Никола Русев
Приказка за Стоедин (33)

6

Ранното слънце осветило островърхите и разноцветни покриви на чудноват град. Всичките му къщи били обърнати с гръб към околността. Опасвал го дълбок ров с вода. Единствената му уличка започвала от този ров, над който заедно с изгрева се спуснал подвижен мост — както при крепост. На залез мостът се вдигал, така че никой да не може нито да излезе, ни да влезе.

От насрещните горички към тоя мост водел коловоз и по него трополяла и се полюшвала претоварена с грънци каруца. Търговецът, чиито дрехи били украсени с лъскави медни копчета и гайтани, се подрусвал на капрата, пълен с добри надежди, и колкото приближавал града, толкова по-нетърпеливо плескал коня.

Целият град бил една огромна чаршия. Площадчето се обрамчвало от какви ли не дюкяни и сергии, а сред тях се пъчела тежка и висока двукрила порта с табела:

Зад нея се извисявала многоката къща с писани стени. Всичките й прозорци били затворени с капаци, но в капака на най-горния прозорец се виждала дупчица, изрязана като сърчице.

Табели имало и насред площадчето: „Търговче, добре ни дошел! Продай, огледай се, ослушай се и си иди, ако не те поканят братя Мискинови“, а отдолу — „Какво е животът без спомен?“ Но най-старата табела, закрепена на най-високия кол, гласяла: „Юначе, кат си поел за ЖИВА ВОДА, помни, че утре ще да си най-могъщественият чиляк под небето!“ Имало и стрелка, която трябвало да показва накъде да върви юнакът, но с времето клюмнала и сега сочела в земята.

В изрязаното сърчице-шпионка се появило зелено око и видяло далечната каруца, която все по-бързо приближавала града. Веднага се разнесли удари на клепало, широките порти на къщата се разтворили, от тях се изляло многолюдие и веднага се разделило на продавачи и купувачи: едните се втурнали към дюкяните и сергиите, а другите се струпали на площадчето. Лумнала врява — тракали кепенци, палели се мангали, пъстрата и многогласа навалица на купувачите се блъскала във всички посоки… Никнели пазарлъци. И всичко това било привидно, защото пред опинчарницата висели само едни опинци, пред дрехарницата — само един елек, пред кожарницата — само една кожа. По сергиите — само една гаванка с мед, една зелка, една ябълка, едно-единствено захарно петле… Оглушително тракали маши — а се печало само едно кебапче.

Търговецът, щом приближил мостчето и дочул врявата, трескаво шибнал уморените коне, изтрополил по калдъръма на късата уличка, влетял в чаршията и още неслязъл, ревнал с цяло гърло:

— Грънци-грънцииии, хайде на грънцитеееей, чилик-грънци, хубост-шаркиии!

Тълпата „купувачи“ мигом го заобиколила, някой му помогнал да разпрегне каруцата…

Зеленото око изчезнало от сърчицето-шпионка. Мискин Пондьо, най-младият от братята, почесал късата си брада и се дръпнал навътре, в полутъмната просторна стая.

— До пладне ще втаса, пъргаво продава.

Средният от братята, Учен-мискин Матаки, с блажна коса, изпъкнали очи и широка уста, седял до странен одър, където пък лежал най-старият от братята, Мискин Гъдьо — съсухрено, треперящо старче със сълзливи очички. Този одър бил превърнат в чудновата машина: плетеница от пружини и ръчки, макари и каиши, свързани с лостове и колела, можела да го люлее или подрусва с различна бързина и плавност. Едно от колелата завършвало с късо весло, потопено във ведро вода, и при нужда можело да я разбърква и да произвежда шум, както при движение с лодка. А при нозете на стареца стърчели налъми, прикрепени за друго колело.

— А че тогаз има време да го поразходим, бачо Гъдьо — смигнал Пондьо и се навел над стареца. — Може да си припомни, че го е заровил нейде наблизичко, магьосания пръстен. С к’во да го поразходим?

— Ми, с кабриолетче. А?

— Не ща гооо — старчески капризно пропищял Гъдьо. — Пеша ми се ходииии!

— Даааа — поставил ходилата му в налъмите Матаки и хванал дръжката на главното колело. — Тъй ами, пеша е най-здравословно. Хайдеееее!…

Завъртял колелото, налъмите раздвижили нозете на Гъдьо и той, както „вървял“ лежешком, въртял полусляпа глава, сякаш гледал наоколо. Пондьо се навел над ухото му и зашепнал тихо и заговорнически:

— Ах, колко е ведро и самотно в градинатаааа!… Като едно време, гат го зарових магьосания пръстен ей тук, под шипката, че да си е само мой…

— Не го зарових под шипкатааа! — сърдито пропищял Гъдьо.

— … когато го зарових ей тук, под крушата масловка, тоз ми ти магьосан пръстен, че да си е само мой и да ми го не крадат ни братята ми, ни пък някой други!… Я сега да си го изровя, а че да си го прикрия на друго, още по-скришно място…

Матаки спрял колелото, напрегнато се взрели в лицето на стареца и зачакали. Той примляснал, намръщил чело да си спомни… и пак пропищял:

— Не го закопах и тукааа! Щях да го закопая, ала не го закопааааах!

— А къде тогаз?

— На по-скришноооо! В една голяма дупка го прикътах!

— Къде е тя?

— Не помняаааа!

— А колко е голяма?

— Колкото голяма дупка е голямааа!… Защо спрях бря?

— Дали пък не го е тикнал в зимника? — предположил Пондьо. — Я да проверим и това.

Матаки пак завъртя колелото, но бавно-бавно и „вървежът“ на Гъдьо станал предпазлив и внимателен. А Пондьо напрегнато зашепнал:

— Ах, тоз ми ти зимник ми прилича на една голяааама дупка! И пак е тъмно и самотно, както на времето, когато го прикътах туканък магьосания пръстен… Я да си го вземна, а че да си го прикътам на още по-скришничко!… Къде го пъхнах тогаз?… Тук нейде беше… Къде?… Къде?…

И пак зачакали… Но старецът заспал и тихо похърквал.