Никола Русев
Приказка за Стоедин (29)

2

Стоедин, Фотко и Бишо вече приближили сипея. Фотко едва влачел крака от умора, хвърлял сърдити погледи на Бишо, поклащал дългоуха глава и мърморел:

— На, айдукът си е айдук. Вари го, печи го — пак айдук. Като няма какво друго да граби — мястото ми граби — отбутнал го вървешком и застанал до Стоедин. — Докога да му втълпявам, че до юнака на дружината вървя аз, като пръв помощник и побратим?…

Но Бишо, все едно че не говорели на него, вместо да изостане, минал от другата страна и пак тръгнал до Стоедин. Фотко изпухтял, измъкнал от пазва старата вълшебна капа и яростно я нахлупил на Бишовата глава.

— Пу, като не разбира от дума — поне да го не гледам!

И наистина, Бишо мигом изчезнал и станал видим отново чак щом капата тупнала на камънака.

— Речи му на говорящото магаре да ме не обува повече у тая миризлива капа, бре, Стоединчо! Мразя да съм невидим!

— Докога ще се дърляте? — добродушно се скарал Стоедин.

— Речи му, вместо да се сърди, да ме изкоманди! — виновно се оправдал Бишо. — Искам да го послушам, а не мога от едното просто казване. Цял живот съм командуван, така съм навикнал.

— Що, мислиш няма да мога? — изпъчил се Фотко, вирнал клепоуха глава и строго се окашлял, но видял, че Бишо сочи ушите му и се смее. Тогава извадил от пазвата мушмула и вишна, глътнал ги и щом ушите му станали обикновени, заповеднически ревнал:

— Я слушай, бре, айдук с айдук, командувам те да запомниш веднъж завинаги, че е желателно човек да има малко съвест, па да се чукне с пръст в челото и да си рече: ей, рекоха ли ми да ида незабавно назад и да вървя не една или две, а най-малко три крачки подир главния и единствен помощник и побратим на юнака, защото не стига, че ме прибраха у дружината, кога им приплаках с вълшебната кърпица в ръка, да се не знае и кърпицата и чудото, ами…

Бишо, който тръгнал стегнато, сякаш марширувал и на няколко пъти се приготвял да изпълни командата, разочаровано кипнал:

— Това команда ли е, бре? Докато изречеш края, забравям началото!

— Кога съм командувал, та да знам как? — озъбил се на свой ред Фотко. — Вместо да се пулиш, научи ме! — и додал с надежда. — А? Ще ме научиш ли?

— Няма да прихванеш. И цяла година да те уча — все тая. То, ако му на всяко магаре командуване прилягаше… — и уморено се спънал. — Стоединчо, няма ли да се гласим вече за нощувка? Доста път отбихме, па и утре е ден.

— Още малко — огледал небето Стоедин. — Докато се вижда на месечина.

Дрипав облак упорито пълзял към кръглата бяла луна. Вече прекосявали сухото речно корито.

— Харно, ама нещо не ми е ясно — неохотно крачел Бишо.

— Да речем, има я маретската жива вода. На, стигнахме я, взехме я. И що ще я правиме?… Според както разсъждавам, само ще си отвориме работа с нея. Па нали с тия вълшебности и чудесии, що си ги вече имаме — нас ни някой може да ни надвие, ни пък да останеме гладни или жадни и прочие. Само наш Фотко да го показваме във вид на изкуствено магаре, да го показваме веднъж у година на някоя чаршия — ще сме най-богати и прочути. Макар че и от това няма нужда — с тая наша вълшебна кърпица, що си я имаме чрез моето лично имане… — и попипал пазва, да се увери, че е там.

— Хайде, щом ти не трябва жива вода, махай се от нас! — отново го избутал назад Фотко. — Побратиме, да се маха!

— Магарешка му работа — презрително се навъсил Бишо. — Като не може да ти отговори на питането — пъди те. — И пак минал до Стоедин. — Добре, че не му обръщам внимание, а, Стоединчо? Инак щях да му река да си тури ушите, че ако с уши е магаре, без уши е още по-магаре.

— Тихо! — спрял ги Стоедин и се вслушал. — Чухте ли нещо?

— Май, сякаш… бабичка скимти някъде — замрял Бишо.

Фотко извадил от пазвата само вишна, лапнал я и ушите му мигом пораснали. Едното пъргаво потрепнало, наострило се към скалата.

— Дете е! — отсякъл Фотко. — Натам!

Забързали.

— Ей, я чакайте да поразмислиме, що се затекохме така слепешката! — разтревожил се Бишо. — Ако е нещо опасно?

— Където има дете — няма опасно! — прекъснал го Фотко. — Аз съм се нагледал невидимата на всякакво опасно и безопасно.

— А що дири дете у тая пустош? — настоявал Бишо.

— Сигур са хора сиромаси, каменари… — отвърнал повече на себе си Фотко. — Я, чак къде ги е прогонила неволята, да си къртят хляба…

Заобиколили скалата и видели колибата. Детският плач вече се чувал ясно и силно.

