Никола Русев
Приказка за Стоедин (32)

5

Стоедин и Фотко водели Бишо към трите покрива, които сякаш никнели отпреде им, иззад гърбицата на пустия път. А когато стъпили на билото му, се появило като на длан цялото чудновато, нелепо и самотно строение.

Завистлив Мальо ги чакал пред каменната ограда, но щом ги видял — направил се, че не ги вижда. Преместил количката си и се вторачил в табелите, закачени на портата.

— Човече, що е това? — запитал отдалече Фотко. Бишо излаял и любопитно изръмжал.

Вместо да им отговори, Мальо яростно плюл върху портата, бутнал пред себе си количката-сергия и тръгнал край оградата.

— Добра стига! — поздравил го Стоедин. — Какво е това, хан или нещо обратно?

Но Мальо вече свил зад ъгъла.

Приближили портата, Бишо сърдито излаял — а, ето какво бил плюл онзи — табелите! На първата пишело „Порта за флазяне“. На втората: „Юначе, какъвто и да си, чукни се с пръст в челото и си речи — вярно! Голям армаган всяка порта отваря, а малък — и да е отворена, я затваря.“ Фотко кратко се изкискал и засричал третата табела: „Юначе, ха добре дошел! Знай, че ако си се упътил накъмто живата вода, дето и да се мотаеш — щеш не щеш, пак тук ще влезеш!“

— Побратиме, оня преди нас май реши да си спести армагана. Ние пък да не сме по-улави от него? — повел Бишо край оградата и той утвърдително излаял. — Така и така го нямаме, армагана, поне да си го спестиме, а, Бише?… На, и Бишето е съгласен. Побратиме, така ми по харесва нашия айдук. Дали защото го съжалявам, ама откак стана куче, ми се струва по-човек.

Завили зад първия ъгъл и Стоедин спрял — така и предполагал: от оградата, докъдето поглед стига, се простирали равни пасбища — а пустият път го нямало.

Мальо ги чакал, нагласил на лицето си престорена почуда:

— Къде е тоз пусти път бря? Кат довадя там-иии, отпреде — защо не отвадя?… Ха добра среща.

Бишо го залаял и се дръпнал да го ухапе, но Фотко го задържал.

— И ти ли си за жива вода тръгнал?

Сега вече Мальо се смаял искрено.

— Как хортуваш с тез уши? — и се обърнал към Стоедин. — Какви сте вие?… Речи на добичето да не ме надваря, аз съм пред вази!… — бутнал количката и забързал да надбяга Фотко. — Защо се надваряш, ей!…

Стигнал пръв до втория ъгъл и престорено се изумил. А Фотко се изумил наистина: от тази страна на оградата, чак до хоризонта, се трупали едри и обли мъхести камъни и само тук-там растяло хилаво дръвце. А пустият път го нямало никакъв.

Бишо озадачено изръмжал, после буйно излаял, сякаш видял нещо познато.

— Спомни си — усмихнал се Стоедин. — И при техния конак беше така.

— Майчинко, мила майчицеееей! — закършил ръце Мальо, заревал всеотдайно и отвреме навреме скрито ги поглеждал. — Не се ли, майко, охарчиих, та още да се, птю! — за армаган охарчвааам! — бутнал количката и пак се разсърдил. — Повторно ли ме надваряш?

— Ха тикай си сергията, бре! Зер ще те чакаме да се наревеш! — ритнал количката Фотко. — Имал си — харчил си! Аааа! Хайде, ние пък не сме харчили!…

И задържал Бишо, който нетърпеливо се дърпал напред. Мальо забързал, като се пазел от Бишо и любопитно подсмъркнал към Стоедин. — Него, кучето, ще го учиш ли да хортува?… Карагьозчия ли си?…

Стоедин се вгледал в хитрите му очи и усетил бездънната им лакомия. Най-сетне завили и зад третия ъгъл и се върнали при портата.

