Никола Русев
Приказка за Стоедин (58)

15

В полето край разпрегнати каруци, файтони и каляски пъстреели шатри. Керванът с живата вода отседнал на бивак за нощувка. Горели огньове.

Мазен Илия разставял постове. При входа за бивака, украсен с арка и запречен с бариера, вече се трупали просители, дошли откъде ли не, да молят за жива вода.

В центъра на бивака се издигала тривърха синя шатра. Пред входа й стърчели десетина телохранители, въоръжени до зъби. Вътре в шатрата било като в царски покои — коприни ли не щеш, килими, сърма и кожи ли не щеш… Но Стоедин спял в дрипите си. Злоокия седял кръстато до постелята му и го гледал замислено и доволно. В единия край на шатрата, край златното носило с живата вода се изпънали като каменни живоводовардачите, а в другия й край двайсетина музиканти едва чуто свирели. Отвреме навреме спирали и шепнешком пропявали: „О, великий, кой е по-велик от тебе? Никой-никой!… Кой някога е радвал хората с троха от радостта, която ти им даде? Никой-никой!… Слава! Слава! Слава! Слава!“

А в това време молителите при входа на бивака се умножавали, стичали се постоянно. Но прости те и измъчени хорица били избутани в жалка, неуверена купчинка — там ви е мястото! — и напред, до самата бариера, се наредили и търпеливо чакали реда си мъже в цветни кожи, сърма и дантели, придружени от цели товари скъпи армагани.

Далече зад многолюдието изплющял бич, вдигнала се врява. Властен мъж с болярска плочка на гърдите щедро раздавал удари и си проправял път:

— Вардааа! Кой не чуе бича, ще послуша меча!

Подире му четирима слуги носели сандък дарове, а зад тях десетина, облечени като близнаци, мъкнели огромен свитък.

— Ей, къде ви е великият чудотворец? — съборил бариерата боляринът и спрял пред насочените копия на стражата. — Я ти, бягаш и съобщаваш: пристигнах аз, боляр Първан, пратеник и доверител на могъщия цар Варадин и братовчед на нейно великодушие царица Мацолиенка! Имаме искане за жива вода! Живо!

— Какво става тука? — приближил Мазен Илия.

— Нещо реве, нещо се пули, дълго е за запомняне — отвърнал стражът.

Боляринът го отстранил с ритник и хванал Мазен Илия за пояса:

— Първо: водиш при чудотвореца. Второ — откъснал от колана си кесия и я тикнал в ръката му, — това е твое. Откъснал втора кесия, подал му и нея. — А това — съвсем твое.

— Да, ама аз броя до четири — ухилил се Мазен Илия и като му смигнал, смушкал го заговорнически в ребрата.

Закискали се и двамата, разбрали се — боляринът му дал още две кесии. Тръгнали към вътрешността на бивака. Скоро срещнали Мальо, Илия възбудено му разказал, Мальо го накарал да повтори и изтръпнал от алчна надежда, господарски се разпоредил:

— Стойте и ме чакайте.

Забързал, затичал, разблъскал телохранителите, втурнал се в шатъра на Стоедин и зашушнал в ухото на Злоокия. Шушнел, скимтял, та чак се задавял. Лицето на Злоокия се озарило от скрито, лошо тържество. Сдържано кимнал.

— Марш! — разритал свирачите Мальо. — Вече заспа! Свирачите се изправили като автомати и напуснали шатъра.

— Значи, за една-еднинка капка — на всичко са готови! — отприщил се Мальо. — Женят за царкините! Многодетен бил, осем щерки царкини имал!… Речи му — главната царкиня ще му дадат, дето с нея си върви и престолът! С нея се наследява! Престолът!

— Разбрах — прекъснал го Злоокия. — Излез, че ще го ядосаш.

Мальо го погледнал и умолително, и заплашително. Хванал полата на шатъра:

— Чакам ви отвънка!… Речи му — ако не я ще нея, главната царкиня, бабата пък на царя била готова да си разтури вдовството и да го вземне за жених незабавно! Не била много дърта, къмто девендесеттях, обаче — младолика! Три царства командувала и в още пет се намисала чрез други!… Чакам ви отвънка!

Излязъл.

Злоокия вече не криел вълнението си. Най-сетне дошел оня случай, за който отдавна се приготвил. Разровил един от сандъците и извадил два вързопа и златен жезъл, увенчан с голям, зелен камък. Развързал по-малкия вързоп, извадил сребърна одежда и бързо я облякъл. После седнал до главата на Стоедин и вторачено го загледал.

Сънят на Стоедин станал неспокоен. Отворил очи, надигнал се на лакът… Опомнил се и се засмял:

— Вярно рекъл оня: дай ми, Боже, на младото деня, а на дъртото съня! — и видял промяната в облеклото на Злоокия. — Кое време е?

— Още няма полунощ, сине.

