Никола Русев
Приказка за Стоедин (11)

11

Тронната одая вече тънела в тържествено очакване. Богатата софра благоуханно димяла. Параскева седяла на трона, Пулейко — до нея, но вече на голям златен стол. От едната им страна застанали прави болярките и болярите, а от другата — свирачите, оцъклени във Вълкашин. Слуги и слугини, наредени отсреща до стената, замрели в почтително любопитство. Най-любопитно се кокорела Невянка.

— Хайде! — развълнувано кимнала Параскева.

— Ау, настръхвам!… — силно пошушнала Зуна. — Вижте, цялата настръхвам!…

Боню отворил вратата бавно и величествено.

Влязъл първият велможа. Въвел за ръка едро туловище, чиято глава била покрита с кенарено було.

— Негово достолепие велможа Братан! — ударил камбанката Боню и велможата се поклонил. — Съпроводител и ограничител на нейно миловидно великолепие царкиня Тодорка — дъщеря на цар Куньо и царица Дона!

Братан отметнал кенара. Тодорка раздвижила в усмивка увиснали бузи, свенливо изпискала с тъничко гласче: — Здрасти! — и запяла: — Копай Тодоркаааа в градинааааа…

— Не сега, твоя светлост — спрял я Братан.

— Кога?

— После.

— Добре. Ти ще ми обадиш кога — пропищяла Тодорка и закачливо се заканила с пръст на Пулейко, но Братан бързо я забулил.

— Теткина червена ябълка в градина! — прекалено се възхитила Гергина. — Очите да ти останат в нея, а, царице?… Принце, а?…

— Братане, как сте бре? Как пътувахте? Как е Куньо? — нетърпеливо се здрависала Параскева и не дочакала отговора. — Харно, радваме се. Я минете нататък…

Боню ударил пак камбанката. Влязла грозната, с нея — висока, забулена в дантели жена водела за ръка детето-велможа.

— Негово достолепие велможа Пепи! — обявил Боню и детето се поклонило. — Придружител и вуйчо на нейно изучено очарование принцеса Иванка-Фруктиера-Камелия, с псевдоним Пронпритай.

— А?… — смаяла се Параскева.

— Ами… пронпрай — поправил се Боню.

— Пронпритай — дошла му на помощ грозната. — Първия път го рече вярно — и пояснила: — Прониквателка в природните тайни.

— И нейната дружка — продължил Боню, — Разп… а?

— Разпритай — поклонила се грозната и пояснила. — Разкривателка на природните тайни.

Отметнала дантелите от лицето на принцесата и веднага доближила своето до нейното — защото това било предназначението й, да служи за сравнение. Но разликата не била много голяма. Принцесата се оказала стара, дългоноса и щърба. Направила реверанс.

— Обаче е грациозна, а, царице? — нагло се обадила Зуна. — Поне това не може да й се отрече.

— Скъпи вуйчо, защо не ме спреш?… — глезено се скарала на детето-велможа Иванка-Фруктиера. — Какво прави един съобразителен вуйчо, когато неговата племенница губи самообладание и от свян се готви да изрече: о, принце! Ела и надникни в градината на моите мечти, дето всяка роза е само за теб?… — и потупала детето по бузата. — Смущава се. Тук му е мястото да се запитаме: защо човек се смущава? Какво е туй явление и къде са неговите дълбоки причини?

Невянка силно се изсмяла и това сякаш помогнало на Параскева да се опомни:

— Иванке, ти ли си това, мари?… Бре, Боню, що не речеш, че това е на цар Гого щерката?… Как сте дома, здрави ли сте, я минете натам. Боню, да минат още натам…

Иванка-Фруктиера отбола от главата на дружката си роза с панделка и вяло замерила Пулейко.

— Любими, обърни внимание: хвърлям и хвърленото се отделя от ръката ми и описва линия. Тук му е мястото да се запитаме: защо едно хвърлено нещо описва линия, а не точка?