— Ох, то се е видяло — ще се влиза — въздъхнал с все сила Мальо и бутнал портата, а тя се отворила неочаквано леко.

— Не ме надваряйте, помогнете!

Помогнали му, та вкарали количката. Тогава Мальо се пресегнал и затворил портата, облегнал се опулено и разперил ръце в енергично учудване:

— Ау, колко интересно! Цял се изпълних с уважение и страхопочит, на, без да искам — шушна!

Дворът бил преобразен: от портата му към средата водело коридорче, обозначено с въженца, табели и ръце-показалци. Насред двора — три масички с подвижни дървени преградки. Зад масичките Лальо, Кальо и Бальо пиели кафе. До Лальо се мъдрел голям кош, а на преградката между Бальо и Кальо висяла пунгия.

Стоедин озадачено се вгледал в табелите: „Работилница за отмятане и упътване“, „Упътваме пъргаво и напълно, без сякаква фира“, „Юначе, знай и помни, че две и две не фсякога е четири“, „Вересия — никому“. А над масичката на Лальо сияела най-голямата табела: „Биенето, ритането, а също тъй и попържането — изцяло запретени!“

Фотко полугласно сричал, а Бишо възхитено се облещил и раболепно изскимтял.

Мальо кратко ги преценил и прошепнал:

— Както се види, туй са упътвачи напълно грамотностни и книжовни — ще им харижа за армаган най-скъпоценното си, а че да ме упътят напълно и без сякаква фира! — взел от количката чибук, огледало и риза и ги оставил на масата пред Лальо. — Добрутро, ваши милости! Приемете ни, отметнете ни, упътете ни — пък има ли от вази, ша има и от нази!

И очаквателно се покашлял, но Лальо не вдигнал очи да го погледне. Мальо се обърнал и подканил:

— Ха дайте и вий нещо скъпоценно!

Фотко отворил уста, но Стоедин го дръпнал да мълчи. А Мальо поел скрития поглед на Лальо и се върнал при количката:

— Ако нямате за армаган — ще дам намясто вас, пък подир ще се изплащаме!

Сграбил колкото можел да носи и го струпал на Лальовата маса. Тогава Лальо сгребал стоката в коша и се изправил.

— Добре ни дошли, пътници-юнаци! Ха зинете, та продумайте, къде ви стяга чепика?

— А че, твоя милост, аз съм захванал да я диря живата вода! — скрито наблюдавал пришълците Мальо. — Пък пътят, пустият, дотук довадя, ала отвън изнийде не отвадя! Като го видях туй, забодох пръст в чело, пък си помислих: тогава сигур нейде изотвътре ще отвадя! Дали съм се догадил вярно?

— Тъй, вярно, вярно е — оттуканък отвадя, хе из една от онез ми ти две протки!

— Обаче! Първо — трябва да се знае през коя от двенките! — обадил се и Кальо. — И второ — как да се отвори!

— Защото, мож да знаеш една протка накъде отвадя, ала щом не си годен да я отвориш — по̀ е празно, отколкото ако я хич дори не знаеше къде е! — мъдро додал Бальо.

— И — през коя от двенките? — с все сила запитал Мальо.

— На туй второ важно питане отговаряме след отмятането — вдигнал първата преградка Лальо. — Ха сегинка пристъпете и се пригответе.

Мальо пъргаво застанал пред масата на Бальо и викнал:

— Ей, първи съм, не ме надваряйте! — Но Стоедин отново дръпнал Фотко, отсякъл заповед към Бишо и той покорно легнал и го лизнал по цървула.

— Побратиме, що става, а, какво си наумил? — пошепнал Фотко.

— Ни звук, докато аз се не обадя. — И тримата замрели като вкаменени.

— Тъъъй — процедил най-сетне Бальо и разтворил тефтера. — Как те викат, юначе, и к’во ти е юначеството?

