Никола Русев
Приказка за Стоедин (48)

5

Лъскави стени да искаш — ето, и тая огромна зала блестяла и множела светлините на огромния полилей, а подът й бил равна, жива поляна. Най-силно поразявало пространството: далече един от друг били пръснати сухо, сгърчено дърво, камък обрасъл с мъх, полиран сандък и кош, обърнат с дъното нагоре. Но нищо не хвърляло никаква сянка.

Двете хубавици близначки седели на тревата, навели глави над кръгла водна повърхност, колкото гърлото на кладенец — на педя под равнището на поляната. Там, като във вълшебно прозорче, се виждало онова, което искали да видят.

Стоедин, съпровождан от Радул, вървял по черния метален коридор и любопитно оглеждал стените, но любопитството му било привидно — подтискало го недоверие, ето, вървешком посегнал и докоснал стената… Любопитството на Фотко било възторжено и откровено — разглеждал наоколо си със зяпнала уста… Бишо не бил любопитен, бил само горд. И вече малко надменен. Нещо господарско започнало да се пробужда в него — нали го носели на носило като господар!… А любопитството на Мальо било злорадо и напрегнато — като у дете, което очаква да стане пакост, че да се зарадва: вкопчил се с две ръце в гривата на коня и нетърпеливо въртял очи…

Пана и Кустадина се засмели нежно и звънко, разбрали се с очи и плеснали длани. Направо от блестящата стена се появили слуга Радко и слуга Радостин. И те били облечени в лъскави кожени дрехи, но катарамите по облеклото на Радостин, дребен като джудже, били най-многобройни.

Двамата приближили и подканени, разгледали изображението във водната повърхност.

— Магарето е лесно — кимнал към образа на Фотко слуга Радко и преместил поглед върху Бишо. — И този, косматият, е втасал.

— А старецът?… — запитала-пропяла Пана. — Него как?

— Има как — помислил, че го пита за Мальо Радко. — Той от този кон лесно няма да се пусне.

— За стареца те питаме, оня, дето е до Радул! — избухнала Кустадина. Грубостта за миг я направила грозна, заприличала на познатата ни бабичка, но веднага се овладяла и пак станала нежна и красива.

— Тоя не е старец — сгърчил кукленско лице Радостин.

— Така е, повелително — потвърдил Радко. — Остарели са му само телесата. Онова, конничето — то е одъртяло, преди да възмъжее.

— Харно, за младия старец кажи! — кипнала Пана, погрозняла, овладяла се и пак се разхубавила. — Него — как?

Радостин и Радко се спогледали:

— Него… а?… Спрем ли му дружината… Оттам трябва да опитаме.

— Не, този изпуснем ли го — и сам ще продължи — поклатил глава Радостин.

— Е?… — нежно се усмихнала Кустадина. — Не разбрахме, него — как?

Радко и Радостин внимателно наблюдавали изображението: процесията вече отминала черния коридор и навлязла в друг — сините му стени били отрупани с релефи. Стоедин се вгледал пътьом и открил, че това са техните собствени ликове, но нито се ядосал, нито пък зарадвал.

— За него е рано да решим, повелителко — угрижено сбърчило чело джуджето Радостин. — Нека го поразходим… и то ще си покаже — как.

Пана духнала водната повърхност и изображението изчезнало. Набраздила се и веднага се успокоила тъмна, та чак черна вода.

— Така да е… И нищо не жалете.

Радко и Радостин се поклонили и се отдръпнали далече. Сякаш направо през стената влезли новодошлите и придружителите им. Радул се поклонил:

— Повелителки, радостен съм, доведох ви гости.

Близначките се изправили и засияли с цялата си хубост. Фотко така се смаял от красотата им, че чак се уплашил, като от божества. Бишо ги разгледал снизходително, сякаш си ги е поръчал. А Мальо вдъхновено паднал от коня, запълзял към едната, запълзял към другата, объркал се, седнал. Облещил очи-паници, преглътнал, върнал се при коня и пак го възседнал.

Стоедин очаровано се любувал на близначките. Възхищението стоплило лицето му.

— Дваж по-радостни сме да ги посрещнем, Радуле — пропяла Пана.

— Кои сте вие, пътници-юнаци, и накъде сте път поели? — нежно се усмихнала Кустадина.

За обща изненада Бишо изпреварил всички. Пристъпил, окашлял се господарски и засукал мустак:

— Па, каквито ни видиш, моме убавице, такива ни пиши! От секакъв чешит сме се сбрали. Мислихме що мислихме, па си рекохме, бре, ама докога ще я дирят напусто тая ми ти жива вода? От памтивека, та до века? Аааа, нема го майстора. Я да се хванеме и да я найдеме, та да се успокои тоя гяур свет. И — пойдохме, значи, и сме с намерение да я найдеме. Това е положението.

— И ние тъй си казахме, те ще са, дето най-сетне ще я намерят, живата вода — засмяла се, сякаш звънчета звъннали, Кустадина и се обърнала към Радко и Радостин. — Хората са път били, нагостете ги, настанете ги да си отдъхнат…

— Сполай, хубавице — намесил се Стоедин. — Ни сме гладни, ни сме жадни, една молба имаме: да ни покажете откъде отвежда пустият път.

— Защо бързаш толкова, юначе? — усмихнала му се Пана.

— Чакала ви е досега живата вода — още ден ще почака…

— Тя може да чака — аз не мога.

— А за какво ти трябва, а, юначе? — опитала на свой ред да го задържи Кустадина. Слугите разменили погледи, Радостин наострил уши.

— Не ме питай, хубавице — меко се усмихнал Стоедин. — Не ща ни да лъжа, ни да кажа — и замислено додал: — За добро ми трябва.

— Тогаз — сполука ти, юначе!… — скрили разочарованието си близначките и се поклонили. — Лек ви път.

— Сполай ви — поклонил им се и Стоедин.

— По мене, господарю — кимнало му джуджето. В блестящата стена се появила ниска портичка — отворило я. Подир Стоедин излезли и слугите с носилата, в които блаженствува-ли Бишо и Фотко.

— Ей, како, ами аз как ще мина с този ат през нея протка? — разиграл коня Мальо. — Нисичка ми се види!

— А ти защо бързаш толкова, юначе?

— А че да видя как не се достига до живата вода, мари! — изкискал се в шепа Мальо.

— Тогава — не натам!… — вдигнала вежди Пана.

Радул се пресегнал, свалил го от коня и го побутнал към водната повърхност.

— Защо ме тласкаш?… — забил пети в тревата Мальо. — Чакайте бря, аз съм с него и…

— Забрави! — помилвала го Кустадина. — Той оттука няма да излезе. Нали искаш да видиш как не се достига живата вода?… Ще се нагледаш до насита.

Радко и Радостин го вдигнали, а Мальо ревнал, боричкал се и ритал:

— Чакайте, не ме давете!… Пожалете меее, не съм виновен, аз го не искам туй, сърцето ми го искааа!… Милооост, роб до гроб ви ставааам…

Бухнали го. Изчезнал като през стъкло — водната повърхност си останала гладка.

— И конят, а, сестрице? — нежно се засмяла Кустадина. — Нека гледа отвисоко.

Пана откъснала косъм от гривата на коня и той изчезнал. Запратила косъма в кладенеца и в тъмните му дълбини се напластило неясно движение.