Никола Русев
Приказка за Стоедин (20)

8

А при айдуците големият огън станал на жар — силна, та бяла. Четиримата гледали камъчето и чакали. Очите им сълзели от горещина и нетърпение. А камъчето и в жарта си оставало също така бистро — не променило нито цвета, нито лъскавината си.

— Защо се не появява? — не издържал Панчо. — Дали не се опече вътре тая лудетина?… Толкова време и…

— Да почакаме още малко — неуверено предложил Ванчо.

Бишо подигравателно се изкикотил.

— Смееш ли се?

— Па аз се смея още от сумрак, ама кой да чуе. Цяла нощ да я печеме — пак няма да се появи.

— Хайде де! — кипнал Ванчо.

— Пак ще си говориме.

— Вади зърното! — заповядал Панчо. — Нека стине.

Станчо бръкнал с ръжена и извадил камъчето. Посегнал предпазливо към него и дръпнал изненадано ръка.

— Па то си е студено. Никак не се е нагряло. Дори, както ми се чини — по-студено е станало.

Опипали камъчето колкото подозрително, толкова и любопитно.

— Ясно — отсякъл Бишо. — Ние я отвънка напичаме, а тя отвътре духа, та стине. Мина ми през ум, че така ще направи, още кога палихме огъня.

— Е, защо мълча досега, бре! — ядосано го тласнал Панчо.

— Някой запита ли ме? — озъбил се Бишо.

— Тц-тц… Бре, да се не види… — унило се почесал Панчо. — Е, сега — що?… Пак трябва да го удряме на мислене.

— Сетих се! — диво викнал Станчо. — Дружино! Щом е толкова хитра и инат, та духа отвътре, значи трябва да я принудиме да излезе чрез нещо, против кое духането не помага! Ще я завъртиме мммного силно! И като й се завие свят, па като политне — и ще се появи прежълтяла, да рече: ах, Станчо, Станчо, стани да седна, че ми премаляха нозете…

— И аз веднага ще я заприказвам! — прекъснал го Панчо.

— Аааа, кокорбаши! — зло се сопнал Ванчо. — Или всички, или никой!

— Както е тръгнало — никой — изкискал се Бишо.

— Пак ще си говориме! — вдигнал камъчето Станчо, притиснал го към гърди и се завъртял около себе си. — И като ми рече: бре, айдук Станчо, от кой си край, да не излеземе земляци? — и аз… — довършил само с движение на устни онова, което се канел да си приказва с Невянка и се завъртял още по-бързо.

Айдуците напрегнато чакали. Дори подигравателната усмивка на Бишо се стопила и на лицето му се четяло и любопитство, и надежда.