Никола Русев
Приказка за Стоедин (60)

17

Малко преди да зазори, вече целият бивак сумтял и хъркал, и бълнувал, и примлясквал.

Тогава Стоедин отворил очи: видял как Злоокия спи излегнат в сребърните си дрехи, как свирачите спят седнали, как живоводовардачите спят прави и се надигнал да краде своята жива вода. Приближил златната стойка, протегнал пръсти към коша, който вече се смалил колкото лешник, и го взел от свиленото му гнезденце. Прекрачил златните си дрехи и както си бил по риза, открехнал полата на шатъра: телохранители и стражи спели безшумно, с отворени очи. Промъкнал се край тях, изтичал към коневръза и хванал поводите на великолепния бял жребец.

Злоокия се появил тъкмо когато Стоедин възседнал и препуснал натам, където небето розовеело. Изчакал да се отдалечи и без да бърза, се отправил към шатъра на Мальо. Влязъл, надвесил се над постелята му и го разтърсил:

— Момченце, ей, момченце! Великият избяга. И взе живата вода.

— Как?! — скочил като изхвърлен от пружина Мальо. — Защо го пусна, пергишино?

— Мене ми жива вода не трябва, момченце. Комуто е затрябвала, той да си го спира, ако може.

Мальо обезумяло изревал, тласнал го и се втурнал навън. Хлътнал в шатрата на Рижия, разритал го, разпрал шатрата на Мазен Илия — крясъците му разбудили бивака. Сънените хора се мятали като при пожар и не разбирали какво става. Някои го последвали, късали поводите на конете и възсядали в надпревара.

— Накъде, пергишино, че те изядам! — диво разиграл червения си жребец Мальо. — Накъде побягна?!

Злоокия посочил изгрева и конниците се втурнали натам в стремителен галоп. Но още в края на бивака Мазен Илия спрял и възвил обратно. Кой веднага, кой след малко — почти всички последвали примера му. С Мальо и Рижия продължили само неколцина.

Скоро бивакът се успокоил — съненото многолюдие пак се пръснало по шатрите и каруците. Мазен Илия вързал коня си и широко се прозял:

— Диви глави, дедин, диви!… Намясто да се зарадват, че се пръждоса, великият му с велик… Имането нали остави?… Побягнал, ама с две капки. Виж, ако беше побягнал на времето, кога кошът беше голям като ведро…

— Блазя ви — гледал подир изчезващите конници Злоокия. — С дар сте родени. И този дар се казва глупост. Не разбирате, че две капки са повече от цяло ведро… щом са последни.

И като се превърнал в гарван пред изумените им очи, бързо полетял към изгрева. Извисявал се все повече и повече, докато видял и Стоедин, и преследвачите му — конете им пъплели, малки като насекоми.

Пъплели?… Не, бясно препускали. Стоедин прекосил реката и поел през полето, направо срещу слънцето, което вече се подало. Преследвачите му го забелязали и яростно пришпорили, но напразно — разстоянието не се скъсявало.

— Така няма да го стигнем! — викнал Мальо в ухото на Рижия, задавил се от вятъра и блеснал с око. Разбрали се. Рижия изтръгнал копието от ръката на близкия конник, съборил го, Мальо веднага съборил другия и кипнала кратка, междуособна битка. Добре си помагали, Мальо и Рижия — скоро преследването продължили само те двамата — препуснали още по-яростно и стискали поводите на свободните коне.

Слънцето вече се надигнало и конят на Стоедин потънал в пяна. И конете на Мальо и Рижия били в пяна, но щом започнали да изостават, придърпали два от свободните коне, прехвърлили се върху им в движение и отпочиналите животни ги понесли с нови сили. Мальо се облещил и изревал с яростно тържество — конят на Стоедин поел по баира с орешаците и те видимо го настигнали.

Гарванът видял всичко това от висините. И ако не искал Стоедин да им избяга, не искал и да го настигнат тук. Спуснал се стремително зад хълма, кацнал е: пак се превърнал в Злоокия. Потърсил в тревата, видял зелен скакалец. Той ще е. Плюл върху му — и скакалецът се превърнал в приказно красив зеленикав кон. Възседнал го и препуснал през лозята — ей там, откъм хълма трябвало да се покаже Стоедин.

Така станало: преодолял стръмнината, умореният бял жребец стремглаво препуснал надолу към пасбищата. Злоокия го сподирил:

— Сине, бързай!… Гонят те!…

Настигнал го и препуснал до него тъкмо когато на билото се подали Мальо и Рижия.

— Господарю, двама станали!

Мальо присвил очи и се вгледал — сребърната одежда на Злоокия не можела да се сбърка:

— Аааа, пергишинът му с пергишин… на шиш ще го пека!

Отново се прехвърлили на отпочинали коне и препуснали подире им като вятър. Белият жребец вече изнемогвал — препънал се, но Злоокият успял да подхване Стоедин и го прехвърлил пред себе си. Долетял тържествуващият рев на преследвачите им.