— Мальо съм, твоя милост и юначеството ми е мене търговийката! — почти проплакал, искрено увлечен. — Не да се хваля, ала от еднинкото око за грош ще купя, а пък на другото ще го продам за десет! Само ей тонинко веднъж да се подхвана…

— А, бравос, ха голям да порастеш! — прекъснал, го навреме Бальо и както дращел в тефтера, ядосано се взрял в Стоедин. — А сегинка изчети онази, главната табела: за биенето и ритането. Изчете ли го? Всичкото? Тогава гледай в очите и отговори: защо ти е затрябвала тя, живата вода?

Мальо старателно загърбил Стоедин и като се надвел над масата, извикал шепнешком, та непременно да го чуе:

— Ще я продавам! И много ще забогатея! Ще стана най-могъщественият чиляк! И най-прочут, отгоре!

— Тъй, тъй ами, че инак — как? — обадил се и Лальо. — Бравос и от мене!

— Но ще продумам да натъртя — мъдро додал Бальо, — че тя, водата, живата — за всичко става! Ти си търговче и ще я продаваш! Ала, ако беше книжовниче, или… или… — заекнал, боднал с поглед Мальо и той скрито му подсказал. — Или пък, ако беше юначе-карагьозчийче, още по-много щеше да ти трябва! За всички там-ка фокусове и преправяници, а че и кат те скепцат нейде да те бият — подирка да се освестиш!

И пак зачакали, но Стоедин не се помръднал.

— Готово, отметнат си — мъдро се ядосал Бальо. — Ха сега пусни в пунгийката каквото ти се скъса от сърцето и премини натам.

Мальо измъкнал от пазвата златица:

— Доволен съм, на, ето — истинска златица давам!

Пуснал я в пунгията, която висяла на втората преградка, Кальо я вдигнал, повикал го при себе си и благо се усмихнал:

— Ха притъкми и тук каквото ти се скъса от сърцето.

— Я! Още ли? А поради защо? — пак с все сила се учудил Мальо.

— Поради защото, да си платиш за благата приказка! — тържествено се изправил Кальо. — Понеже тя, протката, се отваря единствено и сато! При веселото изричане! На упоменатата блага приказка! Която можеш да научиш единствено и само, ако! Я изпечати! Ей тоз ми ти_ печат_!

Плюл в кръглото лице на печата и го размахал с две ръце.

— Давам си цялото богатство с пълна драгост! — измъкнал Мальо още две златици, но се престарал, подхвърлил ги на длан и те не звъннали. — На, не ми се свиди нищо за таквоз упътване, защото то е напълно и без сякаква фира!

Посегнал да ги даде, Кальо посегнал да ги вземе, замрели и зачакали… Но Стоедин дори не се помръднал.

— Господарю, туй не е било! — тихо изскимтял, та чак проплакал Мальо. — Тук вече трябваше да ме изблъскат, да ме стъпчат и да минат първи!…

Тогава Лальо се окашлял зло, вторачил се в пришълците, помислил що помислил и разперил ръце, сякаш чак сега ги забелязал:

— Я, гледай, а че ти не си бил самичък! То имало още за упътване! Ала щом не пристъпят да ги отметнем, сигур ще им е минал мерака за жива вода!

— Ах, колко съм щастлив! — подскочил Мальо и замахнал, та прегърнал себе си. — Саменичък ще си я вземна до капка, живата вода, и няма с никого да я поделям!

Но Стоедин и този път не се помръднал.

— Дали пък не са рекли „я, я да се върнем обратно там, в гората, намясто толкоз чак да се охарчваме…“ — проточил Лальо.

— А че и аз да съм на тях, и аз тъй ще си река — подловил Бальо. — Малцина ли се върнаха, та се на какъв ли не камък превърнаха?… А пък какво по-сгодно за чиляк от туй, да си се вкамени? Всички мераци и гайлета го напущат и си стърчиш най-спокойно, колкото ще.

