Никола Русев
Приказка за Стоедин (30)

3

Дърветата на тази мъртва гора, без листи и без кора, били разноцветни, с пъстрите багри на камъка. Едни — лъскави като полиран мрамор, други зърнести, трети шуплести… Ту приведени, ту вдигнали нагоре тежки ръце-клони. Някои сякаш се счепкали, други лежали като повалени. А храстите, прилични на каменна дантела, напомняли животни и впрягове.

Кина се спуснала на малката полянка, изтърсила от люлката спящата дружина, превърнала се в гарга и кацнала на близкото дърво. Никой от тримата не се пробудил, само кратко се раздвижили в съня си, а Бишо захъркал още по-силно. Тогава гаргата клъвнала каменния клон и от него се изтръгнал тих и тежък глас. Литнала, кръжала около полянката и клъввала ту едно дърво, ту друго. Гората застенала, стонът й растял и ставал все по-дълбок, многоглас и заплашителен. Фотко сепнато скочил, блъснал се в каменната дантела на храсталака и изумено се втрещил. Стонът на гората се превърнал в тътен.

Тогава се пробудил и Бишо — ужасено изревал, хласнал се в дървото и то извикало с каменния си глас още по-мощно и сърдито. Скоро вече ечала и тътнела цялата гора. Бишо и Фотко се мятали из полянката и, ослепели от ужас, се блъскали в дърветата. Внезапно Бишо спрял, завъртял се около себе си и напразно опитал да захапе края на размотания си пояс, както куче опашката си — друснал, бясно се претърколил и потънал в гъстака.

Последен се пробудил Стоедин — скочил уплашено, но бързо се съвзел, защото вече бил патил това, било му познато от костената гора. Огледал се, зърнал Фотко, хвърлил се към него и опитал да го задържи.

— Кой?!… — пресипнало изревал Фотко. — Пусни ме, аааа!

— Не бой се! Фотко! Побратиме!… Мирен!

— Кой си тиии! — гледал с диви очи Фотко и опитвал да се изтръгне. — Пус… нннееее!…

— Аз съм, бре! — надвикал гласа на гората Стоедин и силно го разтърсил. — Побратиме!

— Стоединчо! Душко! — най-сетне го познал Фотко. — Какво е това?… Къде сме?

— Знам ли?… Кажи ми, та да ти кажа.

И вече не било нужно да го държи — Фотко се вкопчил в него като удавник.

— А?… Побратиме, как ще се измъкнем оттука?

Предпазливо напуснали полянката и дълго драли дрехи из каменния пущинак. Полъгала ги пътека, но скоро опряла в още по-непроходимо каменно мъртвило. Фотко вече се вглеждал в каменните дървета-хора с нови очи — слепият му ужас се стопил и останала само тревогата.

— Тоя пуст път го няма, бре!

И още не изрекъл, пътят се появил: червеникаво лъкатушел под сплетените ръце-клони на дърветата и сякаш ги канел при себе си. Но Стоедин се лутал и търсел, все така се вглеждал и на края повикал:

— Бишооо!…

— Бре, вярно, къде ни е айдука! — сетил се Фотко. — Бишее!

Каменният стон вече поутихнал и гласовете на Стоедин и Фотко го надвивали без усилие:

— Бишооо!… Айдуче, къде щукна, бре!… Бишеее!

Най-сетне се дочуло сърдито ръмжене, после предупредителен лай — и Бишо се подал изпод каменната дантела на храсталака. Пролазил на ръце и крака, разсърдено дращел под себе си и ги гледал като куче от колибата си. Излаял обидено, подскочил да ги прогони, обърнал се и пак се вмъкнал под храста.

— Що работиш, бре, Бишко!… — потресено го гледал Фотко, забравил враждата им и опитал да го приближи. — Недей така, няма да правиш така!…

Но Бишо се озъбил, изръмжал и зинал да го ухапе. Фотко отскочил и му дожаляло, та чак му се приплакало:

— Изщурял е, горкият!…

— О, о, Шаро! — повикал Стоедин. Бишо излаял, сякаш възразил. — О, Мурджо, на, на!… — но Бишо ядосано изскимтял. — О, Бише, о, о, къц-къц!…

Този път Бишо излаял дружелюбно и с надежда, но не помръднал.

— Изкомандувай го! — досетил се Фотко.

— Бишо, при мене! Живо! — наддал глас Стоедин. Тогава Бишо щастливо излаял, измъкнал се от храста, пролазил, отрил корем при нозете му и го лизнал по цървула.

Стоедин го изправил, Фотко го подхванал от другата страна и тръгнали, та излезли на пустия път и поели по него. Бишо крачел неловко, като изправено куче.

— Какъв редовен айдук си беше!… — жалостиво изхлипал Фотко. — От що се повреди така?…

— От страх.

— Бре, зер… — осъзнал със закъснение Фотко. — Побратиме, ако не беше ме свестил, зер и мен това ме чакаше?…

И трепнал: високо горе се разнесъл яростен грак. Гаргата Кина ядосано кръжала, изпреварила ги и се спуснала, та клъвнала с все сила едно дърво и то пак викнало да стене. Летяла пред тях, кацала от дърво на дърво и скоро каменният тътен отново екнал още по-тежко и по-могъщо. Но Фотко вече не можел да се уплаши — ритал дърветата, край които минавали, ритал и ритал — сякаш им отмъщавал. А Бишо вдигнал чорлава глава и завил силно и протяжно.