Никола Русев
Приказка за Стоедин (47)

4

Гората свършила внезапно и музиката останала зад тях, едва доловима, като шепот. А пред очите им се открил с цялото си великолепие и метална многобагреност градът-палат. Пустият път опирал право в портата на крепостната стена. Стоедин озадачено присвил око, Мальо прехласнато чешел гърди, Фотко умилено грейнал — от една хубост попаднали в друга, по-голяма. Дори Бишо, покорен от гледката, притихнал.

Изглежда ги забелязали, защото на крепостната стена настанало оживление, прибляснали дълги сребърни тръби и гласът им ги приканил тържествено и гостоприемно.

Тъкмо забързали, от портата насреща им изтичала жена — тичала, тичала, спряла. Затичала обратно, пак спряла. Отново затичала към тях, препънала се и като се втурнала обратно — хлътнала в портата.

Отблизо крепостната стена била гладка и отразявала приближаването им като огледало. Бишо се огледал под вежда, Фотко оправил дрехите си, а Мальо наслюнчил длан и пригладил коса:

— Ау, леле, туй да се строши — седем хиляди години нещастна любов.

От портата пак изтичала навън жената и станало ясно, че това не е жена, а мъж в дълга риза. Отминал ги, без да ги погледне дори, тичал към гората, тичал, спрял. Побягнал обратно, пак спрял и отново хукнал към гората.

Стоедин вдигнал лице и викнал:

— Много свирите!… — тръбите млъкнали и един от тръбачите се навел. — Защо свирите?

— Ами приветстваме ви! Това са инструменти за приветстване! Освен приветстване с тях друго не става! Имаме си ги — употребяваме си ги, нали така! Видим, че някой иде — и, нали така!

— А всички ли, които идат, приветствате?

— Без изключение! Приветстваме, изречем „Добре дошел“ и „Много сме щастливи“, пък новодошлият — както знае. Воля му влезе, воля му — върне се, нали така!… Рекох ли ви „Добре дошли и заповядайте, много сме щастливи“?

— Рече — огледал гладката стена Стоедин. Оня с ризата сега тичал обратно към портата. Пак спрял, затичал към гората, но само след няколко крачки се обърнал и развял поли, влетял обратно в палата. — Ей, а тоя… защо тича така?

— А?… Не тича. Колебае се. Да влезе ли, да се върне ли. Вече десетина години как се колебае.

— А… доста ли се връщат? — отново вдигнал лице Стоедин.

— Уха!… Не ги ли видяхте?… Е как, бре, нали през тях сте минали? Оная там гора — от що мислиш е образувана?

— Па от дървета, от що! — озъбил се Бишо.

— Видя ли как сбърка? — засмял се тръбачът. — Хора са! — и веднага се поправил. — Така де, бяха хора!

Приказвало му се на човека — явно не посрещал често гости. Навел се и дружелюбно ги разгледал:

— Сега вие например — как решавате? Ще влизате ли, ще се колебаете ли, или ще се връщате?

Стоедин не отговорил.

— А, побратиме? — разтревожил се Фотко и викнал срещу тръбача. — Ами срещу какво пущате вътре и какво е това?

— Това е град-палат и е на нашите две мили повелителки Вакла Пана и Пембе Кустадина! Всичко ни е от хубаво по-хубаво, само едно е лошо: пущаме без ограничения и напълно даром!

— Щоооо? — наострил ухо Мальо, подозрително се окашлял и погледнал Стоедин. — А че как тъй… напълно даром… Тук има нещо!

— Видяхте ли? — с готовност пояснил тръбачът. — Аз какво ви казвам?… Изправи се врелият и кипял, както ей тоя, вашият, замижи с едното око и си рече: „Аааа, тука нещо не е чисто! Уж даром, пък сигур, като влезеш…“ После се олези хитро и изреве накъмто мене: „Тия да ги разправяш на опинците ми!“, ако е с опинци. Ако е с чизми или чепици, добави и нещо обидно. Босите само попържат наум и безгласно се връщат. И като стигнат ей там, в гората — кънтят-звъннат…

Стоедин тръгнал към портата, решил да влиза. Бишо и Фотко веднага го последвали, а Мальо пак вървял малко встрани, като зрител. Тръбачът, който се приготвил да разказва дълго, разочаровано се навел от стената:

— Чакайте, бре, защо се разбързахте изведнъж, питайте ме още нещо, да си поприказваме — влизането няма да ви избяга!…

И махнал с ръка.

На портата едва не се сблъскали с колебаещия се, който отново предприел пъргавото си двоумене — и влезли в малък двор, постлан с метални плочи. Оттук към високите, бляскаво-слепи стени на палата, водела само една врата.

Очаквали ги четири носила с осем носачи и четири коня с четирима коняри. Слуга Радул — едър и широколик, в лъскави кожени дрехи, целият в пулове и катарами — пристъпил и дълбоко се поклонил:

— Заповядайте в града-палат, господари! Нашите мили повелителки, Вакла Пана и Пембе Кустадина, ви очакват. Как предпочитате? Пеша или на носило?… А на какво носило — човешко или животинско?

— Е как… — не повярвал Бишо. — Зер, на кон, из калидора…

— Някои са петимни да влязат на кон и в одая, господарю — поклонил му се Радул. — При нас и това може. При нас — всичко може.

— Аз си избирам на кон! — подскочил Мальо.

— Заповядай, господарю — помогнал му да възседне Радул.

— Кхм, я, бре — освежено се изкискал Бишо. — Тия тамо ли носят? — и се упътил към носилата.

— Па, щом искат, нека ни поносят, а, побратиме? — ревниво го изпреварил Фотко.

Радул дал знак и двамата ги настанили в носила. Поклонил се към Стоедин:

— А ти, господарю?

— Аз — пеша. За мене нямай грижа.

Радул го огледал с любопитство… И отворил вратата. Въвел ги в черен метален коридор, чиито лъскави стени матово блестели и откънтявали стъпките и на коня, и на хората.