— А че и колкото не ще, биля — додал и Кальо.

Но Стоедин и този път дори не се помръднал, не се помръднал и пак не се помръднал.

— Какво ли друго да опитаме? — безпомощно изхлипал Мальо.

— Какво друго ще опитваш бря! — гневно хлопнал тефтера Бальо, блъснал масичката си и станал. — Не ги ли виждате, на, празни са като продънени пунгии! — и тласнал Мальо. — Хай гони ги, че ще зациврят да ги упътваме на вересия!

— Ааааа, значи малкият е ваш? — най-сетне се усмихнал Стоедин. — Той мами — вие скубете?

Сега се вцепенили упътваните. Гарга Кина литнала от покрива, кръжала и гракала, сякаш нижела клетви. Пръв се опомнил Мальо и пъргаво се шмугнал зад господарите си.

— Аааа, гиди кожодери проклети! — гневно се отприщил Фотко. — Побратиме, фрасни им по един вълшебен удар, бре, какво ги гледаш!… Бише, дръж!

Преди Стоедин да успее да го спре, втурнал се и бясно разритал преградки, маси и табели, разтрошил ги, Бишо гръмко лаел и преследвал ту един, ту друг. Мальо грабнал голямата табела и се напъхал в колибката си, а упътваните се мятали из двора, бранели се с хартии и пищели:

— Помооощ! Чети табелата!… Громят!… Посягат!… Нападвачи!…

— Стой! — сгащил Кальо в ъгъла при стълбата му Фотко. — Дай благата приказка!

Но Кальо лапнал печата, извил шия, облещил се, посинял и го преглътнал. Блъснал, та съборил смаяния Фотко и сподирен от Бишо, изкатерил стълбата си и затръшнал вратата.

Бишо изплюл парче от панталона му, а в това време вече затръшнали вратите си и Лальо, и Бальо. Втурнал се към колибата и опитал да захапе Мальо, но отвътре го блъснала в носа голямата табела и затиснала отвора като врата.

— Е, какво направихме? — огледал разгромения двор Стоедин.

— Направихте! — изпъхтял от прозорчето си Лальо. — В морето — дупка с вода!

И злорадо се изкискал. Бальо и Кальо му пригласяли от своите прозорчета, смеели се, та се заливали.

Стоедин приближил към двете портички в задната ограда на двора, огледал ги — ни мандала, нито ключалки. Опипал онази, вехтата, раздрал й паяжините, натиснал, блъснал с рамо — но не се поддала. Опитал с другата — и там напразно.

— Ей, маскара, кат я отвориш — обади ни, че да се ядосаме! — подигравателно подвикнал Кальо.

— Поне я смазах, тая обирджийница! — разритал пак отломъците Фотко.

— Хе, я го пък говорящото магарянце — то си мисли, че ни е пъ̀рвен! Колко сме ний бити, а че и съсипвани — и що оттуй?

— А, ядец, свърши вашата! И вие вече няма да упътвате! Къде ви е печата, а?

— Магарешка му работа. Защо си се научило да хортуваш, кат не знаеш да мислиш?… Че аз, ако поискам, дузина ще измайсторя! Като съм го погълнал — да не съм лапнал и благата приказка? Колко е изричана тя, ей тука, от шашкъни като вази — вече наизуст я знаем, ха пукни!

— Смейте се, смейте! — безцелно обикалял двора Фотко. — Ние на края ще се смеем.

— Ний пък сега. Закъснялото присмиване — по-празно и от никакво! — изчезнал от прозорчето си Бальо и се подал пак, с паница и лъжица. — Мммм, съдружници, каква по-вкусна гозба от лещата?

— Ами бобът? — подал се с паница и Лальо.

— Ами баклата? — облизал лъжица и Кальо. — Ммм, благина и вкуснотия несравнима!