И се приготвила за спор. Но последните гостенки, с бойните доспехи, въоръжената болярка и свръхвъоръжената принцеса, изгубили търпение и влезли сами, без покана. Болярката блъснала Иванка-Фруктиера в гърба.

— Хайде, описвай си линията, да не ти опиша една точка!

— Простачка! — изсъскала Иванка-Фруктиера, но бързо се отдръпнала към софрата.

Боню побързал да удари камбанката:

— Нейно…

— Аз, болярка Калимана! — гръмко го прекъснала болярката. — Придружителка и упражнителка на принцеса Ранча-Мария-Пън! Дъщеря на о’Бозе почившите цар Зафир и царица Зафирка! — и отривисто ударила по бронирания гръб нискочелата и къдрава като овца принцеса. — Почни!

Ранча направила кратко бойно упражнение.

— Спри!

Принцесата спряла и се ухилила.

— Това е, кога те нападат двама откъм гърба — обяснила Калимана. — Значи, какво да ви разправям, Параскево — няма да е снаха, а лична гвардия. Кево, не зяпай, на тебе приказвам! Значи, това — да го пуснеш срещу двайсет великана — смила ги и пак се постоянната усмихва. Ето. Защото не помни. Нищо не помни!… А пък снага — чилик! — дръпнала Пулейко. — Пипни!… — царкинята сгънала корав лакът. — Чилик!… Това можеш да го биеш от заран до вечер и все едно, че стената биеш!… Хайде, целувай ръка на царицата и й речи: мамо Кево, обичам те. Па си целувай и избраника, че аз трябва да се връщам, мене ме работа чака.

— Но моля ви се, как така! — възмутила се Иванка-Фруктиера.

— А, как така! — съвзела се от изумлението си Параскева. — То не може така, надве-натри! То всяка може да иска да ме целуне и да ми рече „мамо“, ама ние ще избираме! Къде ви е зестрата?… Нали, Боню — като няма зестра, има избиране!

— Бе и до утре да избирате, пак Ранча ще изберете — разсърдила се Калимана и ударила Пулейко. — Зини, та се обади, бре!

Ранча ревниво я ударила със секирата по шлема и Калимана тупнала в несвяст на пода. Издърпали я до стената, а Ранча веднага я забравила и широко се ухилила.

— Ей това е — натъжила се Параскева. — Гледаш го от мръвка човек, син за чудо и приказ — и не знаеш какво ще ти влезе в палата, да ти разиграва ризата… Има ли още желаещи за снахи?…

— Това са, пресветла — поклонил се Боню.

— Сега, царкини — огледала ги Параскева, — принцът ще мине край вас с вързани очи, та сръдня да няма. И която улови за ръка — тя ще е. Другите ги даряваме богато и ги пущаме по живо по здраво, я — не сте престарели, що е късмет, пред вас е. Хайде, слънце мое.

Докато завързвали очите на Пулейко, Вълкашин вдигнал меч:

— Свирачииии! „Млад левент си сгледа прави и на майка си снаха избира“! Нежноооо — ат!

Свирнята се понесла тихо и напрегнато. Пулейко тръгнал към царкините. Минал край Тодорка и тя тихо му подпяла „Тодорка копай в градина…“ Отминал. Приближил към Иванка-Фруктиера, тя пошушнала през зъби, което не й било трудно:

— Ах-ах, вуйчо, разреши ми да изгубя самообладание… Но Пулейко отминал и нея. Приближил към Ранча. Тя протегнала крак да го спъне, принцът я ритнал, пресегнал се и хванал ръката на Невянка.

— Грешка!… — втурнала се Параскева и дръпнала Пулейко. — Ха още веднъж, мами, грешка стана. Повтаряме!

Свирнята пак се понесла… Пулейко този път направо се упътил към Невянка.

— Тоя гад гледа! — изревала Ранча. — Що гледаш бе, гад!

