Никола Русев
Приказка за Стоедин (5)

5

В тронната одая на палата Параскева напразно чакала болярите си — разхождала се все по-гневно, вслушвала се, гледала пясъчния часовник… Слугините уплашено й веели с ветрилата. Накрая Параскева не издържала, ритнала едната слугиня и четирите изчезнали като издухани.

— Знам защо ви нямааа!… — яростно изревала царицата, траснала в пода пясъчния часовник и се втурнала в коридора, грабнала копието на стреснатия вардач и хукнала. — Знам защо се криете, проклетници лъжливи!… Този път — душа да ви е яка!

Ритнала една врата, хлътнала в стаята на Вълкашин. В единия ъгъл стоели прави свирачите, в другия било леглото му, снабдено с обтегало, което да го удължава, докато спи.

— Къде е? — насочила копието към свирачите Параскева.

— Криете ли го?

Замахнала, пръснала ги — но зад тях нямало никой. Скочила на леглото и разритала обтегалото.

— Къде се е стаил?

— Н… н… не знаем, пресветла, не се е прибирал тая нощ — заекнал един от свирачите.

— Ааа, ще те спипам аз тебе, маломернико! — излетяла в коридора Параскева. — И ще те обеся за краката, та да висиш, докато замязаш на редовен човек!…

В дъното на коридора се мярнали слуги и побягнали като от чума. Параскева ритнала друга врата, хлътнала в стаята на Гергина. До одъра се извисявала тежка дървена машина за насукване на лимби. Параскева зловещо се ухилила и крадешком, на пръсти я заобиколила, посегнала — но Гергина я нямало там. Доловила зад себе си плахо и любопитно движение, рязко се извърнала и сграбчила най-бавния от слугите, а другите се пръснали кой където види.

— Къде е тая гарга? — изсъскала Параскева. — Къде са болярите?

— Н… н… — поискал да каже „не знам“ слугата, но Параскева го ударила с копието и пак хукнала по коридора. Зад ъгъла налетяла на друга група слуги, сляпо сграбчила — в ръцете й останало само нечие наметало. Размахвала копието, удряла когото свари, и ревяла с цяло гърло:

— Боньо, къде сте, бре!… А, тоя път прошка няма!…

Съгледвача, застинал в тъмното на нишата, изчакал да профучи край него, нарамил чувала и забързал по другия коридор.

А горе, в одаята на Парапун, болярите и болярките трескаво довършвали работата си около казана. Из вътрешността на палата се носели писъци и диви стъпки.

— Боньууу, жив ще те одера! — идел гласът на Параскева.

— Зуноооо!… Крийте се, гиди лъжци проклети, ха да видим как ще се скриете!

Парапун топнал перце в котела, погледнал на светлината…

— Парапунеее, ще те удавя в тавата, дето си ги правиш лъжливите предсказания! И ще те давя до пълно умиране, гадо! — ехтял далече-далече гласът на Параскева.

— Пък и помни какво ме заплаши — промърморил Парапун.

— А, като слон помни — вслушал се Мушан.

— А тебе, Мушане, тебе, крадльо лъжлив, ще те заключа в ковчега със златиците! — яростно се отдалечавал гласът на Параскева. — В злато да мреш и ни една златица да не…

— Ау, колко мъчително — злорадо се ухилила към Мушан болярка Зуна.

— Бе, плаши… — презрително процедил Вълкашин. — Само си зяе.

— Я плаши, я не плаши — шетал около казана Парапун.

— Аз лично не предпочитам да го проверя.

Съгледвача изкачил стръмната вита стълба, внесъл чувала и се поклонил на Боню. Боляринът му кимнал и той развързал възела и изтърсил Жеко.

Жеко се изтърколил, застанал на колене и опулено изревал:

— Боляри!… Това ли заслужих за толкоз години вярно и главно царско конярство? Да ме лови тоя, с празното лице! И да ме връзва в чувал, като дребен добитък!

— Бре, Жеко, ти и ръка да му целуваш за това, пак е малко — усмихнал се Боню. — Къде ти е Звездалията?

— А оня дръвник Жеко — заплашително приближавал гласът на Параскева — оня Жеко с Жеко такъв, ще го разчекна с четири коня!… И после ще го подпаля!… Барабар с всичките му колиби и конюшни!… До пълно изгаряне!… Ей с тия ръце ще го подпаля!

Нещо шумно се строшило.

— Милост!… — обезумяло запелтечил Жеко. — Боляри! Овардете ни!… На, ловихме го!…На!… — показал дрехите си. — На — показал челото си.

— Харно, човече… — заслушал се в приближаващите писъци Боню. — Ала нам ни цицина не трябва. Нам ни Звездалия трябва.

