Никола Русев
Приказка за Стоедин (18)

6

Гората станала широко листа и склонът поомекнал. Стоедин, както вървял и пеел, дочул дрезгав, силен глас, който се присъединил към песента му и между дърветата се появил огромен мъжага, изпоцапан с чернилка. Разперил дружелюбно ръце и радостно викнал:

— Карай насам, момченце! Жив да си — за младост ми спомняш!… Ха добра среща!

И тръгнал към него.

Стоедин, смаян от тази човешка грамада, отстъпил към близкото дърво.

— Дал ти Бог добро. Нали не си Гуджо?

— Хубава работа — зер ти на ашлак приличам!… Работен човек съм, момченце-юначе! Ха добре сме се видели. Бре-бре, гледай радост, зараншната.

— Този ли е пътят накъм Гуджо? Да не съм го погрешил?

— Този е, синко. Бре, па доста време никой не беше минавал откъм айдуците насам… Викам си — свършиха се мъжете, юнак Дако. На времето на китки на китки тръгваха за тая ми ти жива вода, а сега… Тц-тц… — и като обхванал едно дърво, изскубнал го, окършил клонака и го нарамил. — Ха де, заповядай, близко съм.

— Прощавай, бързам, юнак Дако.

— А, зер така ще ме подминеш?… Не се бой, Гуджо няма да избяга.

И го повел през гората. Скоро стигнали землянка. Край нея имало започнат коптор за дървени въглища. Дако хвърлил дървото и въвел Стоедин в землянката си. До огнището стинел качамак, а в пепелта — заровено гърне с чорба.

— Как те казват, момченце-юначе? — огледал го Дако, огледал краката му и се приближил към стената. На дървена кука висели стари нестригани цървули.

— Стоедин.

— Хубаво — замислил се Дако. — Виждаш ли ги? — усмихнал се и кимнал към цървулите. — Навремето едва ги отървах от айдуците. Харно, викам, бре — залог, залог — има, не е като да няма. И ми измъкнаха от пазвата татовия кавал. Де, викат, недей трепери толкова, скръндзо! А аз треперех — дано се не вгледат у опинците, тях да ми вземат. За късмет, външно — и ратай няма да ги хареса. И пуснаха ме, нали — пратиха ме… Как да е, стигнах я тая ми ти Гуджова ограда…

Нарязал качамака с конец и го наредил в дървена пахара. Сипал чорба в единствената си паница и извадил единствената лъжица.

— Знаеш ли как се е оградил? Отвсякъде дувар — кале! Ни врата, ни дупка. Нито иска да излиза, ни пък някой да му влиза — и го подканил. — Заповядай, да ти е сладко. Ще прощаваш, ама аз съм — една уста, една лъжица. Откак овдовях — така я карам. Децата си хванаха хляба, па кой накъде види…

— Благодаря… Ама, зер и ти не можа да я прескочиш тая Гуджова ограда?

— А, за прескачане — прескочих я — засмял се Дако. — Уж му прескочих в двора, а не видях как се пак навънка намерих. Като ми се измержеля, та изрева нещоооо, ама ти казвам — зло, огромно, та от страшно по-страшно!… Аха. Нозе се справиха, ама сърце не можа — и пак го подканил. — Де, яж — и замислено помълчал. — Верно, доста пъти се канех да повторя. Ха днес, ха утре… па животът се завъртя. Нали не бях навикнал да седя празен — хванах се с въглищарството. В града се много търсят дървените въглища. Е, ожених се, челяд се найде, отчувах я… И — така. Полека-лека разбрах — не била за мене тая работа… живата вода, де…

И внимателно разглеждал Стоедин. Не вярвал, че ще надвие Гуджо, но не щял да му го каже, за да не го обиди.

— Прощавай, ще те питам нещо. Какъв ти е тебе юнаклъкът?

— Па и аз не знам, бай Дако — усмихнал се Стоедин. — Орисан съм да живея сто и една годин, па у тях да разбера кое мога и кое не мога.

— Е, дай Боже всекиму, ама… Гуджо се с години не надвива, а със сила бре, момченце. Знаеш ли що юнак, що нещо се извървя оттука — а ни един се не върна. Е, вярно, които не прерипнаха — оцеляха. Един се хвана с едно, друг с друго… А? Как я правиш тая сметка?

— Мисля, като го видя — тогава да му търся как да го надвивам, бай Дако. Сега, предварителната — сто сметки за пара.