— Съдружници, недейте толкоз сърба, че ще ги хване скомина тез наши посетители и съсипвачи!

И засърбали с все сила.

Бишо изскимтял, приклекнал умолително и гладно зинал към прозорчетата.

— А нам — няма ли да хвърлите поне по залък? — съжалил ги Стоедин.

— Отрова за вас, гиди просяци и съсипвачи! Пукнете!

— Ами аз? — подал се от колибката си и проплакал Мальо. — Както ми е гладно, ще пукна преди тях, бре, господари!…

— Ти ще потърпиш — строго мляснал Бальо. — Че да му опознаеш на занаята всичките страни.

Мальо запушил уши и се скрил да не ги гледа.

Фотко отишъл при Стоедин, опипал портичката и колебливо предложил:

— Побратиме, дали пък… ако й блъснеш един удар, един вълшебен удар… А?

Стоедин откачил вълшебния боздуган от пояса, плюл на длани, засилил се и треснал портичката в средата й. Но тя и този път не се отворила — само набъбнала в смола, смолата закипяла и се втвърдила, дървото станало и лъскаво, и яко като кост.

— По-лошо — угрижено се смръщил Стоедин.

А упътвачите разтревожено се спогледали и се закискали отново и с все сила:

— Въх, на хортуващото магарянце вече му тръгнаха лигите!… Ей, маскара, я го изяжте с кучето, докато не е изтекло цялото!

Стоедин извадил от пазвата на Бишо вълшебната кърпица и я разстлал насред двора. Бишо нетърпеливо излаял.

— Просяците ни молят да им хвърлим нещичко! — изчезнал от прозорчето си Кальо и пак се подал, като криел ръка. — Ъх, умилостивих се!

Замахнал надолу и върху кърпицата паднал корав, продънен цървул.

— Ха да ви е сладко!

— Е, да почваме, побратиме — усмихнал се Стоедин. — Рекоха ни хората и една харна дума. Де — първо на Бишето.

Фотко се изпъчил и извикал, сякаш ги зашлевил:

— Кърррпицей! Ммм-ъх, леле, я му дай на Бишето едно агнешко бутче печ-ченоооу! С ашикааа! Да има що да си глождеее! — Бутчето се появило, Бишо го захапал и отмъкнал към Мальовата колиба. — Боб-леща-бакла-леща-боб! — и отбутнал появилите се паници. — Това, да си спомняме що е било у лоши дни! Хааа, дай ми сега на мене пъррржоли три, от рибицата на прасе-годиначе! — Появили се. — Чифте наденички! — Появили се и те. — Побратиме, ще ти правя една забележка: защо ме не подсещаш за бъбречета на фурна, като знаеш колко ги харесвам?… Бъбречета на фурррнааа! Печена кокошкаааа! Баницаааа! — и като не се досещал за друго, отмъстително додал: — Още пет баници! — Кърпицата се отрупала с храна.

— Побратиме, а на тебе?

— Краешник, домат и парче сирене.

— Ние няма да жвакаме като свини! — тържествувал Фотко. — Нам ни не трябва да сърбаме и да мляскаме, ще си обядваме възпитаната. Рекоха ли ни „наздраве“? Благодарим.

И посегнал към наденичките. А Кальо изпуснал паницата си и тя се пръснала долу, на плочите.

— Мамят! — опулил се Лальо. — Нали са карагьозчии, туй ще да е някой мокус-препаратус!… Ха-хааа, яжте си препаратуса, че да ви доде ума! Нас не можете измами!

— Майсторииии! — гладно извил от колибата си Мальо. — Много на обратно им мирише измамата!

— Дали пък тез маскари не мамят, че ни мамят? — преглътнал лакома слюнка Бальо. Надвесил се и уподобил гласа на Фотко: — Кърпице, ха дай и танурче варена сланинчица!

На кърпата мигом се появила дървена паничка със сланина.

