Никола Русев
Приказка за Стоедин (19)

7

А в гората слънцето се надигнало и росата блестяла.

Стоедин вървял леко, пътеката вече била равна — вървял и пеел с цяло гърло:

— У бре-де бре, леле, у бре-де брее, юнак гора гази, леле, гора шетааа, дето стъпи, леле, сухо съхнеее, дето дъхне, леле, живо вехнее… Леле-лелееее!… — дочул се далечен глас като ехо.

Стоедин учудено се заслушал. Гласът изчезнал.

— Дето легне, леле, земя слегнеее! — провикнал се Стоедин и пак се заслушал.

— Леле-лелеее, ооооу!… — отново се обадил гласът.

Момъкът любопитно забързал. Гласът пак се чул, вече по-близо. Затичал — и влетял в широка поляна. Потърсил с очи — нищо. А гласът бил някъде редом: плачел ту мързеливо, ту ядосано. Стоедин забелязал, че пътеката продължава в другия край на поляната и тръгнал към нея. Насред равното се спънал и паднал.

— Защо ме риташ, бре! — обидено се сопнал гласът.

— А? — огледал се Стоедин, но човек не се виждал.

— Затова ли съм дошел чак тука, а? Затова ли съм дошел у пълното безлюдие, да ме ритат ли съм дошел? — буйно заревал гласът. — Добре, хайде, ритайте, та ме смажетеее, лелеее, да се отърва и аз най-сетнеее, ле-лееее!…

— Прощавай! Без да искам, няма вече!… — ядосал се Стоедин. — Млъкни малко, бре!

Гласът млъкнал.

— Ха такааа!… Я сега продумай, ама спокойната: що си? Дух? Или… въз-дух?

— Сега пък — що съм! Човек съм та, що съм! — пак заревал гласът. — По-харно да не бяааах, оууу-лелееее!

— Чакай, ей, какво става? Защо не те виждам?

— Щото съм си обул капата, бре! — разсърдил се гласът и захленчил. — Капата, леле, вълшебната-невидимкатааа, да опустее дано. Докато я не сваля, не се надай да ме видиш. Да я сваля ли?

— Може. Така и така сме се срещнали, поне да се видиме като хората — засмял се Стоедин и изумено окръглил очи.

Насред поляната се появил шишкав като бъчва човек, лежал по гръб, стискал стара кожена капа, жално го гледал и подсмърчал. Стоедин прихнал неудържимо.

— Ама не съм съгласен да се смееш чак пък толкоз! — ядосано избухнал шишкото, който очаквал не смях, а съчувствие.

— Прощавай — млъкнал момъкът и любопитно го обиколил.

— Как те викат?

— Стоедин.

— А мене — Фотко.

— Е, ха добра среща, Фотко.

— А? — пак заревал Фотко. — Оу, леле, за тебе сигур всичко е добро, ама за мене добро нямаааа!… — убито ритнал, претъркулнал се с неподозирана пъргавина, скубнал две шепи трева и го загледал под око. — Питаш ли меее защо съм го бил тоя път — от града, та чак тука, да плача, йощ да нареждааам?…

— Амиии, щото, лелеее, сигур не щеш да те никой, леле-леле, не чуееее — иху! — подигравателно пропял Стоедин.

Фотко ококорено го изгледал — и се изкискал:

— Тъкмо напротив. Искам някой да ме чуе, па да си продума с мене като с жив човек. Там, у чаршията, не да ревеш — без глас да останеш, все тая. Всеки си помисли: е, реве някой — нека си реве, негова си работа, я да си гоня аз покупко-продажбата. И да се блъсне в нещо невидимо — мислиш, че забелязва? Ами!… От мене да знаеш: по-глухо и по-пусто място от навалицата няма. На, тука да съм ревал час, хайде два — и ето те. И си седиме най-приятелски, и си приказваме каквото ни засърби устата, напълно щастливата — и се усмихнал със свенлива надежда. — Ще ми речеш ли нещо и ти?

— На връщане. Сега бързам за къмто Гуджо. Трябва да го надвия и да му взема кърпицата.

— Е, тогава за какво връщане ми говориш, бре!… — отново заревал Фотко. — Няма да отиваш там! Ще седиш с мене, да ти се оплаквам. Стой!