— Така си е — изпъшкал Дако. — Бре, да се не знае… Какво да те прави човек? Не прескочиш ли — ще ти остане чурук в сърцето. Прескочиш ли със своите си нозе — докато успееш да се преметнеш обратно, ще те утрепе, Бога ми — и се решил. — Харен човек си, не си за трепане. Хайде, то се е видяло — ще ти ги дам за временно. Вълшебни са — откачил цървулите и го извел пред землянката. — Я да видим ще ти станат ли на нозете?

— Големшки са — обул ги Стоедин.

— Големшки да са — помогнал му да ги върже Дако. — Ха сега опитай през коптора.

Стоедин се засилил, скочил и се бухнал в глинената стена.

— Не така — засмял се Дако. — Застани ей тука… Ха сега — поискай да прескочиш.

Стоедин го послушал — и изумено усетил, че плавно се издига. Прелетял над пещта за въглища и пак така плавно кацнал от другата й страна. Възторжено се засмял:

— А колко пъти може?

— Не са броени.

Пак се издигнал, прелетял над високия бук, прелетял и над землянката, плавно се върнал и щастливо огледал краката си:

— Жив да си, бай Дако. Само нямам с какво да ти се отблагодаря.

— Лесна работа. Върни се, тогава ще се изплащаме.

Стоедин свалил вълшебните цървули и обул своите.

— Е защо? — изненадал се Дако.

— Па зер да ги подносвам без нужда, бай Дако. Да късаш в ходене нещо, кое е за рипане… С писан кавал огън се не пали, аз така знам — и му целунал ръка. — Хайде, ще поемам.

— Добър път — изпратил го въглищарят. А Стоедин му махнал за сбогом и забързал надолу по пътеката.

* * *

При айдуците вече свечерявало. Дотегнало им да се дебнат постоянно и затова се наловили за ръце, седешком, както били в кръг около бистрото камъче.

— Дружино, не може да няма някакъв способ да я накараме да се подаде — окашлял се Ванчо. — Веднъж да се подаде, па натам… Така де.

— Е, харно, като е така, речи го способа — подиграл се Бишо. Ванчо млъкнал.

— Слушайте, без мислене няма да стане — обадил се Панчо. — Яко мислене трябва. Я да вземем да се замислим. А?

— Хайде — съгласил се с надежда Станчо. — Бише, а?

— Готовииии — изкомандувал Панчо. — Еднооо, двееее, три! Почни!

Вцепенили се. Поседели неподвижно, после още малко и още много.

— Станчо, мислиш ли? — любопитно пошепнал Бишо.

— Мисля, та се пушек вдига.

— И аз. Ама вече ми се прави почивка.

— Хайде, почивка! — обявил Панчо. И се прозял.

Шумно отдъхнали.

— Бе аз, ако туря ръка на сърце, не знам кое ми се повече иска: кърпицата ли да ни донесе, или момата да ни се появи, та… да се поразговориме… и тем подобни.

— И кърпицата, и момата.

— Аз съм я тая кърпица отдавна отписал — отсякъл Ванчо.

— Аз пък не съм.

— Де, кокорбаши! — обадил се Станчо. — Па то трябва да стане чудо-невиждано, та тъкмо оная шушумига да успее да я вземе.

— Чудо става, кога го не чакаш! — поучително възразил Панчо.

— Аз починах — раздвижил рамене Бишо. — Кокорбаши, хайде пак!

— Хайде. Еднооо, двеее, триии — почни!

Отново се вцепенили.

Ванчо преглътнал сухо, преглътнал пак — и диво скочил:

— Дружино! Измислих!… Напалваме огъня! Много го напалваме!… И — хвърляме зърното в него!… Па като стане нетърпимо жежко — и ще излезе навън да се поразхлади! И ще се изцяло появи!… И ще рече: „Ванчо, леле, колко ми стана задушно!“ и аз, като я благо заприказвам — няма да помисли вече пак да се прибира у това ми ти пусто зърно, а ще си остане при нас да ни шета!

Гледали го и с уважение, и със завист.

— Това — да! — преценил Станчо. — Така, белким — да.

— Живо! — изревал Панчо.

Скочили да събират дърволак — дръжки от копия, боздугани, дървени паници, дъги от бъчви — и ги трупали на куп насред двора. Ранната месечина вече се подала.