Никола Русев
Приказка за Стоедин (54)

11

Изворчето избълвало Стоедин, успокоило се и пак тихо забълболило.

Полежал на тревата, надигнал се и седнал. Водата се оцеждала по косата и брадата му, по дрехите му. Опитал да стане, уморено паднал и се заслушал — на брега пак лумнала врява и злорад смях… Доловил с гърба си нечие живо присъствие, обърнал се и срещнал погледа на Злоокия, който все така седял под навеса на землянката и го гледал студено и кораво. Веднага се припознал — взел го за Бистроокия, с когото, както вече знаем, неразличимо си приличали.

— Аааа, зер ти си това, дядо? — поклатил глава Стоедин. — Ти си, ти си. Дойде да ме нагледаш, най-сетне?… Е, ха гледай. Комай вече ти трябва да ми викаш дядо.

Злоокия мълчал.

— Що си рече? — все така язвително продължил Стоедин. — Пратих го, това момченце, упътих го, що го упътих — я да проверя докъде му е отишла щуротията… Пък то, момченцето, да вземе та да стане по дядо и от мене. Без да ме пита и свъсил вежди. — Дойде време и да те питам, ама друго: кога ми рече истината? Като ми обади за живата вода или като ми викна, че я няма?

— И едното е истина, и другото — проговорил Злоокият. — Не я ли достигнеш — все едно че я няма. Така ли е?

— А защо не ми каза и цялата истина? Защо не ми каза и какво ме чака из тоя пусти път?

— Ако бях ти го казал — зер нямаше да тръгнеш? — внимателно го разглеждал Злоокия.

Стоедин замълчал. Пробудило се преминатото, всичко, което вече било надвито и препатено. Въздъхнал:

— Щях. Пак щях.

— Тогава? За какво ми се сърдиш?

— Прощавай. Уста пуста, човешка — дай й да избълва кривото… че да отвори път на правото.

Откъм брега лумнал нов, подигравателен смях. Стоедин гледал далечния стъклен остров, пламнал разноцветно в лъчите на залеза.

— Там ли е?

Злоокия утвърдително кимнал. Мразел го, но грижливо криел това. Изглежда си наумил нещо толкова зло и жестоко, че изпитвал радост още с предвкусването му. А Стоедин жадно се взирал в острова — ето, стигна я, най-после, само да протегнеш ръка, и…

— Гледам, сума нещо си понесъл — кимнал към боздугана, колана и коша Злоокия.

— Стара къща — усмихнал се Стоедин. — Къща на крака — и пак се загледал в острова. — Много раздадох, много събрах… Е, вижда му се краят.

— А с какво ще преплуваш морето? Ще можеш ли?

Стоедин се озадачил от погледа му:

— Не бой се, не съм забравил, ще си получиш обещания пай. Не капка — шепа ще ти дам. Нали за това си дошел?

Вързал колана на кръста си, вдигнал коша и боздугана и тръгнал надолу към брега.

— Дойдох да ти кажа, че и капка вече не ща — последвал го Злоокия. — Колкото вземеш — твоя ще си е.

— Аз пая ще ти дам, пък ти — воля ти вземи го, воля ти разлей го — забързал Стоедин.

На брега било от весело по-весело: този път Рижия се давел с каик. Собственикът на каика се натъкмил в дрехите му и гледал заедно с тълпата. А Рижия, да речеш, че се давел надалече — както и да е. Пък то — до самия бряг. Многолюдието диво се смеело, най-шумен бил Мальо: посиняло пищял и го сочел с пръст.

— Стъпи, бре, шашкънино! — надвил врявата Мазен Илия.

Рижия стъпил и се оказало, че водата е до пояса му. Внезапно се разритал, облещено изревал и опитал да прекрачи към сушата. Неколцина нагазили и го измъкнали заедно с голяма риба, уловила се на шпората на чизмата му като на въдица. Зъзнел гол по едните чизми и облещено викал: — Поличбаааа!

— Бре, жива вода подгони — жива риба улови!

— Що излазяш, бря? — престорено му се скарал Мальо. — Бухни се и чакай, ще хванеш по-голяма! И утре е ден!…

И видял Стоедин и Злоокия, които приближили, наобиколени от неколцина бивши юнаци.

— Ей! — викнал някой. — Посрещайте нов юнак!

И този път вече се разсмели всички.

— Път! Сторете му път!

— Кой с гемия, кой с каик — той пък с кош ще плува!

— Дедин, да не се откажеш?… Не-не-не!

— Как ще се откаже, бря!… — щастливо се подиграл и Мальо. — Сега ще видите как ще го пробяга морето, на един дъх! По дъното, по дъното… — и сред оглушителния хохот на тълпата го познал: — Господарю… ти ли си… това?

— Аааа — чак сега се вгледал в него Стоедин. — Аз ли те намерих, или ти мене… Какво правиш тук?

— А че живот си живея, господарю! — щастливо изхълцал Мальо. — Пълно ми е и окото, и сърцето! Толкоз радост не съм се радвал! И на теб ще ти се порадвам, даваш ли? Речи „да“, щото и да не ми даваш — пак ще ти се порадвам, кат почнеш да се давиш!…

Но Стоедин вече го отминал. Тълпата го наобиколила плътно и злорадо го съпровождала. Злоокия незабелязано изостанал, приседнал и се приготвил да чака.

Най-ревностни били подигравките на Рижия: зъзнел гол, по едните чизми и пресипнало надувал жили:

— Не залисвайте човека! Мръква! Не видите ли — крои откъде да захване морето, та да го изпие! Веднъж се е мокрил, сега иска по сухо!

Стоедин гребнал шепа, омил лице. Седнал на пясъка, събул опинците си, отвързал от пояса вълшебните и обул тях.

— Бре, ама той вярно се кани като по сухо…

— Па дъното може и да е сухо! Вървял ли си по него, та да знаеш…

Кикотът станал така буен и невъздържан, че заприличал на плач. Рижия пищял и подскачал.

А Стоедин се изправил. Стиснал коша и боздугана, загледал се в далечните пламтящи багри на острова, поел дъх…

И литнал — високо, високо…

Тълпата така се смаяла, че не могла да млъкне отведнъж — кой продължавал тихо да пищи, кой изскимтял, а Мальо изхълцал, сякаш се задавил. Гледали как Стоедин започнал да пада към морето, но едва докоснал вълните, отново се извисил и така се отдалечавал, смалявал се, докато изчезнал.

Тогава Злоокия се изправил и викнал силно и звучно:

— Хора, чуйте какво ще ви река!

Един по един, освободили се от магията на чудото, което станало пред очите им, се обърнали назад, към него. А той говорел отчетливо, в тишината между ударите на прибоя:

— Всички вие тука сте юнаци! Но един юнак е истински юнак, щом може да признае, че друг юнак е по юнак от него и да му се зарадва на юначеството!… Я разсъдете: от що се вади по-голяма облага — от радост или от завист и омраза?… Или от радостна завист? Или от завистлива радост? Или от една голяма омраза?… А на тоя свят всеки се е пръкнал, да си получи облагата — онази, що му приляга на боя и на ума!… Така ли е?… И ако е вярно, че от готов ум глава умнее, вярно е и що? — че с него не глупее!… Хайде сега да турим пръст на чело и да кроиме и прекройваме — що да правиме, що да чиниме, що да чакаме и как да го чакаме!…