Но Стоедин тръгнал. Фотко пъргаво скочил и го настигнал:

— Хайде, питай ме, ама жално: Фотко, речи, поради каква неизвестна причина ти е тежко, та две не видиш?… Оу, речи, искрено те съжалявам, речи!…

— За съжаляване ли си ти, бре, човече! С тая капа…

— Да! Нали?… Не отричам — откъдето поискам, оттам си премина. Най-безпрепятствено! И какво от това?… Все едно — въздух е преминал. Някой да го оцени, па да ти рече „бравос“? — И заопявал. — Коя си дреха харесам — нея облекааа, лелеее, на кое ми возило текне — повозя се, а радост никаквааааа! — и задъхано кипнал. — Не бързай толкова, бре!

Но Стоедин почти бягал, страх го било, че няма да устои на изкушението и ще му вземе капата. А Фотко едва го следвал, пъхтял и ту се кискал, ту се вайкал:

— Вляза невидимата например в някоя къща. Или — в сарай. Или — в какво да е строение. Па се присламча на софрата. Ям, ям — до пълно притеснение! Ядене ли е това — само да жвакаш невидимо, у пълна безсловесност?… Ни ти някой рече „наздраве“, ни па — „да ти е сладко, драги Фотко“!… И да река да взема участие в разговора — какво? Те, хората — всеки си помисли, че някой от тях се е обадил! Аз зина да си река питането — на друг му отговорят! — изпреварил го и надникнал в лицето му. — Търпи ли се това?

— Недей така, бре, човече — изръмжал през зъби Стоедин. — Махни се бре, в грях ме вкарваш!

— Не щеш да дадеш съвет? Браво — изостанал Фотко. — Добре, хайде, нека аз да се мъча като грешен гявол, па ти се радвай, че не си на моя хал! — и пак го настигнал. — Или си мислиш, че е много хубаво да не те забелязва никой?

— Че сваляй си капата, бре! — кипнал Стоедин. — На, както сега, и…

— Аха. Нали свалях ненадейната? — подсмъркнал Фотко.

— Бият. Или хлъцнат, та се вдървят в кръгъл ужас. А какъв разговор с хора, кои те пердашат? Или гледат диво у точка — изхлипал и заплюл капата си. — Пу, всичкото е заради тая пущина, пуста опустяла!

— Щом ти толкоз пречи — хвърли я и ще се отървеш! — спрял Стоедин. — Ей тук я хвърли. На друг пък може да му трябва, ще си я намери — и ти добре, и той добре.

— Опитах го! — проплакал Фотко. — Не става! Хвърля я, повървя, та отмина — па се върна да си я взема!… Друго трябва, друго!

— Е, има и друго.

— Кажи го! Век ще съм ти благодарен!

— Харно — кораво го погледнал Стоедин. — Ама не е за казване, а за показване — и яростно викнал. — Не гледай в мене! Натам гледай!

Фотко доверчиво извил глава, Стоедин рязко дръпнал капата от ръката му, нахлупил я и изчезнал.

— Е, ха честито ти отърваване — чул се гласът му.

Фотко се втрещил. Постепенно осъзнал станалото, завъртял се така буйно, сякаш му пламнал гърбът, втурнал се и сграбчил въздуха:

— Недей!… Къде си!… Стоединчо!… Дай си ми я! Тя ми е всичкото! И теглото, и доброто! Как без нея!

Безцелно затичал, спрял и се вслушал. Посегнал насам, посегнал натам — пак се завъртял, като гол сред мегдан, и се сгушил:

— Дай си ми я бре, момче! Ако с нея съм нула, без нея съм хем нула, хем видима, бре! — яростно се замятал, ловял въздуха. — Без хляб и покрив ме оставяш! Стоединчоооо!…

Не се чул ни звук.

— Леле, избяга тоя айдук! — паднал на колене Фотко и полазил като слепец. — Помооощ!… Олелеее!… По-добре се върни, та ме утрепиии, айдукооо!… Ооооо!…

Капата тупнала пред него и Стоедин станал видим.

— С хора искаш да си, а? Видя ли се колко пари струваш? Веднага ме за айдук нарочи — остро го гледал Стоедин. — Хайде, сбогом!

И облекчено си тръгнал. Фотко се съвзел, грабнал капата, нахлупил я и изчезнал. Скоро гласът му запъхтял виновно край Стоедин.

