Никола Русев
Приказка за Стоедин (36)

9

Търговецът разпродал и последните грънци. Купувачите били щедри и макар че купували след горещ пазарлък, споразуменията били винаги в негова полза. Вече и той бил препълнен с щастливи усещания, и пунгията му — със златици. Закопчал я с труд и най-сетне се вгледал в света около себе си. Тръгнал да обикаля дюкяните и сергиите — неочакваното богатство го направило словоохотлив, искало му се да поучава и напътства и горделиво подвиквал ту на един, ту на друг:

— Ха сега речи, кое му е най-харното на онуй, което се чиляк кани да стори?… Най-харното му е, че може да го промени с друго!… Туй от мен да го знаеш!

Мискин Пондьо, облегнат на портата на купчийницата, го наблюдавал с широка и зловеща усмивка. Купувачите пренасяли гърнетата, стомните, паниците, ръкатките и делвите вътре в двора.

— Щото от мен да знаете: търговията е колкото късмет, толкоз и майсторлък!… И всичкият майсторлък е да си отгледаш един вътрешен глас!… Сегинка например к’во ми хортува тоз ми ти вътрешен глас?… Пак ела!… С пет каруци ела!

— Заповядай, твоя милост — пресрещнал го Пондьо и дълбоко му се поклонил. — Нашият господар и най-голям брат те кани да си похортувате. Стори му чест.

— Ще дойда! Приемам поканата! Ще дам и нему някой съвет! Не ми се свиди!… Как се викаше твоят господар и брат?

— Гъдьо, твоя милост. Дядо-мискин Гъдьо. Мъчно се запомня, докато не му погостуваш. Тогаз го запомняш за цял живот.

— И аз съм тъй! И мен ме помнят!… Мен кмет ми е гостувал!

Пондьо го въвел в двора. А горе, в широката полутъмна одая, Матаки отлепил око от сърчицето-шпионка и се разшетал: постлал върху капака о пода китеник, сложил отгоре му и възглавница, после пъхнал в горещия пясък на огнището джезве с кафе.

Пондьо отворил вратата на стълбите за първия кат и изул калеври.

— Вярно каза, кмет съм, ала на теб се спирам — продължавал да вика като пиян търговецът. — Дали ще ми отговориш на желанието, да правим една търговия заедно?

И понечил да стъпи на стълбата. Пондьо чинно го спрял:

— Ще прощаваш, чорбаджи, ала нагоре…

— Аааа, то се знае! — опомнил се търговецът, сконфузено изул калеври и продължил, но все по-тихо — смаяло го богатството на подредбата: стъпалата били застлани с черги пискюллии, а по стените блестели огледала и медни тави. — На теб се спирам, рече, макар че съм кмет. Щото, рече, ти имаш вътрешен глас! Ти, рече, с този твой вътрешен глас…

Стигнали вратата на втория кат.

— А, подушил го е, значи, вътрешният глас и… а? — свалил елека и ризата си Пондьо и ги оставил пред вратата. Почтително зачакал. Търговецът втрещено го погледнал.

— Нали знаеш, чорбаджи — чинно се поклонил Пондьо. — Всяка къща — свой ред. Желателно е.

Търговецът се побавил, стеснително свалил елека, съблякъл и ризата и ги оставил до неговите. По стъпалата към третия кат се качвали мълком — тук наредбата подтискала с разкоша си: стълбата била застлана с дебела мъхеста пътека, а по стените висели кристални гирлянди, шарени пера и сребърни тави. Пред вратата Пондьо развил пояс, събул панталоните и останал по гащи. Дружелюбно се усмихнал и зачакал.

— Дали да не дойда други път?… — изпотил се търговецът. — Че то… не съм изопаки много за пред свят… Опакото ми е подносенко…

— Нямай грижа, чорбаджи — услужливо дръпнал пояса му Пондьо. — Нали си чувал: по дрехите посрещат, а по ума изпращат.

Търговецът преглътнал веднъж-дваж, пък изхлузил панталоните и останал по вехти, многократно кърпени гащи. Сепнал се: — Да нямате още врати?

— Тази е последната, чорбаджи — успокоил го Пондьо. — Не за друго, ами вътре става много жега, та…

И го въвел в просторната полутъмна одая. От горделивото перчене на търговеца вече не останало ни помен: крепял гащи, стискал тежката пунгия и жалко се усмихвал.

— Добре ни дошел, чорбаджи, заповядай! Нашата къща — твоя къща! — радушно го посрещнал Матаки и го настанил на възглавницата върху китеника. — Смая ни, чорбаджи. Такова майсторско продаване скоро не бях виждал.

— То е, защото си е завъдил един вътрешен глас.

— Аааа, туй вече изяснява работите — и му поднесъл кафето.

— То, продаването — дааа — с отънял от стеснение глас проточил търговецът, — ала бях наумил да купя малко кожи, че по нас се силно търсят, пък… изпреварили ме, сал една останала…

Матаки го претеглил с опитно око — забелязал и как стиска пунгията си, и как крие боси ходила, и как жадно сърба и се пари с кафето… Широко се усмихнал:

— Кожи да искаш, чорбаджи. Мен ми е драго да зарадвам майстор като тебе. Понде, покажи!

