Никола Русев
Приказка за Стоедин (38)

11

На площадчето в града-чаршия пак било шумно. Тълпата купувачи наобиколила Стоедин и наддавала за платното. Бишо, свикнал с врявата, заспал край каруцата, свит на кравай, а Фотко любопитно разглеждал дюкяните и сергиите, позавъртял се около стълба с клюмналата стрелка, засричал надписа на табелата… и доловил внимателния поглед на Пондьо, който го наблюдавал, облегнат на портата.

— Хайде, станаха четири златици! — възбудено ръководел наддаването Стоедин. — Чудо платно, народе, колкото го носиш, по-яко става!… Има ли друг, да даде повече?… — Пет златици! — викнал Едноокия.

— Хайде, станаха пет златици!… Има ли по-мераклии?… — и отсякъл. — Тогава — да ти е честито, сто ризи да скроиш!

Скочил от каруцата и прибрал парите. Едноокият нарамил платното. Стоедин събудил Бишо и го повел към Фотко.

— Имала късмет, бабичката — две крави ще си купи — и се загледал в надписа. А Фотко многозначително залюлял стрелката.

— Заповядай, твоя милост — почтително приближил Пондьо и се поклонил на Стоедин. — Нашият най-голям брат и господар те кани да се поразговорите… — Доловил неохотата му и побързал да изпревари отказа. — Не каним всякакви, само майстори-търговци каним, хем да ги почетем, хем и ние да научим нещо от тях.

— В грешка сте, човече. Ни сме търговци, нито майстори. Накъде е сочила тази стрелка, когато е била здрава?

— Стрелката ли?… — погледнал го с нови очи Пондьо. — Ще излезе, че сте тръгнали за жива вода?… И тъй бива — и направил знак към прозореца със сърчицето-шпионка.

И купувачи, и продавачи утихнали и ги наблюдавали с безмълвен интерес. Капакът на високия прозорец се отворил и Матаки подал глава.

— Батьо, туй не са търговци! Туй са юнаци! Питат накъде е сочила стрелката!

— Ааааа, много ни е драго! — угодливо се усмихнал. Матаки. — А че покажи им!

Пондьо широко отворил портата на купчийницата и се поклонил:

— Заповядай, твоя милост. Насам сочеше навремето — ала отдавна не е трябвала някому.

Повел Стоедин и дружината му през двора и отворил вратата на стълбата, но този път не се събул. Тълпата ги последвала. Матаки ги посрещнал горе, в просторната и полутъмна одая, настанил Стоедин и Фотко на атлазени възглавници, а Бишо се свил до тях на кравай, прозял се по кучешки и задрямал. Тълпата купувачи и продавачи останала права.

Матаки подал на Стоедин кафе, той го поел, облегнал се на вълшебния си боздуган и мълком разглеждал домакините. А тяхното любопитство било и силно, и откровено.

— Тъъъй — потрил ръце Матаки и се спогледал с Пондьо.

— Е, щом са ви пропуснали насам упътвачите, сигур ще искаш, юначе, да знаеш вярно ли го има онуй същество, дет на заник изрича гневни приказки?… С радост ще ти отговоря — вярно е! Има го! Изрича!… И след тоз мой отговор навярно ще ми зададеш и друг въпрос: харно, ще речеш — ала отде да знам, че тъкмо мен ще да се падне потребната?… Отвръщам ти с готовност: да, вярно, тук е до късмет. И бързам да додам: ала един късмет може да се затрудни или пък подпомогне!… Ако юнакът например си плати за всички гневни приказки, дет ще ги изрече онуй ми ти Същество, става по-възможностно между им да е тъкмо оназ потребна, дет отваря ГЛАВНАТА протка, там, при упътвачите…

— Добре де — прекъснал го Фотко, — а това същество, откъде я знае, а? Разбирам, да платим и пет, и десет приказки — ама отде да сме сигурни, че съществото ви я знае, потребната?

— Е, туй вече — трябва да се повярва — обадил се Пондьо и по тълпата преминал тих мълвеж.

