Никола Русев
Приказка за Стоедин (25)

13

При айдуците вече разсъмвало.

Отнякъде се появила гаргата и кацнала на покрива на чардака.

На двора се бил излегнал Станчо и гледал с мътни, уморени очи. Край него, проснат по очи, спял Панчо. Ванчо, стиснал в шепи камъчето, се въртял с последни сили — изгубил равновесие, политнал и друснал в отдавна угасналия огън.

Бишо, облегнат на стълбата, лениво се засмял.

— Кокорбаши, пак си ти! — сритал Станчо спящия Панчо и той с труд се изправил. Ванчо му подал камъчето и преди още Панчо да посегне, гаргата се спуснала като камък от покрива да го клъвне. Ванчо яростно я прогонил:

— Иш, мари!

Гаргата изкряскала и закръжила, Панчо и Ванчо я замерили с каквото им попадне и тя се скрила.

И тримата наблюдавали Панчо с надежда. А той стиснал камъчето към гърди, поел дъх, завъртял се бавно, засилил, засилил още, сплел крака и се проснал.

Бишо пак се засмял кратко и лениво.

— Пу, мързел! — кипнал Станчо. — И смехът му мързелив!… Де хвани се баре веднъж и ти, докато посбереме душа!

— Няма смисъл — спокойно отронил Бишо. — И цяла година да я въртиме, пак няма да й се залюлее свят, та да изскочи и да се появи.

— Хайде, де!… Защо?

— Защото застава нащрек! — презрително тръснал Бишо. — Ние я завъртиме, а тя веднага се завърти вътре на обратно! И що? Все едно си стои неподвижно! Ние засилиме — и тя засили, ама на обратната! Как ще й се залюлее свят? Няма начин.

Станчо го погледнал със завистливо уважение.

— В… верно. А? — признал превъзходството на обяснението му и Ванчо. — Харно де, ами — що натам?

Панчо се вцепенил, постоял така, извил врат и диво извикал:

— Бре, дружино! Пак кокорбашията ще ви го обади средството, с кое ще я накараме да се появи!

Гледали го с любопитство и недоверие, а той показал камъчето, развълнуван от прозрението си.

— Тя вътре в това зърно ли е?… Значи, вътре това зърно е — какво?… А?… — дал им възможност да се досетят. — А?… — И ги подпомогнал, като почукал камъчето в челото си. — Не чувате ли, бре?… Кухо е вътре!… А когато нещо е кухо вътрешната — външното му какво е?… Отделна черупка!… Сега какво правиме?… Трошиме черупката и тя вече, ще не ще, изпъква оголено навънка заедно с кухото! И ще ме погледне така засрамената, пък аз ще я заговоря, да й река: аааа!… А?… Ааааа! — и ще я сгълча бащински.

— И после… — въодушевено опитал да продължи Ванчо, но Панчо нетърпеливо го прекъснал:

— На послето ще му правиме сметката после.

Ванчо изнесъл от сайванта тежък боздуган и му го подал. Панчо нагласил камъчето, вдигнал боздугана и замахнал. Бишо подигравателно се изкискал.

Панчо свалил боздугана, без да удари, и подозрително го погледнал:

— Що?

— А, нищо.

Гаргата, появила се отново, пак се спуснала към камъчето, Ванчо се хвърлил и я пропъдил. Гаргата сърдито изкряскала и упорито кръжала.

— Бре какво й става днес на тая твар?… Иш, аааа! — размахал ръце Станчо. — Ще изгракаш някому главата, ама — де да видим!…

— Варди! — заповядал Панчо.

Ванчо измъкнал копие от купището оръжия и застанал до него като с прът, без да изпуска от очи гаргата.

Панчо плюл на длани, вдигнал боздугана и като замахнал с все сила, треснал камъчето така, че половината от сайванта се срутила.