— Милост! — прегърнал нозете му Жеко. — Тая хала няма лов!

— Помагай! — ритнал го Боню.

Парапун подал кърпи, хванали казана, Боню подложил кратунка. С общи усилия наклонили огромния казан, наклонили го още, още, още… От него изцъцрила тежка и кратка струйка, Боню почакал в кратунката да капне и последната капка и бързо я запушил. Дръпнали котела и го затрупали с торби — да не се вижда.

— Иде!… — изшъткала откъм вратата Зуна. Боню тласнал Жеко към ъгъла и му пошушнал:

— От тебе — ни гък!

Сега в палата царяла тежка тишина. По стъпалата се прокраднали тихи стъпки… И на вратата се появила Параскева, разчорлена, стиснала наметката и строшеното копие. Злорадо ги огледала.

— Аааа, ето къде се криете! Е, скрихте ли се?… — насочила копието, прекрачила и всички се сурнали към другата врата. — Охооо, Жеко, и ти ли си тука, душко? Тъкмо да те не диря — прекрачила още крачка и всички се скупчили. — Мразите ме! И принца мразите! Гиди хрантутници, лъжливи и коварни! Ей сега ще ви…

Парапун изревал така внезапно и ужасено, че я надвикал:

— Какво иска тая жена от назе бре, Боню? Какво повече иска, бре!… — Параскева, замахнала, озадачено спряла. — Нали Звездалия искаше?… На, хванат е най-сетне, да опустее и Звездалията, и чудото! Какво друго иска?!

Параскева подозрително ги огледала и като подсмъркнала с отворена уста, много заприличала на сина си.

— Вярно е, пресветла — поклонил се Боню. — Тъкмо се наговаряхме как по-тържествено да ти го съобщим.

И се вкаменили от тревога: ще повярва ли?

— Щом е вярно… — облизала уста и подозрително примижала Параскева. — Ха тогаз пусни гълъбите, върколако! — и пак насочила копие. — Пусни ги, да си доведат принцесите, още царкините!… — и изревала в лицето на Парапун. — Ха де!… Ха да видим стиска ли ти! Ха пусни ги!

— Защо да не ги пусна? — зло ревнал в лицето й Парапун. — Като нищо ще ги пусна!…

— Да го видиме, да го видиме! — сграбчила го царицата и го заблъскала към площадката, където били клетките. — Всеки знае да се кани! Хайде — пусни ги!

— Ще ги пусна, ще ги пусна! — на свой ред я заблъскал към клетките Парапун. — Като нищо ще ги пусна и пак ще ги пусна!

— Няма да ги пуснеш ти — грабнала клетка царицата. — Аз ще ги пусна!

— Не, не! — сграбчил от другата страна клетката Парапун. — Аз ще ги пусна!

И както викали един другиму в лицата си, пъхтели, дърпали клетката, разтрошили я — птицата литнала. Сграбчили втората клетка, разтрошили я, разтрошили третата и не преставали да викат:

— Видя ли?…Ти видя ли, върколако! Не, ти видя ли! И тоя ще пусна!…И последния ще пусна!…

Литнала в небето и четвъртата, последната птица…

Параскева вдигнала глава към гълъбите, които кръжели в небето и едва сега осъзнала станалото. Гледала как един по един поемали пътя си… Умилено изхлипала:

— Фъркат… Отфъркват си!…

— Да ни е честито! — изнурено заплакал Парапун, замахнал, та я прегърнал и целунал. — Няма връщане!

Тогава се хвърлили да я прегръщат и да честитят, всички в надпревара викали един през друг, целували я, целували се…

— Заповядвам да се разтреби целият палат! — надвикала врявата Параскева. — Да се стъкми невиждана софра! Да се знае и помни кога царица Параскева е правила сгледа на сина си, божкеее, слънчице на мама…

Запретнала фусти, забързала. Пътьом спряла при Жеко.

— Жеко, бягай си и — чакайте ни! — дръпнала торбата от пояса на Мушан, откъснала я и я хвърлила в краката на коняря. — Награда! По златица на глава!

Жеко изтръпнало й целунал ръка и тъпо загледал как болярите и болярките я следвали надолу по стълбата… Опомнил се, сграбчил Боню и проплакал:

— Боляр Боню!… Що направихте бре, твое достолепие! Сега вече…

— Сега вече ще слушаш ей тоя човек — тежко го погледнал в очите Боню и подал кратунката на Съгледвача. — За всичко ще го слушаш.

Забързал подир царицата и болярите. А Съгледвача вдигнал торбата със златиците и кимнал на Жеко:

— Тръгваме.