Никола Русев
Приказка за Стоедин (51)

8

Стоедин се изправил, пъхнал в пазва капата, стиснал боздугана и решително тръгнал към коридора, който го довел тук, в тази седефена зала. Гласът ехтял и го догонвал, но той не чувал нищо — забързал, склещил зъби с окаменяло лице. Зърнал за миг изображението си в стената огледало, яростно замахнал с вълшебния боздуган и ударил с все сила. Ударът му не срещнал съпротива и той влетял направо в странната зала-поляна. Светлината й го блъснала и заслепила, затворил очи.

Двете Невянки, русата и чернокосата, усмихнато го наблюдавали от двата края на залата. А Радул, Радко и Радостин стоели при коша чакали.

Когато очите на Стоедин привикнали, първото, което видял, било русата Невянка. Гледал и не вярвал — възможно ли е, тя ли е?

— Стоедине, ти ли си? — протегнала ръце към него. — Какво става с нас, къде сме?

Повярвал, че е тя, и лицето му омекнало, отмалял и се облегнал на боздугана — не можел нито да проговори, нито да прекрачи. Ето, за това било всичко — да я види пак жива.

Но близнашките изтълкували погрешно вълнението му.

— Защо стоиш така, не се ли радваш? — обадила се иззад гърба му чернокосата.

Стоедин трепнал и се обърнал — сякаш гръм го поразил.

— Колко е хубаво тук!… — възкликнала нежно русата.

— И колко спокойно… Уморен ли си? — напевно додала чернокосата.

Уж се разхождали и се любували на зелената поляна, а неусетно и неотклонно го приближавали. А в движенията им имало желание да му харесат, много да му харесат. Стоедин се опомнил, разбрал измамата и му станало тежко.

— Не ме ли позна? — бавно го приближавала русата. — Забрави ли ме вече? Аз съм…

— Да, аз съм… — напевно се засмяла чернокосата. — Сега вече ме позна, нали?…

Стоедин отстъпил, не им позволявал да го доближат.

— А ти веднага ме позна, нали?

— Веднага!… Наистина веднага!

— Все същият си!… Сякаш вчера сме се разделили!

— Не приближавайте! — остро ги спрял Стоедин.

Близначките застинали и се спогледали. Чернокосата дала знак и тримата слуги крадливо се промъкнали зад гърба му.

— Но аз ти казвам истината! — нежно се натъжила русата.

— Истината!… — насълзила се чернокосата. — Защо се сърдиш?

— Две истини — една лъжа! — горчиво се усмихнал в брадата си Стоедин. — Че мен сега и майка ми не може ме позна!… — сурово заповядал: — Стойте там!

Радул, Радко и джуджето Радостин едновременно го сграбчили. Двете Невянки едновременно се хвърлили към него, посегнали към сърцето му. Яростта им ги променила и те се превърнали в двете баби близначки. Стоедин се напрегнал с цяла душа и миг преди да го докоснат, отхвърлил нападателите си, замахнал с боздугана, ударил Пана, отскочил, ударил и Кустадина — двете мигом се превърнали в дънери, прилични на хора.

Радул, Радостин и Радко се пръснали и го гледали отдалече.

— Откъде у тебе тая канска сила, а, юначе? — дружелюбно се учудило джуджето.

— Плащал съм я — отдъхнал Стоедин. — Дето не достигне и моята нанаждам.

— Богат трябва да си бил.

— Богат, зер — криво се усмихнал Стоедин. — Богат с години.

Усетил се И млъкнал, но късно — и тримата слуги наострили уши:

— А… много ли ги имаш? — сгърчило лице джуджето Радостин.

— Стига брътвежи! Казвайте ми пътя, че инак…

— Инак — що?… Ще ни погубиш като повелителките?

Стоедин заплашително стиснал боздугана.

— Мирен, човече! — намесил се Радул. — До тука прави, оттук ще почнеш да разваляш. Докато бяха живи и да искахме, не можехме да ти обадим пустия ти път. Но сега, затриеш ли и нас — от кого ще го научиш?… Ще плуеш тука, докато умреш.

— Ей, хора, не ме мъчете повече — премислил Стоедин. — Пуснете ме да си вървя. Обадете пътя.

Слугите се спогледали.

— Дай ни девет години и ще ти го обадим — отсякъл Радко.

— Ахааааа — помълчал Стоедин. — Късно ги искате.

— Късно ни дошел редът — късно ги искаме.

— Е защо ви са, бре?

— Видя, тука всеки е щастлив от някаква си глупост, защото сам си я избира тая глупост, юначе!… — приятелски отвърнало джуджето. — Ние пък сме щастливи, като гледаме как другите са глупави, а ние — не. И искаме да сме щастливи по-дълго.

— Вие сте най-глупавите, щом ви радва чуждата глупост! — разсърдил се Стоедин. — Щом се гаврите с нея!… Ни година нямам за вас!… Ни ден!… Този път — нищо няма да дам!

— Твоя воля, юначе — спогледали се тримата слуги. — Ако решиш друго, повикай ни. Ние не бързаме. Можеш да ни викнеш и след година… и след девет…

Влезли в блестящата стена и изчезнали.

Стоедин се огледал в пустата зала-поляна и осъзнал тишината: ни звук не се чувал. Ритнал коша, приближил стената, посегнал и ръката му преминала безпрепятствено. Прекрачил — и се озовал в някаква друга градина, където било едновременно и пролет, и лято, и есен, и зима: едни дървета цъфтели, други били отрупани с тежък плод, трети — заскрежени. Дебела жена с облекло на ханджийка хранела лебеди край малко езерце, а неколцина мъже с лица на убийци, целите в белези, й правели венци…

Стоедин отстъпил — и пак се върнал в залата-поляна.

Прекосил я, прескочил кладенчето и влязъл в насрещната стена. Попаднал в трета градина — с изкуствени цветя и изкуствени птици, осеяна с водоскоци: там щастливците деца, мокри до кости, се пръскали с вода, джапали, пущали си параходчета и пронизително пищели. Вгледал се и осъзнал, че това не са деца, а старци в къси панталонки… Отвратено се дръпнал и пак попаднал в мъртвата зловеща тишина на залата-поляна. Отпуснал се на колене и закрил глава с ръце.