Никола Русев
Приказка за Стоедин (40)

13

Слънцето вече наедряло, почервеняло и увиснало над пустото поле. Пропищял скрипец и мостчето над рова се вдигнало — градът-чаршия се затворил за околния свят: стига пазар за днес, дай, Боже, и утре такъв късмет.

На чаршията се изсипали „продавачите“, режели дъски, чукали с тесли и подтягали сергии и дюкяни. А в двора на купчийницата „купувачите“ шетали около казана с чорбата и пещта с хляба — те били готвачите на братството от бивши юнаци.

Горе в одаята останали само братята. Пондьо пререждал стоката в претъпканите долапи, та да смести Стоединовото платно. Матаки въртял колелото, Гъдьовият одър сега ситно се подрусвал и старецът отвреме-навреме биел с пети, сякаш пришпорвал кон.

— И като заобиколя, ще го вържа туй мое конче за някое дърво и ще вляза в пещерата — тихо му внушавал Матаки, — пък ще се огледам там едно хууубаво, та да си припомня най-сетне къде го скрих тоз ми ти магьосан пръстен. Стой, конче, стой — и спрял движението на одъра. — На, връзвам те за туй дърво. Стой и ме чакай, ала да не пръхтиш, че ако те чуят братята ми, веднага ще разберат къде съм и накъде съм тръгнал.

Нахлузил стърчащите налъми на Гъдьовите нозе, завъртял другото колело на одъра-машина и нозете се раздвижили, сякаш вървели пеша.

— Мммм, ето я таз ми ти голяма дупка, дето го пъхнах магьосания пръстен. Я да си го взема, а че да си го прикрия аз на…

— Не го пъхнах тамка, в пещератаааа! — страдалчески пропищял Гъдьо. — Щях да го пъхна там, ала ме хвана страх от тъмнотооо!

Матаки ядосано разперил ръце и налъмите замрели.

— Защо спрях бря? Искам да се върна у домааа!

Матаки пак завъртял колелото, завъртял го бързо и нозете на стареца пъргаво засновали във въздуха, сякаш затичали.

— Защо го забравям кончето бря? — яростно изхленчил Гъдьо. — Ще го открадне някой!

Матаки спрял налъмите, надигнал стареца и му дал лекарство.

— За кончето помни, а къде е затурил пръстена — не. Дали не ни разиграва? — приближил към одъра Пондьо. И не забелязал как вратата се отворила и после пак самичка се затворила.

— Утре и за кончето ще забрави — угрижено изпъшкал Матаки. — Забравата най-напред го ръфа чиляка на късове, с пробиране, пък на края го излапва без остатък. Не го ли накараме да си спомни днес, утре надеждата е по-нищожна.

— Че тогаз първо да се оправим с него.

— Първо ще се оправите с мен — свалил вълшебната капа Стоедин и станал видим. Пондьо и Матаки трепнали и извърнали глави към него. От тихо станало още по-тихо.

— Да те питам как си се измъкнал от зимника — я ни обадиш, я не — втренчено го гледал Матаки.

— Прав си — усмихнал се Стоедин.

Пондьо бръкнал под одъра, извадил дълга блестяща игла и я насочил към него: — Ако ти река, че ей тази игла е отровна, да знаеш, че и аз съм прав.

— Пък аз, ако ти река, че ей този боздуган е вълшебен и когото тресне, на дърво го прави, да знаеш че съм по-прав и от двама ви.

— А че като ни вдървиш — какво ще спечелиш? — усмихнал се Матаки. — Самичък няма да намериш къде е… Съществото — и се усмихнал още по-широко. — Пък, ако някой ти каже, че без да си платиш, няма нивга да те заведем — да знаеш, че е по-прав и от трима ни.

— Ще платя — отсякъл Стоедин.

— С какво?

— С години — и въздъхнал. — С години мога да платя.

— А че… откъде си сигурен?

— Така съм орисан, да знам колко ще живея. Сто и една са ми отредени — воля ти живей ги, воля ти раздавай.

— Ааааа… че то не е хубаво — изумил се Матаки. — Туй не можеш го разбра дар ли е, наказание ли е…

— Дотегнахте ми — свъсил вежди Стоедин. — Казвайте, скланяте ли?

Пондьо и Матаки си зашушнали, кратко се скарали, млъкнали.

— Бива, юначе — обиколил го отдалече Матаки. — Нека е с години. Харно, стига да е вярно… Сега, като проба например ние тъй казваме: дай на бачо Гъдьо три години. Хем да си платиш кафето, дето го пихте, хем ще се уверим.

