тежко и протяжно. Сляпо прегърнал някакво дърво и оттласнат от гласа му, отскочил и се вцепенил. И внезапно кипнал — ритнал дървото, ритнал и другото — страхът му се превърнал в сляпа ярост. Ритал дърветата, плюел ги, блъскал ги и вече вир-вода, се строполил на земята. Облегнал се на дънера, примирил се и зачакал като обречен — да се случи нещо страшно и от страшно по-страшно.

Гората ехтяла мощно и заплашително, викала и стенела, но страшното все не се случвало, не се случвало и пак не се случвало. И когато сякаш не му оставало друго, освен да обезумее, внезапно се изкискал — тихо и отпаднало. Станало онова, което не е дадено всекиму: осъзнал и глупавия си страх, и дваж по-глупавата си ярост. Отдъхнал и пак се засмял, смеел се все по-облекчено. И след като се подиграл на себе си, вече бил само любопитен. Изправил се, вдигнал клон-кост, отчупил си тояжка. Почукнал затихващото дърво и то отново надигнало глас. Разгледал го, почукнал друго. Гласовете на дърветата били различни. Тогава потърсил пътя, без да бърза, и веднага го забелязал — червеникав и пуст, протягал се дълбоко в гората, а клоните го покривали като свод. Поне три пъти го бил прекосил — ама кой да го види?