— Крив ли съм, бре, момче? Ако знаеш на какви работи съм се нагледал невидимата… Рекох, че…

— Марш от мене! — забързал Стоедин.

— Ау, как ме изпъди! Ти какво си мислиш, бре? Че аз нямам гордост? Харнооо! Троши глава! Сбогом завинаги!

— Много ти здраве.

Слънцето вече отивало към пладне. Стоедин прекосил дерето, огледал се и тръгнал към насрещния склон, обрасъл с папрат. Пътеката се изгубила, катерел се без път.

— Веднага — „марш“! — внезапно пак се обадил край него гласът на Фотко. — Вместо да си рече; ей, тоя Фотко няма ли човещина? Ако му поискам капата за временно, дали няма да ми я даде да я поносвам и аз, кога ми дотегне да се навирам в очите? Хайде, така решаваме: ще ти я давам понякога. Временно.

— Изчезвай! — троснал се вървешком Стоедин.

— Нали съм изчезнал?

— Изцяло изчезвай! Не ми трябва ни видът ти, ни гласът ти.

— Я! Да не е твоя гората? Ще си вървя, където искам.

Стоедин пак замахнал.

— И там не съм — и примирително предложил: — Хайде, щом си толкоз докачлив — обиди ме и ти, че да ти мине.

— Дотрябвало ми е да те обиждам, дармоедино!

Фотко свалил капата, станал видим и щастливо се ухилил:

— Готово. Сега сме фитка — и му тикнал капата в ръцете. — На, обуй я да посвикнеш. — Стоедин мълком го отбутнал. — Да, ама аз пък ще ти я дам насила!

Нахлупил я на главата му, Стоедин изчезнал за миг — и пак станал видим, а капата тупнала на земята.

— Насила се взема, не се дава, глупако! Пу!

— Ау, ха така! — вдигнал капата Фотко. — Плюна ли ме? Плюна ме. Мед ми капе. Това го Фотко никому не прощава — никому и никога!… Троши глава. Сбогом завинаги.

Нахлупил я и изчезнал.

Стоедин преминал папратовия склон и пак навлязъл в гората. Колкото вървял, толкова повече се сгъстявала, докато станала много тиха и много дива. Стоедин разколебано се огледал и пак продължил — катерел се по нападали прогнили дънери, пробивал си път през гъсталака.

Гласът на Фотко отново изпъхтял зад него:

— Веднага — „пу“!… Много е лесно да се рече „пу“. Детинска му работа. „Пу“ — и в гъстака. Изгубихме ли се? Изгубихме се. И сега ли да се махам?

— Недей — усмихнал се Стоедин.

Фотко свалил капата, станал видим и се изкискал:

— Ти пък да не мислиш, че ако ми беше рекъл да се махна, щях да се махна? Ядец. Аз се вече от тебе не деля. Хайде готово — избирам те за побратим.

— Не ща — поклатил глава Стоедин.

— Защо, бре?

— Побратими са само равните, човече. Ти трябваш ли ми? Охооо — няма повече накъде с тази твоя пуста капа… А аз защо съм ти? Нищо нямам — само едните години — и му хрумнало. — Искаш ли да ти дам някоя и друга?

— А? — замислил се Фотко. — Не. Моите ми стигат.

— А, видя ли?

— Не си прав, бре!… — много се разсърдил Фотко. — Че аз цял живот да ти се отблагодарявам, пак не мога да ти се отблагодаря!… Кога навремето му крадох на тате тая капа… е, на смъртния му одър — Фотко, рече, тикво, недей това, дай да я изгориме! Пък аз — не, дума да не става! И тогава ме прокле: добро да не видиш с нея, рече. Всичко да е твое — и да не е твое. И корем да ти е сит, и око да ти е от сито по-сито, ама да не можеш никога и никому да се оплачеш — и щастливо се засмял. — А ти какво направи? Разтури му клетвата.

Внезапно, направо през гъстака, попаднали на малка полянка, обрасла с висока трева. В центъра й — малко дръвце, отрупано с диви вишни.

— Леле!… Каквато е хубост — ако е и сладост… А?

— Къде се изтикахме? — огледал се Стоедин. — Тук май човешки крак не е стъпвал — и вкусил от вишните. — Ммм, като мед са.

