Никола Русев
Приказка за Стоедин (43)

16

А в същото време в разгромения свят на упътвачите се разгаряла утринта. Мальо, както си бил разпнат по корем, зъзнел гладен и нещастен — и като не можел да достигне храната, струпана пред лицето му, плюел я.

Наострил уши — на портичката се издумкало и гласът на Стоедин долетял като изпод земята:

— Ей, отворете!… Няма да си искаме вълшебната кърпа, не бойте се, отворете!

— Отварям!… — изревал с цяло гърло Мальо и зъбите му така радостно затракали, че едва изрекъл благата приказка-заклинание: — Аковсякамуммунхабимммендбранлабръмбарънтбимнайногон!

Е, изглежда, било важно какво ще се изрече, а не как ще се изрече. Портичката се отворила послушно и широко, тримата побратими влезли. Мальо загледал тях, а те — него.

— Какво е ставало тука, бре? — удивил се Фотко.

— Какво е ставало там-ка, бря? — забол очи в Стоедин Мальо. — Кой е този? — и се уплашил. — Господарю, познах те, малко нещо май брада си пуснал! Тъй по ти отива!

Стоедин седнал на камъка и тежко се вторачил в другата, неотваряната портичка. А Фотко тръгнал към Мальо.

— Не ме гонете, моля ви се, аз ще съм ви от голяма полза! — унизено се замолил Мальо. — Пак ще си спя в кочината, вий си се настанете в къщите, аз ще ви обадя как ще упътваме! А?… Магарянце драго, дали щеш ми тикна паничката към устата, пък когато пожелаете — отвържете ме, няма да съжалявате! Всичкия им занаят прихванах, а че и отгоре биля се изпипах, майстор на майсторите ще ви чиракува, а?…

— Ние сме за жива вода тръгнали, щурако! — отвързал го Фотко. — За жива вода! Забрави ли?

И това било казано към Мальо, но изречено за Стоедин, защото Фотко с разтревожено сърце усещал промяната у побратима си — и озлоблението, и непривичната му подозрителност, и угасналата вяра — и това го плашело и натъжавало.

— Помня, как ще съм забравил! — бързо лапал прегладнелият Мальо, пъргаво се наял, лениво доял и блажено се оригнал. — Аз, господарю, ти препоръчвам да си избереш къщата на Проклет Кальо, най е слънчева.

— Ти си я избери нея! — освирепял Фотко. — Побратимът ей сега ще изрече гневната приказка и…

Млъкнал с надежда. Стоедин се надигнал от камъка:

— Щом досега другите ме правиха на улав, защо и аз да не се направя веднъж… на съвсем улав — скривил подигравателна усмивка и опитал да уподоби гласа на устата-чудовище.

— Един мре от глад, а друг му бърка в пазвата за ляб!

Портичката не помръднала. Отишъл при нея.

— С мъдър плачи, с луд не пей, четири келеша пет капитана, ти ли си аз, или аз съм ти! Дрън-дрън-кукурек! А? Да виждате нещо? Да се е отворила?

— Побратиме, недей така, моля ти се! — проплакал Фотко.

— Кажи още!…

— Какво да кажа?… — ритнал портичката Стоедин, обърнал й гръб и се отприщил. — Че като последен глупак тръгнах да гоня вятъра? Че си попилях живота за тоя, дето духа?… Че ги раздадох тия години, та да ме лъжат като шашкънин!… Да ми пълнят душата с воня всякакви мискини!… Да се слутам като безумен, докато пукна!… На, гледай ме на що приличам вече!… Жива вода!… Толкоз свят я е дирил — та до мен опря да я найда! А? Щото, някой си рекъл, че я има?

— Прав е чилякът — кротко се обадил Мальо. — Господарю, недей се коси. Прав си, така е.

— Н… не е така… — поразено промълвил Фотко.

— А как?… Яд те е, че казвам истината! Няма жива вода! — яростно викнал Стоедин. — Проклет да е, който рече — има! Не е имало и никога няма да има!… Няма жива вода!…

Няма! Няма!

И млъкнал… Лицето на Фотко бавно се обистрило. Мальо се втрещил. Бишо изскимтял и учудено излаял.

Стоедин се обърнал и видял, че портичката се отворила. От нея, далече към хоризонта, водел пустият червеникав път. И там не било заран, а меко пладне.

Сподавено се окашлял, приседнал направо на земята, ръцете му треперели. През портичката нахлул горещ въздух и изсушил лицето му.

Бишо излаял, втурнал се навън, спрял и излаял пак, призивно и нетърпеливо. Фотко изправил побратима си и го извел през портичката.

— Господарю, не ме оставяйте, бря! Нека дода с вази, а? — примолил се Мальо.

— Не ни трябваш — отсякъл Фотко.

— Ще ви служа, бря! Нали аз ви помогнах в началото?

— Помогна?… Предаде си господарите. А който веднъж предаде някого — мъчно спира.

— Защо е чак таквоз магаре туй магаре, бря!

— Пръждосвай се!

Но Стоедин се спрял: — Чакай. Ще те питам нещо. Не ме ли излъжеш — ще те взема. — И го загледал в очите. Мальо примижал с едното, а другото, зорко и зелено, сякаш се прицелвало. — Защо искаш с нас?

— А че… — поколебал се Мальо и довършил с цяло сърце: — Искам да видя как няма да я намерите живата вода бря, господарю!…

— Пуууу! — отвърнал се Фотко. А Стоедин разведрено се усмихнал:

— Харно. Тръгвай.

И по пустия път между червеникавите пясъчни хълмове поели четиримата. Стоедин крачел все по-уверено, все по-леко, възраждал се и за себе си, и за онова, което предстои. Защото разбрал: където добрината, обичта и приятелството искат да помогнат и не могат, помага зложелателството и завистта — стига да не спреш по пътя.