— Ти си гад! — ухилено се озъбил Пулейко. — Дотрябвало ми е да те гледам! — и сграбчил Невянка за ръката. — Нея си избирам, ха пукни! — Невянка ужасено се дръпнала, неразбрано заломотила.

— На, и тя се радва и е абсолютно съгласна! — тържествуващо викнал Пулейко.

Невянка ломотела все по-уплашено, вече викала.

— Видяхте ли? Ще заплаче от радост!

Внезапно Иванка-Фруктиера изоставила „учения“ език:

— Е, царкини, немойте се ядосва. Нали Кева рече — няма да ни върне с празно, дарове ще даде. Хайде, давайте даровете и да си отиваме.

— Ама, не ща така! — яростно се счепкала със сина си Параскева. — Ратайкиня за снаха ще ми избира той! Слугиня!

— Какво като е слугиня? На челото й ли е написано?

— Ма, Кево, прав е твоят щурак — подкрепила принца Иванка-Фруктиера.

— То на принцесата какво й е чак толкоз особеното?

Първа от болярите се ориентирала Зуна. Угодливо се усмихнала на Невянка:

— Царице, прощавай, но е така. Аз например съм болярка. А по какво чак толкоз се отличавам от слугиня или от принцеса?

— Невенке — ревниво се намесил Парапун, — я речи тука на всеослушание: кой е най-вещият гадател на цялата местност? — Невянка изломотила неразбрано и сърдито. — На, чухте: рече — ти, о, Парапуне! Аз го това моме харесвам.

— Невенке — избутал го Мушан, — като станеш принцова жена, кой ще ти е най-преданият в палата? — Невянка неразбрано възразила. — Ясно. Всичките чухте. И аз го това моме харесвам.

— Да, обаче аз ще си я питам нещо после, насаме — мокро я целунала Гергина. — Скланяй, царице!

— Пресветла, това няма да е снаха, а жив късмет — навел се до ухото на Параскева Боню. — Ни ще ти някога отговори, ни пък ще те прогони от престола. Тя ще си ломоти каквото иска, пък ти ще я разбираш, както ти душа иска. Склони — тя да бъде.

— Не знам… — обидено се двоумяла Параскева. — Аз… не съм го така мислила…

— Добре! — викнал Пулейко. — Нека е така! Всички видяхте — не дава да се оженим с Невянка! Ха така, мед ми капе. Сега я вземам ей тая много дълга и много остра игла, плювам я, на, и ще се ръгна в ръката, да ми се подлюти една исполинска рана и да пцовисам изцяло! — и плюл върху иглата.

— Нека!

— Няма да ме мъчиш, уроде! — мощно го зашлевила Параскева.

— А ти какво си? — сбил се с нея Пулейко. — Кой кого мъчи?

— Ти го мъчиш, тикво конска! — сбила се на негова страна Ранча.

— Ау! — изревала Параскева, грабнала тръбата на един свирач и ударила Вълкашин по главата. — Стражи! Хрантутници!

— Аз? Хрантутник?! — надвикал я Вълкашин. — Внимание! На, и аз й казвам тиква! В съпровод с пет кратуни!

— Аз ли съм кратуната? — сграбчила го за брадата Зуна.

— Хора, чакайте! — опитал да ги смири Боню. — Боляри!

Но вече всички боляри и принцеси неудържимо се биели — изтръгнали инструментите на свирачите и се блъскали с тях зло и сляпо. Само Братан и Тодорка били седнали на софрата и през време на битката невъзмутимо ядели. А детето-вуйчо си играело в краката им. Невянка, за да се запази от побеснялата тълпа, се покатерила на трона и се притиснала в облегалото.

— Защо не пукна, уроде! — ударила със зила сина си Параскева. — Една те слугиня за мъж не ще!

— Ще ме, щееее! — строшил тамбура в главата й Пулейко. Невянка не издържала, изплюла най-сетне камъчето и ясно викнала:

— Не ща! Никак не ща!

Битката спряла и станало тихо.

