Никола Русев
Приказка за Стоедин (2)

2

В тронната одая на палата, застлана с кожи и китеници, гърмяла свирня: десетина свирачи с лъскави тръби, зилове, тамбури, гайди и тъпани се стараели до изнемога. Дирижирал ги с меча си главният капелмайстор и началник на стражата, боляр Вълкашин — нисък и широкогръд, та чак квадратен, с бойни доспехи, с токове на чизмите, вирнал брада като метла, примижал… Болярка Зуна, кокалеста, с хищно лице, държала паница с благовоние и пръскала в такт. Болярка Гергина, тантуреста, с лице като погача и сложна фризура, стискала свитък-пергамент. Главният ковчежник, боляр Мушан — щърб и кьосе, със седефено сметало на пояса и обеца на ухото, уж се бил вторачил в пясъчния часовник, а скрито наблюдавал царица Параскева. По конското й лице се четяло нетърпение и закана. Запретнала фусти, сновяла с мъжка крачка от стена до стена. Четири слугини я пресрещали и й веели с големи пъстри ветрила.

Главният знахар и гадател Парапун, дълъг и много космат, усърдно подготвял тавата за предсказания. Налял вода, препипал гердана от торбички и кратунки с тапи, капнал от една, отсипал от друга, добавил щипка треви, ситно нарязано перо, разбъркал. Обиколил тавата, нещо й заповядал, прескочил я и като се поклонил на Параскева в знак, че е готов, тревожно застинал.

Параскева, заслушана в свирнята, внезапно кипнала, хвърлила сребърното огледало по Вълкашин, той свалил меч, свирнята секнала и гласът на царицата оживял насред дума:

— …Четири години вече как ти го втълпявам това място, щурако! Вникни най-сетне с тая желязна капела: кога утре заран Жеко влезе и прочувствено скърши коляно — тогава „рум-рим-парам-пам“! А щом зине, та щастливо рече: царице, ликувай, хванахме го най-сетне, маретския му Звездалия! — тогава „рум-парам-пам, там-трай“!…

Вълкашин нервно се изкискал.

— Ау, не вярва, че тая нощ вече ще го хванат — зловещо се ухилила с огромната си начервена уста Параскева. — А, Парапунчо?… Мисли, че и този път няма да го сполучиш заклинанието, дето напусто го тъкмиш вече петдесет месечини време — и заплашително се взряла в лицето му. — А?… Или и ти не вярваш?

— Царице! — изтръпнал Парапун. — По-харно вземи един нож и ме ръгни в сърцето, отколкото да ги слушам тия съмнения.

— Свирачиии, пригот-вис! — изревал свирепо Вълкашин. — В очите ме гледай, в очите ме гледай! — и вирнал меч. — Повтаряме „Щастлива вест споходи ни в таз утрин блага“ с пълна тържественост! Както го иска нашата пресветла! Да й дари небето пълно успокоение!… Иииии, ат — два!…

Но не замахнал с меча, защото тъкмо тогава главният разпоредител и съобщител на палата, дебелият и натруфен боляр Боню, въвел едроглаво същество с рядка брадица и къси панталонки. Боляринът извадил от пояса сребърно чукче, ударил камбанката, която висяла на ръката му, и обявил:

— Внимание! Нашата надежда и упование, принц Пулейко!

Принцът, лудостно ухилен, се унесъл в камбанката, посегнал към нея с пръст…

— Мамино слънчице ненагледно! — умилено разперила ръце Параскева. — Мамин левент нежничък, боже!… Пулейкооо! Я кой те вика, мами!… Я поглеж насам… Насам, съкровище безценно! — напразно опитвала да отклони вниманието му от камбанката. — Насам, бре!

И като въздъхнала, мощно го зашлевила. Пулейко равнодушно люшнал глава, мигом забравил камбанката и се вторачил в лицето на майка си.

— Ха такааа!… Какво ще рече на мами царица нейното мило слънчице?… Какво казва на майка си един любящ син, като я види привечер?… Доообър веееечер, миииила маааами, ти си… що?

— Кон!… — подсмъркнал с отворена уста Пулейко. — Конконскиффффт!

— На, и той все за тоя пусти Звездалия мисли, маминият — трогнато го целунала Параскева. — И неговото се търпение изчерпи. Колко лета вече, откак най-отбрани царкини-принцеси си пратиха гълъбите и чакат на крак да ни дойдат, та сгледа да направиме!… Протакаме ли още, някоя може лошо гърло да я събори, друга — бясно куче да я ухапе… — И повела Пулейко към златното столче до трона.