— Сън сънувах… Уж дошел пратеник от някой си цар и ме води при него… О, най-великий от великите! Само една капка ми дай и царувай вместо мене! Слуги ти ставаме!… И с него, цялото му царство — друс, на колете. Станете, казвам, хора, нямам вече вода за даване, само две капки останаха, едната не е моя, а другата ми трябва… И се гледам: въртя в ръце златна тояжка и съм целият в златно облекло, и… — видял жезъла и вързопа. — Ей тая тояжка държах!… Същата… като нея…

Взел жезъла — и, не щеш ли, чудо — в погледа му се появила и надменност, и самодоволство. Смръщил чело:

— И… се силя да си спомня — като за какво ми трябва тази моя последна капка… И не мога. А? Защо ми трябва?

— Че сигурно — да си я имаш, сине. Ако не ти се дава, дай им моята! — усмихнал се Злоокият. — Защото, това не е сън. Този пратеник те чака вън, сине, чака да се събудиш.

— Да влезе! — стиснал жезъла Стоедин.

Злоокия открехнал полата на шатъра и кимнал на Мальо. Въвели болярина, той се огледал и друснал на колене пред Злоокия.

— О, най-великий между триж великите! Моят повелител и доверител, цар Варадин…

— Кому се кланяш, бре, свате! — сбутал го Мальо и боляринът объркано млъкнал. Злоокия му посочил Стоедин.

— Нужда имаме, великий! — преместил се пратеникът. — За капка жива вода, моят господар и повелител е готов на всичко! Речи, да се погодим!

Пляснал с длани и слугите внесли сандъка с дарове и огромния свитък.

— Защо ви е живата вода? — хладно запитал Стоедин.

— Отбира ли от писмо? — пошепнал боляринът на Мальо и ревнал съм слугите: — Развий се!

Десетимата хванали края на свитъка, пъргаво направили жива пирамида — разгъвали го, разгъвали, докато последният, покачил се на раменете на третия кат тела-стойки, вдигнал края над глава. Готово! На огромния свитък с получетливи разкривени букви пишело:

 

 

Свитъкът ситно затреперил — живата пирамида се уморила. Стоедин кимнал — прочел.

— Склони, великий, няма да съжаляваш! — увещавал го боляринът. — Като нашия палат няма нийде другаде — и богат, и широк, всички ви ще смести и за още толкоз място ще остане! — и ревнал: — Навий се!

Живата пирамида се строполила, напила свитъка и го измъкнала навън. Стоедин мълчал с непроницаемо лице.

— А?… — отново подхванал боляринът. — Пък царят да го видиш — душа човек! За цяла династия вино пие и към сто песни знае! А?…

— Ще си помисля — ледено отсякъл Стоедин. — Излезте.

— Гледай го сега! — разочаровано вдигнал рамене боляринът. — Какво има да му мислиш?

— Излезте — кимнал и Злоокия.

— Ще склоним, бре, свате, защо се притесняваш? — бодро се изсмял Мальо и зло, с нескрита заплаха погледнал Стоедин. — Нали, господарю?

Избутал болярина навън и сърдито плеснал полата на шатъра след себе си.

— Голям късмет е това, нали, сине? — тихо се обадил Злоокия. — Радваш ли се?

— На какво? — внезапно избухнал Стоедин. — Дето ме сбърка? На това ли да се радвам?… Кому се поклони и рече „великий“?

— Не му се сърди. Не е виновен той, а дрипите ти.

— Да, ама чак сега ми го казваш! Като ме сбърка!

— Прости ми, сине, ала… рекох — сам си се досетил. Видях, че си се приготвил…

Стоедин проследил погледа му и видял вързопа. Бързо го развързал — вътре били тъкмо онези златни дрехи, в които се сънувал в съня-видение. Самодоволно се намръщил:

— Ще се приготвя, ама! След малко цар коляно ще ми кърши — зер в тия дрипи да го унизя? Поврага, как съм ги търпял досега!

Опитал да свали дрипавата си риза — и не могъл. Опитал повторно:

— Помогни!

— Самичък трябва, сине. Дълго си ги носил, няма лесно да се дадат.

Стоедин гневно дръпнал ризата, раздрал я, но пак не можал да я съблече — противяла се като жива.

— Речи — как!

— Не тука — изправил се Злоокия и кимнал към жезъла. — Ще изкопаеш с тая златна тояжка една яма, далече от човешко око. И чуеш ли да изграка гарван, ще ги съблечеш и веднага ще ги закопаеш, пак с нея.

Стоедин решително вдигнал вързопа и стиснал жезъла.

— Никой да не върви подире ми. От тебе го искам.

Злият послушно кимнал и отметнал полата на шатъра. Навън ги чакали всички, чакали лакомо и нетърпеливо.

— Хора! — викнал Злоокия. — Най-великият между великите реши да се усамоти, за да премисли всичко! Ще се върне в полунощ!

Множеството коленичило и ревнало: — Слава!… Слава!… Боляринът разочаровано завъртял ръка: еее, то пък няма край — но също се отпуснал на коляно.

Стоедин преминал през пътеката, очертана от коленичилите хора. Злоокия го изпроводил далече, до края на бивака, и щом огньовете останали зад гърба им, спрял:

— Сполука, сине!…

Изчакал го да потъне в тъмнината и се вслушал: далечните гласове край огньовете спорели, гадаели, кискали се… Като се уверил, че наблизо няма никой, превърнал се в гарван, размахал тежко крила и полетял.