— И тя… п… проговори — потресено заекнал Боню.

— Пък и защо ли ми е, та да ща! — кипнала Невянка. — Пу, не ви е срам! Видяхте ме, ратайкиня за чудо и приказ — и голотията ми голотия, и свободата ми свобода, и ни грош в пазва, ни черна мисъл в главата — неее, веднага ламтите да ме разтурите, да ме направите царкиня! Да скръстя ръце в скута и да гледам как другите си работят работата, пък аз да се топя най-надменно от притеснение и завист? Разбирам да си нямахте разтурено — как да е. Ама я ги — да избираш, че да ти омръзне! Аз си жених имам. Най-харният под небето. Всичките да ви сбере човек, колкото палеца му не чините! Хайде — сбогом!

Скочила от трона и докато се опомнят — избягала.

— Дръжте я! — опулил се Боню. — Тя ни видя каква сме стока, бре! И вече й се разбира какво говори! Ще ни разнесе, за резил на света! Дръжте я!

Хукнал, по него всичките се сурнали в коридора — Невянка се мярнала далече напред.

— Стой, ратайкиньо проклета! — запретнала фусти Параскева и изпреварила Боню. — Стой, изядам те!

Невянка свърнала зад ъгъла, виковете подире й ехтели и приближавали. Коридорът се раздвоил и тя се подвоумила — накъде? Но от тъмната ниша се протегнала ръка, дръпнала я и Стоедин пошушнал:

— Аз съм!… Трай!

Двамата се притиснали в непрогледната тъмнина. Тълпата изпълнила коридора, пропъхтяла край тях, виковете й се отдалечили.

— Няма я!… И тука я няма!… Да се претърси целият палат!… Парапуне, бягай на кулата!…

Когато коридорът опустял, Стоедин повел момичето. Забързали към полуотворената сводеста вратичка, откъдето се процеждала светлината на деня. Прекосили дворчето под кулата, затичали към градината — и се стъписали. Съгледвача и четиримата му помощници ги чакали, спотаени зад каменния ъгъл. Единият разгърнал рибарската мрежа, готов да я хвърли върху им.

— Дай се с добро, момче — тихо проговорил Съгледвача. — Инак…

— Недейте, хора — примолил се Стоедин. — Пуснете ни, никой няма да види.

— Как, момченце? Повредена ти е невястата — ни може да мълчи, ни да лъже — поклатил глава Съгледвача. И додал: — Харно, дай ни я нея, пък ти си върви. Тебе ще те пусна.

— Защо се плашите вие, слугите, от нея? — завардил с гръб момичето Стоедин. — И да говори — истината за господарите ви ще рече! Вам що ви е?

— Не разбираш ли, момченце? — безцветно се усмихнал Съгледвача. — Кой свестен слуга иска да се знае, че господарят му е калпав? Нали хората ще си рекат: господарят калпав, пък слугите му — два пъти, щом търпят при него.

И вдигнал ръка. Но миг преди помощникът му да хвърли мрежата, Стоедин бръкнал в пазва и ги замерил с пълна шепа златици.

Съгледвача и хората му застинали, сякаш се вкаменили.

Стоедин веднага повторил, потретил… Златиците ги биели в лицата и звънтели по плочите, но мъжете не помръдвали. Чак когато ги замерил с четвъртата шепа, не издържали и попадали да ги събират.

— Дръжте ги! — с цяло гърло писнал Съгледвача и ловял златици. — Дръжте гиии, ще избягааат!

Стоедин и Невянка свърнали към задния двор, тичали като в сън. Слуги и стражи, дочули виковете на Съгледвача, ги причаквали като плътна човешка стена. Стоедин още отдалече ги замерил с шепа — бъркал в пазвата и хвърлял върху им златици, хвърлял и не спирал — и човешката стена отпреде му сякаш се срутвала. Двамата с Невянка прекрачили пъхтящите, търкалящи се тела — и така, до портата. Там Стоедин се обърнал, хвърлил и последната златица, стиснал за ръка момичето и хукнали през полето към далечния каменен рид.