— Благодарим! — подиграл ги Фотко. — Ха вие заръчвайте, пък ние ще ядем, че да не губим време в приказки.

Упътвачите разменили отчаяни погледи. Кальо се окашлял и безочливо се ухилил:

— Чиляци-съдружници! Дет рекъл оня — дорде се не поскарат някои, не стават приятели! Я да се отсърдим ний на юнака, пък край него и на дружината му!… На, както забелязвам, хортуващото магарянце веки не ни се сърди!

Мальо се измъкнал от колибата и непреодолимо привлечен от уханието на ястията, страхливо се потътрал към кърпицата, но Бишо оголил зъби и изръмжал насреща му.

— Юначе, не ме давай на кучето! — примолил се Мальо. — Мамих ви, признавам! Ела ми хвърли лабутя, пък после ме нахрани, а?… Или, ха да се погодим тъй: аз ще ви обадя благата приказка, дет отваря хе оназ протка, пък вий ще ми отделите едно място — с вази да дойда, а че като слугувам, баре да не гладувам! А?

— Мальо, да не си посмял! — викнали един през друг упътвачите. — Въх, убих го!… Мащай се в кочината!

— Благата приказка — облизал уста Мальо, — благата приказка още поговорка, та чак заклинание е: ако всяка муха би мед…

Но се чуло само толкова, та дори и то не се чуло — упътвачите вдигнали такъв яростен шум, че заглушили думите му. Тропали с паниците, хвърляли на плочите тигани, тави и ибрици и заедно с това диво писнали, та запели: овдовяла лисичката, дилледуууу, дилли-леду-дилледуууу!… Като разбрали, че нямат време да слязат по стълбите, както дерели гърла, се прекачили през прозорчетата, наскачали на двора и зинали към Стоедин в надпревара: — Аз ще ти я обадя, не го слушай!… Аз, не той, аз!… Мен слушай!… Не него, мен, аз ще ти я обадя! Аз, аз!

— Мирни, бре! — не издържал Стоедин. — Речете като хората!

Млъкнали и се дебнели в устата. В настаналата тишина гарга Кина изкрещяла и пак кацнала на покрива. Мальо поел дъх да ги изпревари, но и упътвачите не се дали — четиримата пак викнали един през друг:

— Ако всякаакомухавсякабимедакобиблбръмбралабръмбаръгбинаймногомайнаймногомного!…

— Пак не разбрах! — разсърдил се Стоедин. — Един да рече!

— Я, то вече няма нужда — учудил се Фотко.

И наистина, едната портичка вече се отворила — макар че Стоедин не разбрал заклинателната поговорка, все пак тя била изречена.

— Юначе, припкайте да припкаме! — забързал Мальо. Бишо гръмко излаял и подскочил подире му. Стоедин и Фотко ги последвали, но при портичката спрели. Зад нея се виждал не пустия червеникав път, а зрели ниви и там не било ден, а късен залез.

Докато Стоедин разочаровано разглеждал този друг свят, упътваните се сговорили кратко и безмълвно. Кальо сграбчил от Мальовата сергия онази кърпа, която най-приличала на вълшебната, и щом Стоедин се обърнал към тях, бързо я натикал в пазва, сякаш го засърбяло, та се почесал.

— Ей, я отворете другата портичка — свъсил вежди Стоедин.

— А, не можем туй, юначе — обадил се Лальо. — Тя пък се отваря с някаква си тайна гневна приказка, ала каква точно…

— Лъжеш!

— Ха тъй!… Веднъж и аз да изрека истината — и да не ми повярват!

— Честна дума, юначе! — угодливо го уверил Кальо. — Таз ми ти гневна приказка ще да се чуе някога от Съществото, дето е в купчийницата на чаршията! Всеки ден на заник изрича по няколко гневни приказки и който е с късмет да му се падне, потребната… — пресегнал се да си вземе наденичка, Бишо сърдито изръмжал. — Юначе, хвани кучето, а?… Да се смърсим малко, че дълги пости карахме, молим ти се!