— Мен ми е драго, кат ни питаш тъй — усмихнал се още Матаки и говорел на Фотко, но гледал в Стоедин. — Щото измежду нази има много подобни, дето са тръгвали нявга за жива вода… от много и различни краища.

— Аааа, колко години се събарях аз подир тая жива вода! — възкликнал Едноокия. И пак се надигнал мълвеж: — Ами аз?…

— Ами аз колко години потроших по нея?…

— Е защо се отказа, бре? — ококорил се Фотко.

— А че един ден си рекох: Кольо, дири я, дири я — видя к’во стана. Я сега да спреш да я дириш — пък да видим какво ще стане. И — тъй — ухилил се Едноокия.

Надигнал се сподавен кикот — и млъкнал като скъсан. А Стоедин все така мълчал и мълчал.

Пондьо и Матаки се спогледали. През сърчицето-шпионка прониквал слънчев лъч и падал на стената. Пондьо го премерил и се изненадал с все сила: — Бря, че то, времето, наближило! Още три пръста и Съществото ще е способно да се произнесе.

— Само да не пропуснем, че ще трябва да го чакаме до утре — настойчиво додал Матаки и се вторачил в Стоедин. — Как ще се спогодим, драги гости?… С какво ще плащате?… За колко си продадохте платното?

— А, тях ги не пипаме, те не са наши — вдигнал ръка Фотко.

— Ами тогаз?

— Имаме с какво да плащаме — внезапно и отчетливо изрекъл Стоедин. И домакините веднага се раздвижили, надигнал се шепот, а любопитството им станало лакомо и нетърпеливо.

— Я, останали два пръста време! Как шеметно пълзи!

Но Стоедин отново се вкаменил и гледал тежко и непроницаемо.

— Добре, обикнах ви — не хващате гола вяра! — решително скочил Матаки. — Понде, да им обадим отде Съществото я знае гневната приказка! — и се обърнал към тълпата бивши юнаци. — Да им обадим истината!

— Която истина! — изстъпил се Пондьо и високо издекламирал: — Начева! В далечното! И много далечно! Минало!

Подали му кожух и той го облякъл наопаки. Матаки се пребрадил като бабичка, нацапал едната си ръка с утайка от кафе и се прегърбил. Тълпата се разделила, начело на купувачите застанал Едноокия, а на продавачите — Щърбавия.

Пондьо: Ази, мискин Каталан, съм прааа-пра-прадядото на сегашните Гъдьо, Матаки и Пондьо! Които още не са се пръкнали! Поел съм да диря ЖИВАТА ВОДА!

Матаки: (се изпискал). Пък аз съм бабичка, лютива и коварна! Дошла съм незнайно откъде, ала знайно защо: не давам да се продължи към живата вода и силно преча!

Едноокия дал знак и купувачите се залюлели в такт:

Купувачите: Фиууууу!… Силен вятър вее в таз околност! Фиуууу, фиууууу и пак фиуууу!

Щърбавия дал знак и продавачите дружно зашепнали:

Продавачите: Стъп-стъп… стъп-стъп… Уморени стъпки.

Пондьо: Вървя, ала съм много веки изтощен и гледам в пътя!

Продавачите: Стъп-стъп… Стъп-стъп…

Купувачите: Фиуууууу!… Туп! Камък пада от дувар.

Пондьо: Я! Тоз пусти път дотук довадя, ала извънка не отвадя! Ще вляза!

Продавачите: Стъп-стъп… Стъп-стъп… Много предпазливо.

Купувачите: Скррррр-рц! Хлоп! Голямата външна порта.

Пондьо: Вря!… Празен двор, с две малки протки!

Продавачите: Защото тогаз там още не е имало упътвачи! Те се появяват много надире, кат някой троскот! И бабичката им обажда как се отваря протката насам! А пък тогаз мискин Каталан втрещено се огледал в празното! Ог-лед-оглед!…

Пондьо: Оооо, разгневих се и още ще се разгневя! Затуй ли минах толкова премеждия? Да се опра в две протки, дет не мога да оттуля?

Купувачите: Дум-дум-дум! Дум-тряс!

Пондьо: Не щеш да се отвориш? Я пак!

