Никола Русев
Приказка за Стоедин (4)

4

Месечината, кръгла и бяла, огрявала меките пасища, които се надигали към хълма и опирали чак в гората.

Портата на царските конюшни била широко отворена. Спотаили се вътре, в тъмното, конярите гледали към хълма. Десетина, начело с главния коняр Жеко, яхнали най-бързите коне и стиснали аркани, били готови да препуснат всеки миг. Другите държели муцуните на животните — да не би някое да изцвили.

Конят на Жеко, бял като сняг, нетърпеливо биел с копито.

Гледали към хълма и жените, и старците, скупчили се в сянката на колибите. Сред тях — и Невянка, облечена в чувал, а главата й била така дебело омотана в дрипи, че се виждали само устата и очите и не се разбирало момче ли е, момиче ли е. Ясно било само, че е човек. Много зеленоок човек.

Всички били тревожни и нетърпеливи и не смеели да шукнат. И само тя спокойно се усмихвала.

Гледал към хълма и съгледвачът на боляр Боню. Покатерил се в клоните на самотното дърво сред слънчогледовата нива, лющел семки с безизразно лице… Оттам, макар и отдалече, хълмът се виждал добре. В края на нивата, край синора, под гъстака диви круши лежали и чакали пет коня и четирима мъже. Единият тихо похърквал, подложил под главата си рибарско серкме.

Гледала към хълма и зрителната тръба, която Парапун закрепвал на прозореца. Одаята му била под самия покрив на кулата. По гредите висели изсушени прилепи и жаби, връзки пера и треви, мехове и торби. Край огнището — делви, казани и кошници. През ниската сводеста врата се виела стълба надолу, а през другата, по-широка врата, се виждала площадката зад крепостната стена на палата и там — четири клетки с четири гълъба.

Изкачил стълбата, най-напред влязъл Боню, а по него — и другите боляри и болярки.

— Заспа ли пресветлата? — раздухал огъня в огнището Парапун.

— Па би ми свирачите, едра две пердета и се унесе — подал му най-големия казан Вълкашин.

Зуна погледнала през тръбата и пляснала ръце:

— Ау!… Ама този път се вижда като на длан!

— Бе, то се вижда, ама… да видиме какво ще видиме — промърморил Мушан и се заел да пълни казана с вода.

Парапун изчакал да го напълни до половина, излял в него течността на две кратуни, отсипал от торби, добавил от делви, докато казанът се напълнил до ръба. Разбъркал го и пак раздухал огъня.

А Боню седнал удобно зад зрителната тръба и се загледал през нея.

Месечината вече се надигнала високо в небето, пасищата станали сребърни. И ето най-сетне се дочул далечният, тежък тътен, приближил и на хълма се появил Звездалията. Разиграл се, изцвилил и обърнал глава към колибите.

Конярите го гледали прехласнати, Жеко движел уста в беззвучна молитва…

— Бай Жеко, човече, какво чакаме, бре!… — колкото изшушнал, толкоз изплакал от нетърпение остролик коняр. Жеко ядосано го тласнал да мълчи.

— Рече ли тоя път да слезе докъм… баре докъм дряна — има надежда, инак… — колкото изшушнал, толкова се примолил мустакат коняр.

Звездалията сякаш чул, разиграл се, затичал и като отминал дряновото дръвце, спрял още по-наблизо, насред, ливадата.

Жеко вдигнал ръка, някой лиснал ведро вода за сполука и конниците се понесли към Звездалията. А той спокойно чакал. Пръснали се в дъга, обградили го, арканите изсвистели и заловили шията му.

— Уф, леле, божке, най-сетне! — щастливо изхлипала Жековица. Невянка разбрала изреченото по движението на устата й и се усмихнала:

— Ба, то се още не знае. Не го ли видите, че си играе с них? — и не довършила, викнала от болка — Жековица привично и беззлобно я ударила по увързаната глава.

Викът й се слял с ликуващите викове на жени, старци и коняри — конниците, опнали ласа, водели Звездалията към конюшните. И когато вече щели да го вкарат в портата, Звездалията внезапно се възправил, скочил и конниците, дръпнати от арканите си, се посипали по ливадата, конете се разбягали и сами се върнали в конюшнята. А Звездалията настъпил въжетата, скъсал ги от шията си и изцвилил към колибите силно и настойчиво. После препуснал към хълма и потънал в гората.