Стоедин повикал Бишо и се отправил към затворената, оплетена в паяжини портичка. Безпомощно се помаял и отчаяно седнал на камъка. А упътвачите заръчвали ли заръчвали, докато цялата кърпица се отрупала с храна:

— Див заек по лясковски, мисирка с кестени, сух суджук, курбан-чорба и люти пиперки, агнешко с бамя…

Захванали да ядат и още по-лакомо и толкова лакомо, че разливали храната по кърпицата. Мальо ги гледал, гледал — и като не смеел да ги приближи, обърнал се и заплакал. На Фотко му дожаляло. Приближил до кърпицата:

— Ей, Мальо ли беше, какъв беше — какво искаш? Печено или варено?

— Което е по-многооооу!… — треперел от скомина Мальо. Фотко взел тава с печено и тръгнал да му я занесе.

— Сега! — изсъскал Кальо. Трескаво измъкнал кърпата от пазвата си — захванали да я дерат и цапат с храна, подврели я под съдовете, изтръгнали вълшебната и като зърнали, че Фотко се връща, бързо я напъхали в котлето с чорбата, заблъскали се с престорена лакомия, пресягали се един през друг, грабели с шепи и тъпчели уста.

Фотко хванал крайчеца на подменената кърпа, изтеглил я и погнусено я отръскал:

— Побратиме, какво натам? Зер ще стоим тук, да им се радваме на тия…

— А че то — тъй — надигнал се Бальо и услужливо подал на Фотко хартия да увие кърпицата и да я пъхне в пазвата на Бишо. — Като не може през една протка — през друга! Дето ще чакате тук, ако тръгнете сега, до зарана сте стигнали! Ха добър ви час!

— Тъй, тъй! — подкрепил го Лальо. — До съмнало сте на чаршията! От нас — толкоз, ний к’вот можахме, направихме.

Стоедин въздъхнал и се отправил към отворената портичка.

— Не въздишвай, юначе! — изпреварил го Бальо и застанал край портичката. — По е харно веднъж да писнеш, та с цяло гърло да заплачеш, отколкото десет пъти да въздъхнеш.

— На, и чирак-упътвач ви харизваме — застанал от другата страна на портичката Кальо. — Хей, Мальо, хем да го слушаш, юнака! Че инак…

Мальо се скрил зад гърба на Стоедин, но когато минавали през портичката, гаргата силно изгракала, спуснала се и плеснала с крила Стоедин и Фотко. И докато те криели лица, първа излетяла навън. А в това време упътвачите дръпнали Мальо и захлопнали портичката. Сграбчили го и му затиснали устата.

Стоедин, Фотко и Бишо гледали гаргата, а тя литнала високо и бързо се стопила в небето.

— Ей, къде ви остана чиракът, бре! — блъснал затворената портичка Стоедин. Иззад нея се дочул гласът на Кальо — глух и едва доловим:

— А, че той се отказа!… Той вече не ще с вас!

— Ами как ще си отворим на връщане, бре? — задумкал с юмруци портичката Фотко. — Ей, упътвачите! Не я разбрахме, благата приказка!… Не я запомнихме, бре!

— А че — и ние я забравихме! Ала, като дойдете — както ни помолите, тъй ще си я спомним — и се изкискали. — Охоох, магарешка му работа. Върнаха се, че за протката се угрижиха…

Стоедин послушал смеха им, който сякаш идел из дън-земя, и решително тръгнал:

— Хайде, побратиме.

Бишо вдигнал глава и излаял към първите звезди…

А вътре, в двора, упътвачите вързали устата на Мальо с вълшебната кърпица, съборили го и заплашително го наобиколили:

— Аааа, душице подла, подла та чак коварна!… Господарите си ще продаваш, а?… Ха речи сега — какво да те правим!