— Ааааа! — изревал Парапун, който ги видял през зрителната тръба от кулата. — Ето гиии! — блъснал тръбата, спънал се по стълбата и докато се търкалял надолу, ревял: — Параскевооо, ще избягаааат!…

А в това време задният двор вече се превърнал в полесражение. Златиците били изловени и кипнала битка за преразпределението им — всеки мерел сили с всекиго и търсел да ограби по-слабия. И никой не забелязал как при коневръза единият от двата Звездалии — истинският — отърсил грива, превърнал се пак в Бистроокия, предпазливо се промъкнал през битката и преминал задната порта на палата. Седнал вън, до крепостната стена, и се загледал в далечните бягащи фигурки на Стоедин и Невянка.

На коневръза се изсипали като порой боляри, слуги и стражи, трескаво режели въжета и възсядали в надпревара. Ранча ловко се метнала на огромен червен кон, подхванала за дрехата Пулейко и го хвърлила пред себе си като вързоп. Параскева възседнала като мъж, сритала коня с крака, обути в дълги до глезените гащи, и изкрещяла разчорлена:

— Живоооо!

Кавалкадата препуснала направо през хаоса на полесражението, изтрополила под свода на портата и се понесла през полето. Параскева все така диво крещяла и сочела далечните бягащи фигурки, които със сетни сили приближавали каменния рид. Разстоянието до тях бързо се скъсявало и те се уголемявали, уголемявали, уголемявали…

— Не мога повече! — спънала сс Невянка. — Душа не остана.

— Още малко! — повлякъл я Стоедин. — Стигнем ли скалите, спасени сме!

— А, а, а, аааа! — приближавал гласът на Параскева и по него — настървеният рев на конната тълпа, пъстра и бляскава в лъчите на залеза.

Стоедин се сринал по стръмния ронлив сипей, втория път успял да се закрепи като по чудо, издърпал до себе си момичето, повдигнал го над главата си и го тласнал:

— Стъпи на якото!… Бягай нагоре! Бягай!

Тогава конниците връхлетели. Всичко потънало в прах. Невянка се изкатерила високо на скалата, оставало й още малко да преодолее зъбера и да избяга. Стъпила здраво и подала ръка надолу:

— Хвани се. Можеш ли?…

Но вместо гласа на Стоедин чула яростния рев на Параскева:

— Стой, никаквице! Инак ще го утрепем!

Момичето замръзнало на скалата като приковано.

— Невенке, поглеж, насам поглеж — сладникаво проточил Пулейко.

Момичето обърнало глава назад…

Стоедин бил уловен и устата му — вързана. Държели го много ръце. Вълкашин и Ранча опрели в гърдите му ножове, Параскева стискала секира, а Пулейко — дългата бляскава игла. Двама стражи, тръгнали по сипея, внимателно се катерели. Първо се сурнал оня, който стигнал по-високо, повлякъл и другия — затъркаляли се надолу презглава и спрели чак в подножието.

Станало ясно, че не могат да я стигнат.

— Невенке! Избранице моя непослушна! — вдигнал иглата Пулейко. — Ако не слезеш при нас, ще го ръгна! И като ми стане мъчно, ще го ръгна пак! И после — още много пъти! Та до пълно умиране! Искаш ли да го погубим?

— Нееее! — проплакала Невянка.

— Тогава — слизай веднага! — изревала Ранча. — Ааааа!

— Недейте, бре, защо сте такива! Пуснете го да се махнем! Какво сме ви направили?

— А, прощавай, душко, няма го майстора! — жалостиво се обадил Парапун. — Ако не сте ни направили — ще ни направите! Хайде да разсъдим: ще ви питат ли хората — я, бре, нали бяхте в палата, я разправете като какви са царицата, болярите и прочие? Харни ли са, или са… такива и такива?… И вие — какво? Ще си замълчите ли?