— Ще ни настигнат! — давел се от вятъра Стоедин. — Спри ги!

— Не мога аз това, сине! Ти единствен можеш…

— Кажи как!

— Ето! — отскубнал от брадата си и му подал Злоокия. — Това са девет косъма! Колкото хвърлиш, толкоз години ще загубиш!

Стоедин сграбил космите с трескава ръка — крясъците на Мальо и на Рижия го блъскали в гърба — и осъзнал думите му:

— Но аз… имам само още… девет години!

— Може и да не затрябват всичките, сине!… Ала нищо друго няма да помогне! — кораво го погледнал Злоокия. — Инак и двамата сме загубени!

Тропотът на копитата зад тях неотвратимо приближавал и се смесвал с тропота на техния кон.

— Ти промуши пергишина!… — идел гласът на Мальо. — Великия ще го таманя аз! Аааааа!…

Ето, размахвали оръжия, още малко щели да ги връхлетят.

Стоедин пуснал косъм и зад тях се надигнала вихрушка — конете на преследвачите попаднали в нея и нарушили бяг, но скоро я преодолели и продължили да препущат подире им.

Стоедин пуснал още два косъма.

Мощен вихър загребал преследвачите, омотал ги — търкаляли се коне, мярнал се Рижия, който пълзял на четири и плюел. После прашното турло покрило всичко.

Стоедин успокоено отдъхнал. Отрил лице и вяло се усмихнал:

— Три години на прах… — но веднага додал: — Спасихме се. Ха по-полека, че на — душата му извадихме на кончето.

Злоокия задържал животното, конят минал в тръс и веднага пак го пришпорил: — Дий! Дий!… Рано се зарадва, сине!

И наистина, из тежкия, прашен облак отново се появили Мальо и Рижия — мръсни и одърпани, изгубили свободните коне, озверяло препущали и като ревели продрано, бързо ги приближавали:

— Мислех да ви пощадя, ала… аааа, ваше тегло, та ничиеее! Каквото ви чака, на душманите си го не пожелавайте! — блещел диви очи Мальо.

Сега копитата на конете кънтели по твърдата земя на полето, осеяно с пелин и сухи храсти. Напред вече се виждала тъмната ивица на гората. Споменът направил надеждата на Стоедин нетърпелива и отчаяна:

— Пристигаме!… Още малко!… Дий! Дий!… Още малко!

— Още малкооо! — тържествувал Мальо. — Дий, твар! Ааааа!

— Сине! — викнал Злоокия. Нямало нужда от предупреждението му — Стоедин сам виждал, че не могат да се отърват.

— Ще бягаш, а? — задъхвал се Мальо и пръскал слюнки. — Е, избяга ли бря, велик с велик такъв!…

— Махни се, човече! — опитал да го вразуми Стоедин. — Защо ме гониш, защо ти е тая жива вода! Малко ли се налапа!… Само две капки са!… Защо ти са!…

— Кат я вземна, ще ти отговоря! — яростно пришпорвал Мальо.

— Господарю, да не почнеш да му обясняваш? — изхриптял Рижия. — Я го ръгни!

Стоедин отделил косъм и вдигнал другите в шепа:

— Махнете се с добро!

Но Мальо и Рижия вече ги налитали. Рижия размахвал меч, Мальо вдигнал копието и се прицелил.

Тогава Стоедин запратил със сила шепата косми върху им. Пред конете им като брада върху исполинско лице започнал да расте гъстак — преследвачите се заплели, паднали, а гъстакът растял и растял, докато ги скрил.

Стоедин мълчал и гледал едничкия косъм — едничката година живот, която му останала. Конят, непришпорван, преминал в тръс, после повървял ходом и спрял.

Слязъл от грохналото животно. Ето я, гората — ръка да протегнеш, и ще я стигнеш. Извадил от пазва коша-лешник и пак се загледал в нея, жадно и развълнувано.

— Спомни ли си? — скочил от коня и Злоокия.

— Аха… Ей до там ме изпрати, навремето — унесено се усмихнал Стоедин. — Сякаш преди вечност беше.

И млъкнал — Злоокия силно се изкискал и му посочил гъсталака: дълбоко в тъмнината му две човешки фигурки упорито преодолявали трънливата му мрежа, дерели се из драките и се виждали все по-ясно и по-ясно. Блеснали острията на меча и на копието.

Стоедин се хванал за гривата на белия жребец.

— Вече не е страшно — ей я гората. Стигнем ли я…

Злоокия духнал гривата, конят изчезнал и от ръцете на Стоедин паднал мъртъв скакалец.

— Какво… направи?

Взрял се потресено в очите му и несъзнателно отстъпил.

— Онова, което отдавна се готвя, сине — процедил Злоокия. Вече не криел тържеството на безмерната си злост, най-сетне станало онова, което искал и което преследвал още откакто изворчето избълвало Стоедин там, на брега, при стъкления остров.

