Никола Русев
Приказка за Стоедин (1)

1

Ранното слънце близнало върхарите на гората и пратило сянката й в пустото поле, осеяно с пелин и сухи храсти. Дочул се далечен, тежък тътен, нараснал, приближил, и от гората, като гърмял с копита, се появил красив черен кон с бяла звезда на челото. Загледал се далече-далече, там, където полето и небето се сливали, разтъпкал се, сякаш се подвоумил — и препуснал с все сила към полето; препущал, препущал, докато се строполил, спрян от невидима стена. Скочил, заблъскал я с копита, зацвилил яростно и силно, от устата му покапала пяна… Но стената не го пущала. Накрая утихнал, изпръхтял, отърсил грива… и се превърнал в много стар старец: прегърбен, брадата му като сняг, а лицето по-сбръчкано от печена ябълка. Облегнал длан на таз ми ти невидима стена и пак се загледал в хоризонта — дълго и жадно, с умислени бистри очи.

От храстите отвъд стената се подал друг старец… Какъв ти друг — същият, досущ: и лицето му същото, и брадата, и толкоз прегърбен. Само ръцете му — с дълги остри нокти. А в очите — злорадо пламъче.

— Блъскаш ли се, брате, блъскаш ли се? — изкискал се Злоокия. — Аз па го това не мога — хем да знам, че няма да мина, хем да се блъскам.

— Пак ли се довлече, брате? — дори не го погледнал Бистроокия. — Е, ако това си дошел да ми речеш — иди си.

— Харно, ама не разбра ли досега — човек, какъвто чакаш, никога няма да мине. Такъв се не пръква, брате. Ако е умен — няма да е сиромах. Ако е щедър — няма да е дълголетен. Ако е хитър — няма да е весел. Аха… И вечност да чакаш — все тоя вятър.

— Не бързам, брате.

— Па зер аз бързам? — облегнал длани в неговите Злоокия иззад невидимата стена и засъскал в лицето му. — И да го срещнеш, по ли хитър от мене ще бъде?… Или се надаш, че току-тъй ще ти се дам?… Да се не знаеме — как да е, ама се знаеме. И какво можем знаеме, и какво не можем. А?…

Дръпнал се от стената, изкискал се, подскочил и се превърнал в едър, силен гарван. Изгракал и като размахал тежко крила, литнал и се стопил в небето.

А в това време от полето към гората приближавали човек и магаре, натоварено с два коша хума. Бистроокия се дръпнал от невидимата стена, седнал под храста край пътеката, извадил от торбата царевичен мамул и зачакал да приближат. Вече се виждало, че човекът е млад селянин с миши очички и сипаничаво лице.

Бистроокия отронил зрънце от мамула…

…и там, в краката на Сипаничавия, меко иззвънтяло. Блеснала златица. Сипаничавия се втрещил изумен и невярващ… па се хвърлил отгоре й по корем, сякаш ловял нещо живо. Мушнал я в пазвата и забързал да настигне магарето.

Бистроокия, присвил очи, отронил второ зрънце.

Този път Сипаничавия, съзрял златицата, мигом я настъпил, огледал се и макар че нямало жива душа, крадливо пъхнал и нея в пазвата. Веднага се разтревожил, преместил ги в пояса — още повече се разтревожил, върнал ги в пазвата и като осъзнал най-сетне, че са негови, изревал облещено, диво и безсловесно, хвърлил се върху товара, разсипал го, разтрошил кошовете, зло ритнал магарето и го пропъдил с камъни. Отдъхнал, пристегнал пояс и поел към гората. Бре, ама това същият човек ли е?… Вече стъпвал като тежък чорбаджия.

Бистроокия го изчакал да се изравни с храста и заплакал. Сипаничавия настръхнало отскочил, но като видял безпомощния старец, сърдито плюл, ядосан на напразния си страх.

— Брей! Дърто! Защо ревеш т… тука така… ннн… внезапно и… Няма да ревеш така! Аааа!

— Що да чиня, момченце. И ти да си, и ти ще заревеш.

— А, ядец. Моето реване свърши. Дойде ред други да реват, па аз да се смея. — И щастливо се почесал през ризата. — Е, я речи, защо цивриш?

— Голяма пакост направих, момченце. Вчера синовете ме проводиха с три златици, да им избера волове от чаршията… И когато седнах е тамо, да посбера душа, че се уморих — що да видя! У пазухата, леле, сал една останала, леле, двете съм ги изронил, леле…

— Шт, трай! Трай!… Що рече? — лакомо се огледал Сипа-ничавия и умилено приклекнал. — Лъжеш. Не е харно така, стар човек, пък лъжеш.