— За едно кафе — три години?

— Е, ние тъй го продаваме — вежливо се поклонил Пондьо.

— Нека е вашата — потиснал гнева си Стоедин. Пресегнал се, хванал Гъдьо за ръката, затворил очи… Косата му обилно се прошарила… А в чертите на стареца не настъпила никаква промяна, само погледът му станал смислен, сякаш се пробудил. Надигнал се на лакът, вторачил се в Стоедин и строго запитал:

— Кой е тоз чиляк?

Матаки и Пондьо с труд подавили удивлението си. Матаки покорно се навел към него:

— За жива вода тръгнал, бачо, драги ни Мискин Гъдьо, пък чул… — и смаяно възкликнал. — На, гледа ме, сякаш отново ме познава!

— Познавам те, познавам, че и зъбите ти биля знам! — поклатил глава старецът. — Я да се махате, че ми се приспа.

Обърнал им гръб и веднага захъркал.

— Е, уверихте ли се? — презрително се усмихнал Стоедин.

— Харно, юначе. До тук пито-платено — потрил длани Матаки и въпросително погледнал Пондьо. — Сега… да му даде на бачо още… колко?

— С още три години ще си спомни де го е пъхнал пръстена.

— Ще си спомни, ала ако не рачи да изкаже?… Три и още три, че да имаме три години да го дебнем — и раболепно се усмихнал към Стоедин. — Хайде, тъй решаваме, юначе: дай на милия ни бачо Мискин Гъдьо още шест години, а че да му се съберат общо девет.

— Нека е вашата — процедил през зъби Стоедин и пак хванал стареца за ръката. Съсредоточил се… Косата му се прошарила още по-силно, край устата му легнали тежки бръчки. А косата на Гъдьо, макар и бяла, станала по-гъста. Отворил очи и скочил от одъра:

— Брей, как тъй съм заспал посреди ден?… Защо ме не будите, калпазани? — учудено се вгледал в лекарствата. — Какво е туй, дето сте го струпали? — още по-учудено се вторачил в макарите, ръчките, колелата и каишите, които превръщали одъра му в машина за въображаемо движение, щастливо се изкискал и почесал гърди. — Ей… защо ми е тъй радостно днес?…

Пондьо и Матаки го дръпнали към долапите, събрали глави и припряно зашушнали — разказали му и за говорящото магаре, и за кучето Бишо — скрито претегляли още колко години има в тоя странен юнак и правели сметка как да му ги вземат всичките. А Стоедин слушал неразбираемия шепот, изтървания лаком кикот и се погнусил от тези хора, които го принуждавали да дава когато и колкото му поискат, за да получи когато и колкото му дадат.

Най-сетне братята се сговорили.

— Тъъъй… — проточил Гъдьо. — А че щом желае да продължи накъмто живата вода — да го заведем при Съществото юначето.

— Къде е гъстата кърпа? — протегнал ръка Матаки и Пондьо веднага му я подал. — Сега трябва да ти вържем очите. Очите ги връзвам аз.

— Харно — вдигнал рамене Стоедин и зачакал. — Ха де!

— Ала не ги връзвам даром. Мен колко ще дадеш?… И като се има пред вид, че ний с бачо Гъдьо много се обичаме и като не забравяме, че бачо Гъдьо е най-стар, мен ще ми дадеш само шест години, а че да се поизравним и кат умре, да не скърбя за него.

Хищно го загледали. Стоедин мълчал.

— Не склониш ли, губиш вече дадените девет — дружелюбно се усмихнал Матаки. — Без вързани очи не водим.

— Харно — отлепил уста Стоедин. — Пак да е вашата.

Хванал го за ръката — челото му се набраздило, косата му посивяла… А кьосавото лице на Матаки изгубило бръчките си. Подскочил и ловко му вързал очите.

— Дръж се за мен и — да ти е наслука.

Повел го, обиколили одаята бавно-бавно, излезли вън на стълбата. Гъдьо кимнал на Пондьо и ги последвал.

Пондьо отворил прозореца, надвесил се и беззвучно размахал ръце към тълпата на чаршията. Не го забелязали. Събул чепик, хвърлил, та умерил Щърбавия. Видели го, спрели работата си и вдигнали глава към прозореца. Пондьо с длан им показал дълъг оплезен език, с две — дълги-дълги уши, после с жест — крадем.

— А?… — не го разбрал Щърбавия.

Повторил.

— А?…

— Прикрийте магарянцето и кучето бря, шашкъни шашави! — кипнал Пондьо, тряснал, та затворил капака на прозореца и хукнал да настигне братята си и Стоедин.