— Отсам са по-зрели — обиколил дръвцето Фотко и опитвал най-едрите. — Та, думата ми беше — ти му напълно разтури клетвата. И си говорихме до насита, и ти се оплаках, та пак ми стана интересен животът…

Вдигнал очи към Стоедин, изумено хлъцнал и се задавил. Стоедин лапал вишни и не усещал, че ушите му растат и обилно се окосмяват. Погледнал към застиналия с пълна уста Фотко и на свой ред хлъцнал и се задавил — и Фотковите уши пораснали и сякаш се превърнали на самостоятелни същества: отнякъде се завъртяла муха, кацнала на едното и то самичко помръднало, та я прогонило.

— Харно, ами това па как го правиш? — посегнал към ушите му Стоедин, Фотко посегнал към неговите — едновременно разбрали истината, дръпнали се като опарени и всеки се хванал за главата.

— Н… не може да го бъде!… — трескаво опипал уши Фотко.

Стоедин дръпнал ухо, заболяло го.

— Де да не можеше…

— Като тебе ли съм, бре, побратиме?

— Като мен ли си — не знам, ама… ако аз съм като тебе — жив да ме оплачеш.

Гледали се, що се гледали, Фотко разклатил глава, полюлял уши и успял да ги види.

— Като живи! Побратиме, ами сега?

— Сега — като после — ритнал дръвцето Стоедин, разтъпкал се, пак попипал уши. — Тя каквато стана — стана, ами… я поне да си доядеме.

— А, мен ми се отщя.

Стоедин лапал вишни все по-ядосано, а Фотко любопитно го наблюдавал. Повече промени не настъпвали.

— Растат ли още?

— Е — къде повече!

Стоедин се наял. Помислил, накъсал вишни и ги пуснал в пазвата.

— Защо ти са?

— За спомен.

И Фотко набрал, напълнил пазва и се изкискал:

— Леле, побратиме, сега вече и външно сме побратими.

— Ей в такова положение човек или си туря край на живота, или тръгва да завладява света — изпъшкал Стоедин, попипал пак уши и решително навлязъл в гъстака.

— Аз пък започнах да им свиквам — опитал да го утеши Фотко. — Вярно ти казвам. Сякаш винаги съм ги носил.

И пак така внезапно, направо от гъстака, попаднали в друга полянка. В центъра й — мушмулово дръвце, отрупано с плод.

— Аааа — втурнал се Фотко, сграбчил яростно дръвцето, опитал да го изскубне, опитал да го прекърши — а то се огъвало като пружина и дори клонче не се отчупвало от него.

— Остави го, какво ти е виновно — дръпнал се Стоедин. Разгледал дръвцето, обиколил го, опипал плодовете и откъснал една мушмула. — Да опитаме ли и от тях?

— Недей, побратиме! Ако ти порасне носът ей такъв?

— Тъкмо ще ми приляга на ушите — с хладна ярост дръпнал клонче Стоедин и решително започнал да яде. — Като ще съм урод, пълен да съм. Намеря ли живата вода, ще се поръся, да се очовеча. Инак…

Фотко втренчено го наблюдавал. Ушите на Стоедин изчезнали. Не, не изцяло — станали уродливо малки, едва забележими.

— Тц, инак ми се виждаше по-редовен — бръкнал в пазвата Фотко и му подал вишна. Стоедин я глътнал — ушите му започнали да растат, станали нормални, продължили да растат — и пак станали магарешки.

Стоедин ги опипал, лапнал мушмула — ушите се смалили, смалили — и изчезнали. Хрумнало му — лапнал едновременно мушмула и вишна — и ушите му станали нормални.

— Уф! — облекчено отдъхнал Фотко.

Стоедин бързо набрал мушмули и напълнил пазва.

— Охооох, ако знаеш какви ми работи минават през ума! — хитро се закискал Фотко и също пълнел пазва.

— По-живо, човече, път ме чака — тръгнал Стоедин.

— Хайде да не ходиме при тоя Гуджо, бре побратиме! — последвал го Фотко. — Откажи се от тая щуротия! Защо мислиш, всеки бяга от неговата гора и отдалече я заобикаля?

— Харно. Ти се връщай — спрял Стоедин и погледнал небето. Вече било зрял ден. — Хайде, връщай се.

— Да, връщай се. Веднага — връщай се — заситнил подире му Фотко. — Ти му говориш за негово добро, то…

Навлезли в гъстака и продължили да се катерят.