Никола Русев
Приказка за Стоедин (41)

14

А в това време Фотко, вече изгубил надежда за спасение, все така се вглеждал в мъждивото прозорче и напрегнато слухтял. Бишо вдигнал глава и извил тихо и отчаяно.

— Как не те е срам да си мислиш такива работи, бре? — разсърдил се Фотко. — Не бой се! Щом е обещал да се върне, ще се върне!

— Аха, на куково лято — екнал като от бъчва гласът на Щърбавия: в стената се отворила тясна, незабелязана досега вратичка и Щърбавия се хилел издевателски иззад свещта, която държал Едноокия. Зад тях се долавял дълъг тунел и от дъното му, над силуетите на множество глави, се цедяла светлината на деня.

— Чакай, то магарянцето не казва, че господарят му ще дойде — обадил се Едноокия. — То казва, че късметът му ще дойде. На, дойдохме, във вид на неговия късмет.

— Какво ломотите, бре? — отстъпил към стената Фотко.

— Уж схватливо, пък трябва да му се повтаря. Вашият господар си купи каквото му трябваше и си замина. И плати с вази. Две гневни приказки си плати: едната с тебе, другата с кучето. Вече сте наши.

— Що лъжеш така… Как ти се извърна езикът, бре, гадо! Пууу! Мене да ме продаде побратима ми?… Пуууу!

— Ядосва се — щастливо се любувал на Фотковия гняв Щърбавия. — Че то си е за яд. Ала ще му мине — и помамил Бишо. — Кучи-кучи-кучи, ля, ля. — Но Бишо изръмжал и заплашително се озъбил. — Е, ха ловете ги.

Дръпнал се от вратичката и пропуснал тълпата бивши юнаци, които ухилено се скупчили до него.

— Не приближавай! — настръхнал Фотко. — Хапе се и се рита без предупреждение!

Бишо затаено изръмжал и застанал до него.

— Защо се противите, бре, глупаци, при нас живот ще си живеете! — приятелски ги укорил Едноокия. — Наместо да се радвате… — и се обърнал към тълпата. — На три се хвърляме вкупом. Еднооооо…

Скупченото множество нетърпеливо се напрегнало. Фотко разбрал, че няма изход, и в отчаянието внезапно му хрумнало как да предупреди побратима си, че върху им е извършено насилие. Тупнал с крак и зверски се изсмял:

— Спрете, ще се предам!… Ааааа, тъй значи? Той ще ни изоставя, а, Бише, а ние ще му вардиме най-благите и абсолютно най-профирни вишни, от кои само една — за два живота засища? Поврага! — Извадил от пазвата си вишна и я лапнал. — Ето, сега му ги изяждам всичките, до една му ги изяждам и като ги изям — ще се предам!

— Засищат ли?… — лакомо преглътнал слюнката Щърбавия и грабнал от ръцете му. — Толкоз ли са сладки?

— Дай и нам! — викнали в един глас всички. — Чакай, да поделим! Вече всичко ще делим!… — и хищно го сграбчили.

— Дай!

— Чакайте! — отмъстително изкрещял Фотко. — Малко са! По една, че да има за всички!… — и щедро раздавал. — По една стига! За цял живот, за два живота, за пет живота стига!…

Сборичкали се кой да се вреди по-напред, помъкнали го през тунела, Фотко пъхал вишни във всяка протегната ръка — и в светлото гърло на изхода се множели силуетите на дългоухи глави, но все още само той забелязвал това.