Пондьо послушно се отправил към дъното на одаята. Цялата й задна стена била във врати. Отключил една и се показал склад, претъпкан с вързопи кожи — всякакви и от хубави по-хубави. Търговецът първо замръзнал, после започнал ситно да трепери и на края се просълзил от вълнение:

— Т… туй, всичкото… таквазззз ли стока…

— По-харна няма да намериш, чорбаджи. С години е сбирана. И не е за всеки.

— Как ги давате?… — още по-силно затреперал търговецът. — Златица дузината — скланяш ли?… Две златици?… Четири! А? Ще ги взема вс… всич… всичките!

— Батьо! Ах, той вярно имал вътрешен глас! — с все сила се изумил Пондьо. — Ах, не вярвах, ала ясно чух, като му шушна: „Ей, тиквенико, тез кожи ще ги продадеш по златица парчето!“

Търговецът внезапно спрял да трепери, вслушал се в себе си и ревниво го стрелнал с поглед: — Ха да се разберем сега какво ще правим: ще търгуваме ли, ще се подслушваме ли?

Матаки доволно примижал — изуменото било постигнато. Този човек вече не се грижел как изглежда, лакомията му лумнала така мощно, че станала по-силна от него. Извадил голям ашик и седнал срещу му.

— Харно, тури ей тука четири златици, чорбаджи. Сядам ти на цената. Ха, Понде, дай една дузина.

— Батьо, недей с него! — с все сила се разтревожил Пондьо. — Днес е с целия си късмет, ще ги вземе даром!

И пъргаво домъкнал вързоп кожи.

— Ала поне ще ми остави един траен спомен! А какво е животът без спомен? — разиграл в длани ашика Матаки и го хвърлил на китеника. Ашикът застанал с дупката нагоре. — Честито, чорбаджи. Още?

— Бива! — отброил още четири златици търговецът.

— А, недей додава, твоя милост — тези ги кожи аз проиграх, вече са твои. — И ловко сменил ашика с друг, досущ същия. — Играта е: падне ли се отгоре дупката — губиш. Падне ли се гърбавото, сиреч хлябът — печелиш. — И му подал сменения ашик. — Пак ли на дузина?

— На две!… Ще удвоим!… Ха да те видя!…

— Батьо, недей бря!… — пъргаво домъкнал още два вързопа Пондьо.

Търговецът подухнал ашика, разклатил го, нещо му пошушнал и го хвърлил. Ашикът се търкулнал и застанал с „хляба“ нагоре. Лакомо изхлипал, сграбчил кожите, ровел вързопите, опипвал ги, милвал ги…

— Батьо, опомни се!… — проплакал Пондьо и се разтреперал с все сила. — Тоз чиляк ще поиска да играе на цялото!

— Дали не сбърках? — разтреперал се и Матаки.

Толкова му трябвало на търговеца — сякаш прихванал, раздрусал се цял и облещено ревнал:

— Нацяло!… Или — или!… Скланяш ли? — Матаки скочил и загризал пръсти.

— Ха де!… — блещел се търговецът. — Или — или! Стиска ли ти?… Скланяй!

— Скланям! — отсякъл Матаки. — Какво е животът без спомен?

— Тъй я! Какво е?… — тресели се дори и кръпките на търговеца. — Аз ще хвърлям!… Дай!…

— Батьоооо!… — проплакал, та чак пропял Пондьо и ловко сменил ашиците. — Батьоооо!… Ооооооо!…

Търговецът грабнал ашика от ръката му и огледал братята зло и тържествуващо, сякаш си отмъщавал за изпитаното унижение. Чувствал се като победител, който ей сега ще изпълни тежка присъда. Обиколил китеника, подухнал ашика и като се ухилил зловещо, хвърлил. Ашикът се търкулнал — и застанал с дупката нагоре.

Матаки само вдигнал рамене.

— Как… аааа — изхриптял ужасено търговецът. — Някой го подухна, ще повторя!… Чувате ли, ще повторя!

— Харно, чорбаджи, нека е тъй. Но — само още веднъж.

— Ни глас!…

Седнал на възглавницата, раздрусал в длани ашика, раздрусал пак, и пак, и пак… Хвърлил — и отново загубил. Устата му се сцепила и по брадата му потекла тънка червена струйка.

— Поне ти остава траен спомен, чорбаджи — тихо процедил Матаки. — А какво е животът без спомен? Един предварителен прах е животът без спомен.

И загребал златиците. А Пондьо помъкнал кожите обратно.

— Стойте!… — сякаш се пробудил от лош сън търговецът. — Турям конете! Дай ашика! Не, ти хвърляй! Залагам конете!