Купувачите: Рит-дън!… Рит-дън-дън-дън!

Пондьо: О, всуе!

Продавачите: Бабичка от скришно: кис-кис-кис!

Матаки: На, туй се иска! Мед ми капе!

Пондьо: Ооооо, гневно ме съмнение обзема! Защо ми е тоз вълшебен пръстен, като не мога да продължа накъмто живата вода?… Зер да го завещая на внуци и правнуци?

Матаки: Ах, как се разтревожих! Поврага! Нима го има тоз вълшебен пръстен?… А, много е опасен тоз чиляк. Не трябва той натамка да премине! Не, не и не! По никой начин!

Пондьо: Оооо, всичко ми дотяга! И съм непоносимата отчаян.

Матаки: Ааааа, тоз чиляк ме вече плаши — ще се догади да издума оназ вълшебна гневна приказка и ще отвори главната ми протка! Не ще го туй допусна! Време е да му се появя!

Продавачите: Появ-появ!… Появи се…

Пондьо: Бабичко! Коя си ти, в туй каменно безлюдие?

Матаки: (скрил нацапаната ръка). Ах, само да не забележи тази, лошата ръка, която крия зад гърба си свой! Защото с нея ще посегна да му откъсна езика! (Високо) Юначе, не те чувам харно, приближи се!

Пондьо: (приближава). Добре ли е оттук?

Матаки: Твърде е сгодно. (И остро посегнал кът устата му с нацапаната си ръка.)

Продавачите: Откъс-откъс!

Пондьо: Оооо, онемях! Не мога дума да издумам!

Матаки: (злорадо). Туй се иска! Сега тоз неговий език ще го запратя! (Въображаемо хвърлил в пространството.) И той се превръща…

Продавачите: Превръщ-превръщ!… Превърна се…

Едноокия: (клекнал като жаба). В същество невиждано!

Матаки: Отсега ти, о, Мискин-Каталане (посочил Пондьо), ще си умът! А ти, бабин (и посочил Едноокия) — езикът! Ти (посочил Пондьо) ще знаеш какво да издумаш, ала не ще можеш! А ти (посочил Едноокия) ще изричаш, ала няма да знаеш какво! И ще ги надживееш всички, и ще си вечен, защото те проклевам да изречеш всичките безчет слова, на чиляшки език! Ала никой нивга да не знае отнапред в какъв миг, ще й дойде случайният ред на онази гневна приказка, дето отваря…

— Още много ли има? — неочаквано се обадил Стоедин. Играта спряла, Едноокия се изправил, а Матаки свалил кърпата от главата си.

— А?… Че колкото искате. Има и как се безмълвната женили, и как се развиват поколенията, и как се завещава вълшебният пръстен от баща на най-голям син, и как се постепенната заселва тази местност с бивши юнаци, дето някога тръгнали кат вас за живата таквоз, та… чак до наши дни. Защо?

— Ами, защото — стига толкова.

— Нека, бре, побратиме! — очаровано се изсмял Фотко. — Нека поиграят още! Мене ми хареса.

— Речете какво искате да плащаме и ни водете при Съществото.

— Ми речете какво имате — да ви речем колко искаме! — свалил кожуха Пондьо.

— Храна имаме! — въодушевил се Фотко и извадил кърпицата от Бишовата пазва. — Можем да ви затрупаме и двора, и къщата!

— Храна? — потрил ръце Матаки. — Каква?

— Каквато си заръчате!

Матаки, Пондьо, Едноокия и Щърбавия сбрали глави и оживено зашушукали…

— А къде я държите? — недоверчиво запитал Пондьо.

— Ей тук! — разстлал изпоцапаната кърпица Фотко и гордо се изпъчил. — Речеш например — що!… Кърпице, дай печена кокошка — разходил се край кърпицата и без да гледа в нея, небрежно посочил. — И, както виждате, кокошката се появява!

Но не се появило нищо. Бишо тревожно излаял, а Стоедин веднага разбрал всичко, но не искал да повярва.

— После можем да заповядаме: кърпице, далъм пастърма! — тържествувал неподозиращият Фотко. — И, както виждате… Мирен, Бише, на нас — после, първо да почерпиме. И, драги мискин-домакини, както виждате, това, което е върху кърпицата, е от назе, даром!