— Ей, стопани, добра вечер! — повикал Стоедин. — Посрещайте гости!

Не им отговорил никой. За миг станало тихо, дори детето млъкнало. Надникнали в пустата каменна колиба… и тогава детският плач долетял откъм навеса. Бишо предпазливо се отправил натам, Фотко го изпреварил и се надвесил над люлката.

— Бре, дедина душа дребна, трай, а, защо ревеш?

— Гладно е — приближил Стоедин. И пак се огледал. — Чудна работа, какво ли е ставало тука?… Да си зарежат чедото… Ей, хора!… — тръгнал да обикаля скалата.

— Я да се махаме! — пошушнал Бишо.

— Ха махай се най-сетне! — кипнал Фотко.

— Защо това изкуствено магаре постоянната ме пъди? — яростно избухнал Бишо и тупнал с крак. — Ааааа! Нали се плаша и заради него!

Детето силно се разплакало. Фотко отвил личицето му.

— О, о, дедина душа гладна, трай, дядо ей сега ще си го нахрани… Защо стоиш като пукал, та не вадиш кърпицата, бре, айдук?

Бишо трепнал, посегнал към пазвата си, посегнал повторно и пак не бръкнал.

— Не се разбрахте от дума, бре, на, не мога да послушам така!… Стоединчоооо!

Но Стоедин обикалял скалата и напразно викал:

— Ей, хора! Огласете се! Къде сте, хора!…

— На, искам да я дам! — посегнал пак към пазвата си Бишо, но само се почесал. — Кой да ме изкоманди?

— Па като няма кой — самичък се командувай!

Бишо се вцепенил — бавно осъзнал, ококорено раздвижил уста и смаяно се изкискал. Разтъпкал се, застанал мирно, поел дъх и ревнал: — Айдук Бишо! — отговорил си: — Аз!… — смръщил вежди: — Фнимание!… Извади кърпицата! Живо! — пъргаво я измъкнал от пазва и щастливо се изпънал. — Готово, кокорбаши! — отново се навъсил: — Разстеее-ли! Ат-два! — прилежно я разстлал, изпънал се пак и ревнал: — Готово, кокорбаши! — после доволно, с престорена строгост се окашлял. — Крачка встрани, ат-два!

Отстранил се от кърпицата, ударил пети сияещ от възторг и отдъхнал, благодарно учуден. — Пу, да ми падне най-сетне сърце на място! Магарето, що е магаре — и то може веднъж в годината верен ум да даде!… — и пак се умилил. — Леле, колко е хубаво!… Сега вече съм си хем айдукът, хем кокорбашията му!

— Хвани единия, та удари другия — презрително се ухилил Фотко. — Кърпице, стомне мляко!

На вълшебната кърпица веднага се появила шарена стомничка. Подал я към детето, то налапало глинената цицка, лакомо засукало, задавило се и прихванало стомничката, но само с едната си ръчица, с дясната.

— Бре, цял ден ли гладно е държано? — вдигнал очи Фотко към приближаващия Стоедин. А той угрижено приседнал.

— Не знам — прибрал кърпицата Бишо. — И да ми се сърдите, и да ми се не сърдите — мене ми тука не харесва.

— Вдигайте се, да ги подирим, неговите — решително се изправил Стоедин. — Нещо са закъсали. Кой оставя дете така, на произвола?

Тръгнали, но детето силно заплакало.

— Първо да го успим, че се плаши самичко — върнал се Фотко и залюлял люлката. — Ха нани, дядово злато, нани-нани… — затананикал. — Дойди, Сънчо, от горица, та ме хвани за ръчица…

Детето заплакало по-силно.

— Бягай, бре, само го плашиш с тия уши! — избутал го Бишо и залюлял люлката. — Хайде, пиле — наниии-на! — млъкнал и се загледал. — Защо си крие ръцете това дете?… — И пак забързано го залюлял, защото надало глас. — Аааа, нани! Инак Сънчо ще те изпапа! Ам-ам, папа! Нани, живо!

Детето заплакало с цяло гърло.

— Дай на мен! — хванал люлката Стоедин, приседнал и затананикал. — Дойди, Сънчо, от горица… та ме хвани за ръчица… та ми шепни… песенчица… та да расна, да порасна… като кака, като мама… хем послушна, хем голяма…

Тананикал все по-унесено, борел се с връхлетелия го сън. Пръв се отпуснал Фотко — клюмнал, както си седял до зида. По него заспал и Бишо — захъркал отривисто, като изкомандувай. Последен заспал Стоедин — меко увиснал на люлката…

А детето започнало да едрее, лицето му се сбръчкало — и в люлката пак била Кина. Надигнала се, слязла и се изкискала. Преметнала в люлката Стоедин, по него — и Бишо, и Фотко. Скъсала вървите й, огледала небето и се понесла с люлката на ръце — бързо и от бързо по-бързо.