Никола Русев
Приказка за Стоедин (24)

12

В землянката на въглищаря Дако горяла борина. Върху разстланата вълшебна кърпица димяла топла пита. Дако чупел и ядял, без да къса очи от Стоедин. Но в погледа му имало не бащинско покровителство, както при първата им среща, а неловкост, малко страхопочитание, малко завист и малко тъга.

Гредите на тавана вече били овесени с бутове осолено и пушено месо, луканки и суджуци. Фотко се увлякъл като в игра, забивал нова дървена кука в гредата.

— Та ако не беше побратимът — закъсвах си там и нямаше отърване, бай Дако — засмял се Стоедин. — От водата отрезнях и не, ама от песента му — веднага.

— Ти пък да не си мислиш, че пя по-харно от мене? — отвърнал на подигравката му Фотко и гордо викнал. — Кърпице, едно цедило сирене!

На кърпата веднага се появило голямо цедило с прясно сирене.

— Бай Дако, как я харесваш сланината — шарена или дюс?

— Стига толкова — поклатил глава въглищарят. — Това всичкото десет години да го ям, пак ще остане. Стига, стига.

— Аааа, стига, когато остане! — изпъчил се Фотко. — Кърпице, една голяма фаша шарена сланина!

Вдигнал сиренето и сланината, окачил ги и започнал да кове нова кука. Въглищарят повъртял вълшебните опинци в ръце, но не ги закачил на гредата. Поколебал се и погледнал Стоедин в очите:

— Значи, казваш, не ти дотрябваха? Е, сега не са, ама утре — знаеш ли какво те още чака! Аз мисля да ги вземеш. Веднъж да те отърват — стига. Искаш ли ги?

— Как да не ги искам, бай Дако — изправил се Стоедин.

— Речи — колко?

Фотко се напрегнал, сърдито му правел знаци иззад гърба на въглищаря.

— Що колко? — учудил се Дако.

— За колко години ги трампиш? На добро — с добро. Дузина да ми поискаш — дузина ще ти дам. Имам и да ми стигнат, и да ми останат.

— А, недей. Моите си да надвия някак… — засмял се Дако.

— Идна година — ядка в черупка, не знаеш ще ти загорчи ли, ще те заслади ли…

— Не ще човекът да ги трампи за години, бре, побратиме! — не издържал Фотко. — Ще ги трампиме за… на, ето, ще му отдереме половината от кърпицата, и…

— А, недейте, това е още по-лошо. Не ми трябва — станал Дако. — Аз докато се не уморя с работа, залъкът благ ми не става. Даром ти ги давам. Аз съм си моето рипане изрипал.

Подал на Стоедин вълшебните цървули и изпратил двамата побратими чак до пътеката.

— Как без да ти се отблагодаря, бай Дако — може ли така! — притеснил се от големия подарък Стоедин.

— Ти намери живата вода. Това стига. Ще се разчуе, и до мен ще стигне… Да знам поне, че не съм гонил вятъра. Пък и съм помогнал с каквото съм можал… Хайде, добър път и сполука!

— Сполай ти, бай Дако, ще те споменувам! — махнал му за сбогом Стоедин.

— И аз тебе, момченце.

Тръгнали побратимите по пътеката, катерили се спорно — месечината светела ясно и сребърно.

— Та, казваш — ще я дириме, докато я намериме! — запъхтял се Фотко. — Аз така разбирам: тръгнеш ли да дириш — не спираш, докато не намериш. Жива вода — жива вода. Може. Само което не съм подирил — него не съм намерил.

Стоедин мълчаливо крачел.

— Редовен човек тоя бай Дако — пак се обадил Фотко. — С мярка умен и с мярка глупав. Аз ги най-харесвам тях, редовните хора. Щото има едни повредени. Само глупави. Далеко да бягаш от такива. Има и други — те пък само умни. От тях — не да бягаш, а от хвърлей място да ги заобикаляш!…

— А има и трети. Бърборливи — засмял се Стоедин. — Зине уста, па се залиса, та забрави да я затвори. Не прави сметка, че и утре е ден.

— Това го рече за мене! — засегнал се Фотко. — Добре, кой пък се обади вече… — И обидено замълчал. Но не за дълго. — Мислиш, не мога да мълча? Като камък мога да мълча. Обаче имам едно питане: като каква е тая жива вода?… Като обикновената ли е, мокра ли е?

— Не знам.

Гората се сгъстила и светлината на месечината вече не прониквала така щедро. Пътеката едва се забелязвала.

— А гъста ли е? — пак се обадил Фотко. — И колко е гъста?

— Не знам.

— И това не знаеш. А от какво извира? От извор ли? И къде се намира?

Стоедин не му отговорил — взирал се и търсел белезите, които оставил на идване.

— И това не знаеш — подиграл го на свой ред Фотко. — А какво знаеш?

— Знам, че тука вече трябва да има нишани, по които да се катерим — напрегнато се вглеждал Стоедин и забелязал счупеното клонче на храста.

Малко по-нагоре се виждало и второ, и трето. Отдъхнал и уверено закрачил.