— Той ще си замълчи!

— А ти?

— Аз… — измъчено се насилила да ги излъже Невянка и не успяла. — Аз… няма да мога.

— А, видя ли? — намесил се Боню. — Влез ни в положението! Има само един изход за нас: да станеш като нас. Ха слизай, целувай Кева, кажи й „мамо“, пък натам — хващай си принца и да вдигаме сватбата!

Невянка не помръднала.

— Защо я коткате чак толкоз, бре! — кипнала Параскева. — Ей, никаквице, идвай да ви благославям! Инак — броя до три и замахвам! — и вдигнала секирата над Стоедин. — Еднооооо!…

— Защо си толкова жестока, мари, Невенке — пропял Пулейко. — Защо го погубваш човека мари! Нали ти мил беше!

— Двеееее! — изревала Параскева.

— Ти си убийца, мари! — замахнал към нея Боню. И всички викнали в надпревара: — Убийцооо! Може ли да си такава убийца, мари!… Не те ли е срам да си чак такава убийца?

— Две и половинаааа!

— Чакайте! — изтръпнало политнала Невянка. — Ще сляза.

Отдъхнали си.

— Свирачииии, пригот-вис! — вдигнал ножа Вълкашин. И като осъзнал, че свирачите ги няма, ревнал на стражите: — „Пулейко мама зарадва, като й снаха доведе, Невенка мома хубава, не мома — ясна Звездица“, аааат-два!

Свирепо замахнал, стражите кратко се объркали. Внезапно най-съобразителният изскимтял като тръба, друг веднага уподобил звуците на гайда, трети започнал да се старае като тамбура, четвърти джин-джанкал като зил, пети забумтял като тъпан и се понесла мелодията на познатата ни свирня.

— Честитоооо! — надигнал се общ рев.

Невянка се свлякла по сипея, изправила се и пряко воля прекрачила към тях. Стоедин опитал да извика, да я спре — стиснали го още по-здраво.

— Честитоооо! За много годиниии! — диво викали стражи, слуги и боляри. — Кога е зле — все така да е! У-бре, де-бре!

Невянка се насилила, пристъпила пак — и се вкаменила до колене. Понечила да потътри тежки каменни нозе и се вкаменила до пояс. Закрила с длан лице, заплакала и се вкаменила цялата. Една сълза проникнала между пръстите, вкоравила се в кръгло бистро камъче и се отронила.

— Я! — пръв осъзнал произлязлото Пулейко. — Я пък тази!

Веднага забравили Стоедин — всички се втурнали и наобиколили каменното момиче. Пулейко се пресегнал, попипал:

— Камик!… Съвсем каменен камик.

Опомнили се, забърборили един през друг:

— Бре, чудесия! Не бях виждал такова нещо! Е, така й било писано. Небето се намеси! Небето не даде една слугиня да стане царкиня!

— Ами да — погалил по бузата Ранча Парапун. — И без това си имаме готова царкиня!

— Така вече може. И аз съм доволна — най-сетне се ухилила Параскева. — Така е най-добре — и почукала с пръст каменното момиче. — Ни ще говори, ни ще е царкиня.

Ранча пъргаво възседнала. Сграбчила Пулейко, метнала го на седлото пред себе си и нещо му пошушнала. Пулейко се изкискал. Пак му пошушнала и той викнал:

— Внимание! Обявявам цяла седмица сватбен пир!

— Мамо Кево, хайде, огладнях! — свъсила вежди Ранча. — Гледай я как зяпа. Живо по мене! — разиграла коня и го пришпорила. — Който се забави — ще спи вън от палата!

Стиснала Пулейко и бясно препуснала.

Забравеният Стоедин не късал потресени очи от каменното момиче. Смъкнал кърпата от устата си, пропълзял до него и се облегнал. В лъчите на залеза палатът блестял с многоцветните си прозорчета, малък като играчка. Пъстрата кавалкада влетяла през задната му порта. Подире й останала да осяда гъста прашна опашка.