Невянка гледала подире му щастливо и унесено.

Един по един конярите се изправили. Кой триел натъртен лакът, кой оправял съдрана риза…

— Опустяло. Здрав кокал не остана — плюл Остроликия.

— Бе откога казвах, ама кой да чуе. Тая хала няма лов.

Унило се сбрали около Жеко, помогнали му да стане, вдигнали и капата му и мълком тръгнали към колибите.

Там, от дървото сред слънчогледовата нива, Съгледвача видял, което му трябва. Спуснал се от клоните и поел към синора. Мъжете сръчкали спящия и се изправили.

А Боню отлепил око от зрителната тръба и се обърнал към болярите и болярките:

— Както се очакваше.

— Ау, тоя път вече ще ме офъка до голо и окото й не трепва!… — ужасила се Гергина.

— Я трай! — скарал се Парапун. — Ами ако те давене в тава чакаше? По ли е харно?

Бързо разглобил вече ненужната зрителна тръба и я скрил под одъра. После всички се заловили с казана — додали дърва в огнището, задухали огъня… Мушан усърдно разбърквал течността, която силно вряла и вече намаляла до половина.

При конюшните всички — и жени, и старци, и коняри — наобиколили Жеко, мълчаливи и попарени.

— Леле, Жекоооо, докога, Жекоооо… — сподавено проплакала Жековица.

— Млък! — яростно се троснал Жеко и въздъхнал. — Хайде.

Раздвижили се хората, потърсили Невянка — а тя си гледала все така към гората, накъдето се изгубил Звездалията. Жековица и една от жените крадешком я приближили, хвърлили върху й чул, съборили я. Жековица я захлупила в скута си.

И това сякаш било знак — всички се нахвърлили върху Жеко, захванали да дерат дрехите му, да го цапат с тор. Разбили и носа му и се дръпнали. Тогава Жеко на свой ред легнал в прахта на коневръза, овъргалял се едно хубаво, пък станал и ги попитал с очи: добре ли е така?

Хората мълчали.

Жеко разбрал, че този път извършеното е недостатъчно, и се троснал към Остроликия:

— Бъклица ли чакаш?… И… да е на по-лично място.

Бързо подали на Остроликия цепеница. Той притеснено се поусмихнал, плюл на длани, премерил удара и го хласнал в челото. Жеко политнал, но хората го поели, преди да падне, гледали изникналата буца и оживено закимали:

— Е, това е друго, друго е, така е вече друго! — Подали му тояжка и го изпратили чак до края на конюшните. Един през друг го успокоявали, окуражавали го със съвети:

— Речи й на, царице, милост речи, видиш — смаза ме, речи. Тоя звяр няма ловене. Ако можеше, ехеее — да са го уловили още дедите ни и на дедите дедите им, речи!… Така де!… Че щял принцът да си седи нежен — що от това?… То за назе, конярите, е вредно да сме нежни, речи — щото няма да я можем тая тежка работа. А от принца що се иска? Да заповядва. Па то, речи, може да се заповядва и нежно-непълнолетната, така де!… Дигне например нежно ръката и рече непълнолетно: „Заповядвам еди-що си!“

— Бе така е. Ама да можех с твоята уста да й го река — изпъшкал Жеко и им махнал за сбогом. — Хайде — ега има дни.

И се отдалечил надолу към нивите и лозята. Хората гледали подире му, докато се виждал. Остроликия въздъхнал, поклатил глава и пошушнал на Мустакатия:

— Тоя път май няма да се върне, горкият.

А Жековица чак сега пуснала Невянка. Момичето отметнало чула от лицето си, поело шумно дъх и любопитно се ококорило:

— Що крихте пак от мене ма, тетко?

Никой нищо не й отговорил.

Жеко вече куцукал край синора на слънчогледовата нива. Щом доближил гъстака диви круши, изсвистяло серкме, паднало отгоре му и докато се опомни, Съгледвача и помощниците му се хвърлили, запушили устата му и го напъхали в голям чувал.

Съгледвача тихо изсвирил и легналите коне се изправили. Възседнал, прехвърлили чувала пред седлото му и всички препуснали към палата, който се виждал далече-далече, малък като детска играчка. Вече развиделявало.