Чак сега Стоедин се уплашил истински — отстъпил още крачка, обърнал се и затичал към гората смешно и немощно.

— Стой! — властно викнал Злоокия. — Пред тебе има стена! Невидима стена! Не можеш я премина!

Стоедин се хласнал в стената, трескаво зашарил с ръце, търсел пролука:

— Ще… мина… — задъхал се от отчаяние. — Не може, не е справедливо това… навремето как минах!…

— Мина, защото не знаеше за нея, глупако! — приближил го Злоокия. — Виж ги!

Мальо и Рижия, колкото изподрани, толкова и свирепи, най-сетне се изтръгнали от гъстака и затичали насам. Размахвали оръжия и вече не ревели, но се виждало, че са готови на всичко.

Стоедин облегнал гръб на невидимата стена:

— Какво искаш от мене?

— Виждаш ли ги? Ей сега ще довтасат. Хвърлиш ли срещу им последния косъм, ще ги спреш… Но ще умреш. Мигом.

— Какво искаш? Това ли искаш? — глухо запитал Стоедин.

— Не!… Стъпчи живата вода!… Стъпчи я веднага — и аз ще ги спра! Остава ти цяла година живот!… И в тая последна година ще ти дам всичко, което искаш!… Стъпчи я!

Стоедин гледал как Мальо и Рижия приближавали на скокове, слушал хрипливия им нечовешки рев и не чул нита как отвъд стената изтрополили копитата на Звездалията, нито видял как отърсил грива, превърнал се в Бистроокия старец и как облегнал длан на невидимата стена там, от другата й страна.

— Стъпчи я! — със сила повторил Злоокия. — Веднага!

— Не! — спокойно се обадил Бистроокия. — Хвърли косъма. Облегни длан на моята и го хвърли насреща им, сине.

Стоедин се обърнал и го видял — досущ същия, като Злоокия. Гледал го като пробуден… Облегнал длан в неговата.

— Сине, не го слушай! Ще умреш! — със сила викнал Злоокия.

Стоедин замахнал и хвърлил косъма към Мальо и Рижия тъкмо когато налетели, слепи от ярост. С тътен, направо от сухата, опечена земя се надигнала мътна вълна, пораснала и ги помела назад — за миг се мярнали някъде на гребена й… Вълната се отдалечила, помела и гъстака, отдалечила се още, и още — и оставила мокра следа, отново изчезнала в опечената земя.

Бистроокия меко се усмихнал.

— Е, какво, брате! Мислиш, че си ме надвил? — приближил лице към неговото Злоокия и кимнал към Стоедин. — На, виж го! Още гледа, но е вече мъртъв! В него няма и миг живот! И миг сила! Хайде, стигни я живата вода, пресегни се през невидимата стена! Ето, държи я в ръка, в този кошлешник е!… Но тази ръка е също мъртва! — и се закискал от сърце. — Ха де, на, носи си я, твоята капка!…

Стоедин се отпуснал, смъкнал се по стената и облегнал глава на прозрачната й повърхност. А Бистроокия прекрачил към Злоокия и опрял длани в неговите. Загледал го спокойно и кораво:

— Този път вече сбърка, брате. Много злини направи. Реши да опиташ и най-жестоката, а? Да спреш жадния току пред извора. И да гледаш как покрусата го убива по-мъчително от жажда.

— Направих го.

— Не си — държал очите му в погледа си Бистроокия и говорел на Стоедин. — Сине, излей моята капка върху тази невидима, невидима, невидима стена… Ти имаш още ден живот. Помниш ли, че ми го даде на тръгване? Сега ти го върнах. Твой е, имаш го. Цял ден, цял дълъг ден, дълъг, та безкраен — и в него вече всичките безкрайни часове са само твои.

Стоедин вдигнал коша-лешник и го опрял в невидимата стена, бавно го навел…

— Неееее! — извикал Злоокия, сякаш се изтръгнала душата му.

От гърлото на коша-лешник изпълзяла капката и започнала да се стича по невидимата повърхност като по въздуха. И сякаш от нищото се появил рехав дим. И когато невидимата стена изчезнала, стопена от капката жива вода, Стоедин паднал. А Злоокия и Бистроокия започнали да проникват един в друг, докато се слели в един човек — уж им приличал, а бил различен: попрегърбен дядка, очите му хем добри, хем дяволити, и като говорел — пофъфлювал. Навел се над Стоедин и го побутнал:

— Брей, човече, ха стига лежа!… Я’ го, опнал се като пенюга под навес. Верно, лежането е по-харно от седенето, ама кога те не чека ходене.

Стоедин се надигнал и се вгледал в лицето му:

— Ти кой си?… Единият… или другият?… Или… кой?

— Кой, кой. И единият, и другият — окашлял се дядката. — Па, ако речеш, ни единия, ни другия — пак нема да сбъркаш. Айде, дигай се, че двама старци на по два крака — като млад на четири.

Помогнал му, колкото могъл, да се изправи и навлезли в гората.