— Прощавай, чорбаджи, на коне играят долу, слугите — учтиво се поклонил Матаки. — Ха, щом искаш…

— В стената стърчала халка — дръпнал я, капакът на пода хлътнал и търговецът пропаднал в долния кат заедно с китеника и възглавницата. Поели го множество ръце и той познал купувачите от чаршията.

— На конете ли, чорбаджи? — подал му ашик едноок мъжага.

— Ти ли ще хвърляш или аз?

— Аз!… Тишина!… Тихо!… Тихооо!…

То си било тихо и без това. Хвърлил — и загубил.

— Не се отчайвай, чорбаджи! — ухилил се едноокият. — Друг път ще спечелиш.

— Чакайте! Залагам каруцата!… Кована е! Писана!

— А, на каруци играят ратаите, чорбаджи. Прощавай, но щом искаш…

Дръпнал халка и търговецът пропаднал в първия кат. Пак го поели множество ръце и той познал, че това са продавачите от дюкяните и сергиите.

— Ооооо, хайде бря, наш чиляк, що се забави толкоз? — щастливо се ухилил щърбав мъжага. — На каруцата ли? — и му подал ашик. — Ти ли ще хвърляш?

— Ти!

— Както заповядаш — разклатил ашика щърбавият, хвърлил, спечелил и съчувствено го потупал по рамото. — Живот, чорбаджи. Днес си цар, утре — говедар.

Тласнал го към вратата, другите го поели и избутали на двора.

— Чакайте!… — отчаяно се противял търговецът. — Братя мили! Дрехи имам! Купешки дрехи, нови-новенички!… Залагам ги!… Дай ашика!… Аз ще хвърлям!…

Изхвърлили го на пустата чаршия и захлопнали тежката порта. Капакът със сърчицето-шпионка се открехнал и една ръка изхвърлила долу на плочника дрехите му, калеврите и празната пунгия.

Търговецът убито се изправил, събрал дрехите си, огледал мъртвото безлюдие на чаршията и като плюл в портата, яростно заплакал:

— Ааааа, гиди синджир-кожодери, пууу, година ми изядохте! Аааа, навсякъде ще ви опиша какви сте, тъй ще ви разгърмя и разтръбя, че като чумави да ви заобикалят всички!… Крак да ви не стъпи тукаааа!… Ааааах, закъде съм сегаааа, аааа, искам да умраааа!… Искам да умра напълноооо!

И тогава се появил изневиделица мръсен и дрипав старец, с вежди като стрехи и нос като клюн. Приближил го и съчувствено прошепнал:

— Мнозина го искат умирването, чиляче, ала малцина го могат! Не е лесно туй, то си иска такъмите! Късмет имаш, че те чух! — и като разгърнал дрипи, показал множество торбички, овесени на голо тяло. — Отрова, чиляче, първо качество! За дрехи я давам!… Хайде!

Търговецът се опомнил, заплюл и него и побягнал. Скрил се в уличката, бързо се облякъл, плюл и върху мостчето и отдъхнал чак в полето. Обърнал се към града-чаршия, избрал тежък камък и го запокитил — да не се върне никога.

Дълго се плискал на крайпътната чешма, подсмърчал и се вайкал, когато дочул далечен смях и весел лай. Взрял се в пътя, видял каручката с впрегнатия Стоедин, видял как и той, и дружината му весело крачели, как се радвали на хубавия ден — и лицето му се сгърчило в болна завист. Бързо събрал камъни, натъпкал пунгията си така, че тежко увиснала, и като изчакал да приближат, викнал да се смее с все сила: щастливо, та още по-щастливо, та съвсем щастливо.

— Ей, смееш ли се или плачеш, бре? — запитал Фотко.

— Кискам се, та чак се заливам от драгост бря, сляп ли си? — сопнал се търговецът и слисано се вторачил в клепоухата му глава.

— Добра стига, човече! — поспрял Стоедин.

— Не е стига, среща е! Хе от онази чудесна чаршия се връщам и вижте как се обилно напечелих! — повдигнал с труд пунгията, но Стоедин и дружината му вече отминали. — Защо не погледна как е увиснала от златици пунгията, бре, едва я държа, жилите ще ми скъса!… — разочаровано викнал подире им и сърдито помълчал. — То пък не дава да го излъжеш, диването. Пу, какво искаш от един гламавец, дето е пуснал магарето и се е впрегнал вместо него. — И пак закрещял с все сила: — Бързайте, бързайте!… Поне нима само ази да съм толкоз драгостен, драгостен още радостен!…

После си тръгнал, като заканително поклащал глава: — Ааааа, ще им пращам де когото видя! Да не съм повече на този свят!… — И се плеснал по челото с цяла длан. — Бря, харно, че не си проиграх и дрехите! Как щях да ги прелъгвам по кръпки?… — и този път се засмял наистина щастливо. — Туй ще да ме е предвардил вътрешният ми глас.

Нито се досещал, че тъкмо затова не му ограбиха и дрипите, нито му идело наум да изхвърли камъните от пунгията — вървял, препъвал се и пак вървял, превит под тежестта й.