Стоедин отчаяно се захлупил по очи и не видял как през полето към него приближавал, без да бърза, Бистроокия. Слънцето слизало все по-ниско и удължавало сянката на вкаменената Невянка. Тази сянка срещнала стареца и с всяка негова стъпка се катерела все по-високо.

До коленете…

До пояса му…

Докато стигнала до гърлото му. Тогава Бистроокия приседнал до Стоедин и сложил ръка на гърба му.

— Хайде, ставай, момченце. И до зима да лежиш тук — все тая. Позна ли ме?

Стоедин седнал и се загледал в лицето му.

— Знам, знам. Всичкото, което стана, знам. Какво ще правиш нататък?

— Няма вече дни за мене, дядо. Тъмно ми е, та люто. Ако я не бях срещнал — как да е. Ала тъкмо си я найдох… Аааа, аз съм виновен!

— Не си, момченце — помълчал Бистроокия. — Раншко ти беше да я срещнеш, там е всичкото. Аха… Малко си живял, не ти е зряла главата, ни душата. Да я измъкнеш от капана — можа, ама да я овардиш — не. А то е мъчното.

— Аааа — яростно ударил земята Стоедин, — давам си половината живот, пуст да опустее, само да може някак да си оживее пак!…

— Половината? — тихо се засмял Бистроокия.

— Целия го давам!… Да имаше как…

— Има.

Стоедин изненадано се загледал в лицето му и разбрал, че това е истина. Паднал на колене:

— Как?… Речи го. Ти баща, ти майка! Обади — как!

— Знаеш как — рекох ти го еее, когато се видяхме за първи път. Само живата вода може да я съживи. Ако си готов да я подириш…

— Речи къде е! — изправил се Стоедин.

— Не бързай, сине — поколебал се Бистроокия. — Ако ти обадя къде е — ще ми донесеш ли и на мен?

— Цяла кратуна, ако щеш! Къде е?

— Мене ми само една капка трябва, момченце. Една-единствена. Ала искам да съм сигурен. Дай ми залог.

— Нямам нищо, бре! — попипал пазва Стоедин.

— Имаш. Дълъг ти живот напреде. Само един ден от него ми остави. Имаш ли късмет да си дойдеш с живата вода — ще ти го върна. А?… Скланяш ли?

— Нека е така.

Бистроокия сложил ръка на дланта му. Стоедин отмалял и сякаш започнал да сънува с отворени очи. Видял се как излиза от трънливото пусто поле. Дълго вървял по безлюден червеникав път през червеникави пясъчни хълмове… Попаднал в запустяло село и там нямало жива душа. Видял сред мегдана пуст кладенец, приближил го. Приспало му се, отпуснал се на земята… и се сепнал като пробуден:

— Там да преспя?… Там ли е?

— Там… или оттам нанякъде — кимнал Бистроокия и се взрял в лицето му любопитно и тревожно. Но Стоедин повторно и решително се изправил.

— Сполай — и се досетил. — А денят? Как да ти го дам?

— Аз вече го взех, сине — усмихнал се Бистроокия.

— Нищо не усетих!

— Много ги имаш, затова. Сега затвори очи. И като чуеш кон да цвили — яхни го. Нека те носи, докато паднеш. — Потърсил в нозете на каменната Невянка и вдигнал бистрото камъче. — А това вземи и скътай. Домъчнее ли ти много за Невянка — блъсни го в земята и ще ти мине. Но помни — силата му е само три пъти да я повика. Е, хайде — затвори очи.

Стоедин взел бистрото камъче, закрил лице с лакът… Бистроокия вдигнал ръце към небето, превърнал се в Звездалията, разиграл се и изцвилил. Стоедин погледнал и се уплашил. А конят изпръхтял и започнал бавно да се отдалечава. После забързал… Стоедин затичал, настигнал го и го яхнал.

Конят препуснал като вихър.