— Тебе лъжа, мене истина, момченце. Втори ден, как троша нозе, та я шетам и повтарям тая пътека — ега ги найда, ама… очи пусти — кьорави, нали не виждат вече… Дали щеш ми помогна, а, момченце?

— Дадено, бре! — чак заплакал от щастие Сипаничавия. — Само я покажи третата — като диря, да знам що диря!

— Ей такива бяха, момченце — разтворил длан със златица Бистроокия, — досущ като близнета…

Но преди да довърши, Сипаничавия плеснал отдолу дланта му, златицата литнала и той ловко я хванал.

— Оппалаа!… Тая — най-палава — пуснал я в пазвата и станал. — Сега, както я гледам работата — докъм пладне съм втасал на чаршията. Хайде — капа над вежда.

— Зер ще ми я вземеш и последната, а, момченце?

— Па как инак?

— Немой така, момченце — примолил се Бистроокия. — Синовете ще ме пропъдят.

— Ох, то ако минеш с едното пъдене — харно, ами дано се друго не сетят, деденце, че като те гледам, отдавна си за оня свят — и съчувствено заплакал. — Няма да им се сърдиш, три златици са това, как се сбират? Сигур цял живот от залък са делили. — И като изхлипал, пребъркал торбата му и задигнал и краещника, и главата лук. — Хайде, ще поемам, че мене ме сега грижи чакат. Мене ме вече еднаж купуване, триж продаване чака. Лесна е твоята.

И поел към гората. Умилено попипал златиците през ризата, изкискал се през сълзи, сякаш от гъдел… Внезапно смехът секнал, ококорил се и спрял като вкопан. Бръкнал в пазва, ужасено облещен изхвърлил змия, бръкнал пак, задърпал, завъртял се, още две змии засъскали в шепата му — изревал, захвърлил ги напреде си и хукнал сляпо към полето, тичал като подпален, докато се спънал и се проснал в цял ръст.

Бистроокия го гледал неподвижен и спокоен.

Сипаничавия се изправил, огледал разсипаната хума, разтрошените кошове, магарето, което си пасяло встрани… Вдигнал камък и тръгнал към Бистроокия, навел глава като бивол.

— Мммм, магьосник с магьосник. Твое тегло, та ничие.

— Стой!… — властно вдигнал ръка Бистроокия. — На три стъпки пред тебе има преграда! Невидима! Няма да я минеш!

Сипаничавия яростно се втурнал и като хласнал глава в невидимата стена, друснал на камънака. Опомнил се, ударил с юмрук, зашарил за пролука и вместо да се уплаши, съвсем озверял.

— Махни я!… Веднага!

— Де да можех, момченце… — тъжно се усмихнал Бистроокия.

— Гавротиш ли се?… Ти я направи — ти я махни! Живо! Ааа, ще те изям с брадата барабар… Броя до три! Еднооо…

— Бъркаш, момченце. Не я направих аз. Имаше я.

— Кому ги брътвиш? Нали одеве минах! На два пъти дори!

— Мина, защото не знаеше за нея, глупако — изправил се Бистроокия.

— Безчет неща не помагат на човека, само защото не знае за тях. И безчет прегради му не пречат, докато не узнае за тях… — И тръгнал към гората.

— Чакай!… Деденце!… Ей, магьосник, не си отивай! — свлякъл се на колене Сипаничавия. — Закъде съм сега с тая съсипана стока! Ти си виновен! Недей ме така оставя! Дай баре една златица, само една, а, можеш ли?

— Мога — спрял Бистроокия.

— Ама, да не става на змия, можеш ли?

— Мога…

— Тогава дай баре две, а, дай да се подхвана и аз веднъж, бре, магьосник! До гуша ми е вече тая канска беднотия, бре!… Дай да живна и аз най-сетне, бре!… Не съм ли човек и аз?

— Не знам… ще ли ти е за добро, момченце… — замислил се Бистроокия, — че с две златици магарето пъдиш, а с три — сиромашка торба обираш, а?…

— Сбърках! Няма вече! — заплакал Сипаничавия. — А?… Като има грешка, няма ли прошка?… А?…

— Така да бъде — помълчал Бистроокия. — Но помни — ти си го поиска.

Отронил от мамула зрънце, второ…

Сипаничавия се взрял в двете златици, звъннали зад гърба му. Взел клечка, побутнал ги… Златици като златици. Но не ги прибрал в пазвата — изхлузил цървула, пуснал ги в него и го затътрил за връвта. Яхнал магарето и го подкарал бавно, влачел цървула подире си, без да къса очи от него, и се отдалечил натам, откъдето дошел.

Бистроокия гледал подире му, докато се смалил и изчезнал в полето… Вдигнал длани, превърнал се в Звездалията и като се разиграл, препуснал обратно в гората.