Никола Русев
Приказка за Стоедин (37)

10

Нивите вече останали далече назад. Лъжлив Лальо, Проклет Кальо и Фудул Бальо спрели да отдъхнат, защото ги чакала дългата стръмнина на коловоза — нагоре, към насрещните гористи хълмове.

— Ожаднях! — оплакал се Лальо.

— Само ти си ожаднял! — презрително се троснал Кальо.

— На моето място се по ожаднява! Ще се сменим!

Бальо премерил сянката си на око: — Още къмто два пръста.

И пак тръгнали: Кальо и Бальо бутали количката, а Лальо я теглел и вървял заднишком. Все така не късали очи един от друг и крепели вълшебната кърпица, опната на сиджимките високо над трите купчини имане.

Лальо се спънал, задържал се и писнал:

— Стойте! Ще ме съборите!… Искате да ме съборите и прегазите, видях ви като се спогледахте! Наговорихте се, видях!

— А че що гледаш? — хладно се ухилил Кальо. — Тъй и тъй ще те прегазим, поне гледането си спести.

— Недейтееее! — облегнал се на количката Лальо. — Ще ви прокълнаааа!

— Може — мъдро разсъдил Бальо. — Тя, твоята клетва, обратно ще подейства, поради защото колкото пъти си зинал уста — все си излъгал. А лъжлива клетва — по-полезна от благословия.

Пресегнали се, хванали кърпицата и я откъснали от Лальовата сиджимка.

— Тогаз ще ви благословяааа! — надул гърло Лальо. — Аааа, да сте живи, да сте здрави, от едното сто да правите…

Кальо и Бальо така уплашено ревнали и запели „Овдовяла лисичката“, че удавили думите му. Силно тласнали количката, съборили го и я обърнали отгоре му. Имането затиснало Лальо като канара. Миг-два погледали неподвижното купище и хукнали нагоре по коловоза. На хълма спрели и се обърнали: изпод количката стърчал неподвижен крак.

— Поне с туй злато, дет му го оставихме, ще му вдигнат такъв голяааам паметник, че дай, Боже, всекиму — свалил капела Кальо. Постояли мълком и вече напълно успокоени, отново тръгнали един до друг, като внимавали кърпицата да е на еднакво разстояние помежду им.

— А, тъй е друго, тъй се върви — леко се задъхвал Бальо.

— И ний се отървахме, и него отървахме. Нацяло беше капнал, горкият, не можеше да се дотътри дотук.

— Не можеше. Аз обаче смятам да наречем една от одаите на гостилницата в негова памет. Ще я кръстим „Одая за тиха почивка“, пък ще си знаем, че е на него. А…

Слънцето се надигнало и жарело немилостиво. Скоро стръмнината се засилила и коловозът се сменил с пътека. Вече били принудени да вървят тясно един до друг и можели да внимават в кърпицата само като я носели с изпънати напред ръце, като хоругва.