Щедро посочил — и чак сега погледнал празната кърпица. Тълпата снизходително се засмяла.

— То, магарянцето, прихвана. Доигра му се и нему — вяло се подиграл Едноокия. — Я пак?

— Кърррпицей, луканка! — излязъл от вцепенението си Фотко. Грабнал я, разтърсил я и пак я застлал. — Кърпице, паничка боб!… Кърпице, глава лук! Половин глава лук!… — и както гледал празната кърпа, проплакал: — Побратиме!…

— Късно викаш — процедил през зъби Стоедин. — Да беше викал, когато са я менили.

Фотко тръснал дългоуха глава, завъртял се около себе си, тупнал с крак и зверски ревнал:

— Ааааа, кръв ще се лее!

— Браааво, браво — леко изръкопляскал Матаки, — сполучливо е. Стихотворение знае ли? Или още го изпипва?

Бишо вдигнал глава и извил силно и протяжно.

— Батьо, аз мисля кучето да покаже на какво е научено след пазарлъка — нетърпеливо се разтъпкал Пондьо и се обърнал към Стоедин. — Колко гневни приказки ще си купите?

— Че то, както излиза… май и една не можем купи.

— Кърпице, комат хляб!… — отказвал да се примири с очевидното Фотко — почакал, почакал и ударил върху й с юмрук. — На, не се появява!… А трябваше да се появи!… А, ще ги изям с табелите барабар, тия измамници! Само да се върнем… На, трябваше да се появи!…

— Тъъъй… — зловещо проточил Матаки и погледнал Пондьо. — Трябваше, казвате — пък не ще.

Всички настръхнали и се дръпнали към стените.

— Какво ни зяпнахте!… Да не сме лъжци случайно?

— А, такова нещо не сме казали — хванал с две ръце халката Пондьо. — Само питаме с какво ще плащате.

— То си знае неговата!… Пу, твар лакома! — нелепо избухнал Фотко. — Вместо да ни съжали, пък да рече: така и така, на, ограбени хората, нещастие им се случило, нали, и да ги пуснем даром при Съществото, да се не знае и съществото… — И като усетил, че им готвят нещо, опрял гръб в Стоедин, там, по средата на одаята. — Побратиме, да не си посмял да им удариш по някой вълшебен удар?… Не-не-не-не!… Ето, скланят да услужат даром!

Матаки с готовност кимнал, Пондьо стиснал халката, рязко я дръпнал, и пак — капакът в пода се продънил и Стоедин, Фотко и Бишо полетели надолу — пропаднали през втория кат, пропаднали през първия и се намерили в дълбок и влажен зимник, потънали в купище слама.

Пръв се раздвижил Фотко, разритал сламата, измъкнал се върху купището и зашарил с ръце в тъмнината.

— Побратиме!…

Измъкнал се и Бишо, изправил се и яростно излаял.

— Бише, къде е побратимът, бре?

— Стига си хленчил — разпръснал купището Стоедин, измъкнал се, изплюл сламка и потърсил боздугана. Намерил го и огледал зимника.

Горе в стената се виждало малко зарешетено прозорче. А високо през тавана, смален от разстоянието, като гърло на кладенец мъждял квадратът на пропадалото и оттам долетял гласът на Пондьо:

— Ей, как сте?… Ха втасвайте, пък подир ще си похортуваме как се на краставичар краставици продават!

Екнал дружен кикот. После мъждивият квадрат изчезнал, защото горе издърпали пропадалото и го затворили. Заедно с това се затворил и таванът на зимника.

Стоедин изхлузил опинците и отвързал от пояса вълшебните. Обул ги и протегнал ръка: — Дай капата.

Фотко я извадил от пазва, отупал я и я подал. Стоедин плавно полетял нагоре към прозорчето и се хванал за решетката.

— Побратиме, къде?… Ами ние? — уплашил се Фотко.

— Стойте мирни и ме чакайте.

Напрегнал се, изтръгнал решетката, нахлупил вълшебната капа и изчезнал.