— Ннннема царкина апе куче!… — ревниво изревал принцът. — Пулейко апе! — и като се тръшнал на земята, яростно заритал. — Пулейко ам-ам, апе!… Сички апе!…

— Пулейко, мами, Пулейко — успокоила го Параскева, вдигнала го като вързоп и го сложила на столчето. После зло изгледала болярите. — На, почна да ми отговаря — и тупнала с крак. — Какво чакате?

Парапун се поклонил дълбоко, показал на Гергина да седне до тавата, огледал снаряжението си и кимнал към Боню.

— Пристъпваме! Към петдесет и шестото! Последно! И абсолютно последно! Заклинание! — пропял тържествено Боню, ударил камбанката, обрал с длан звука й и се дръпнал.

Парапун закрил очи и започнал да се поклаща:

— Фиууууу!… Фиууууууу!… — вдигнал ръце и се вцепенил. — Звездо Керванджийке, леле, Вечернице!… Ако ме чуваш, прати струна-лъч те у тая жена болярка Гергина, та проговори с нейната уста!…

И остро я посочил. Болярката скрито се спогледала с болярите, затреперала ситно-ситно и започнала неразбираемо да бръщолеви.

— Ау, настръхвам!… — силно прошепнала Зуна с очи в Параскева. — Вижте, цялата настръхвам!…

Параскева яростно изшъткала.

— По-ясно!… — викнал Парапун. — Отвърни ми, чуваш ли ме?

— Чувам те! — обадила се с тънък „звезден“ глас Гергина. — Защо ме викаш толко тревожната?

— Грижа имаме, сестрице!… От памтивека един ми ти магьосан кон Звездалия как шари по пълна месечина от гора у ливада и никой го не може хвана! А кога се навремето пръкна ненагледният ни принц, що го орисаха орисниците?… Докато не яхне тоя Звездалия, ни да възмъжее, ни да се очовечи! Поради което вече петдесет и повече месечини, как му го отлагаме пълнолетието!… Ама, ще ме питаш — що от това?

— Няма да те питам, а ще се изкикотя силно и подигравателно! — тънко се изкискала Гергина. — Защото, намясто да се радвате, че не сте го хванали досега, вие клюмате носове! Ако го бяхте хванали, какъвто е буйно неуловим, и ваш Пулейко го яхнеше, какво щеше да стане?… А, траеш като пукал. Аз, макар че съм звезда и нямам глава, като разсъждавам, така си викам: по е за предпочитане един принц да си е нежен и непълнолетен, отколкото пълнолетно-възмъжалата, пребит! Първо си го направете тоя Звездалия кротък и годен за яхане от принц, па тогава го ловете!

— Харно мари, душко, ама — смили се, та речи: как?

— Тебе ли да те уча, бре? Па кой освен тебе го знае онова много тайно заклинание, спроти кое няма сила да попречи? Па нали друг такъв главен знахар и гадател царицата и със свещ да тражи, пак няма да найде?

— Ау, вярно! — сякаш се пробудил Парапун. Обиколил тавата с танцуващи стъпки, заподскачал все по-необуздано, топнал длан в тавата и се оцъклил. — Фу-фу, коне Звездалийо, фу, бясна гидийо!… У сред гора, у сред гора завърни, бела ливада намери, бела ливада спроти бела месечина! Кротко се биле напаси, та на кротко агне стани!… Хруп-хруп, хрррр-уп! Пълна мешина, кротка гърбина! Ха така! Те така.

Гребнал с кратунка от тавата, изнурено политнал и се строполил пред трона с протегната ръка:

— Принцът да пийне.

— З… защо? — подозрително се дръпнала Параскева.

— Да хване сила заклинанието. Свършено е със Звездалията. До среднощ ще найде кроткото биле, ще се нахрупа и ще доприпка при Жеко, кротък като агне. И ще бъде хванат абцелютно и безвъзвратно — отново протегнал кратунката Парапун.

Параскева го огледала, огледала и болярите… Изревала, поруменяла от надежди:

— Да ме не лъжете пак нещо, върколако!… Помни какво говориш! — взела кратунката, помирисала я… — Пулейко, ха, мами…

Но Пулейко отдавна спял с отворена уста, както си седял на златното столче.

— Пулейко! — разтърсила го Параскева. — Мамино съкровище безцен-нооо!… Я какво ще му даде мами на своето любимо слънчице!…

И пак го разтърсила, и пак — по-силно… Па въздъхнала и мощно го зашлевила. Пулейко мигом се ококорил.

— Ха пивни, мами, от туй ми ти пиво наречено… И поднесла кратунката към устата му.

Пулейко се вторачил, лапнал я светкавично, като влечуго муха — и я погълнал, без да дъвче.