Никола Русев
Приказка за Стоедин (3)

3

Стоедин вървял през полето леко и весело, нищо, че дрехите му били кърпени — на рамо тояга, на тоягата торбица, а в нея и погача, и глава лук — ще помине ден-два, пък натам — все ще срещне хора, да им поработи.

Спрял да поотдъхне. Сянката му се протягала далече напред — към гората, почервеняла от лъчите на залеза. Преместил торбата на другото рамо и пак забързал… В нозете му нещо иззвънтяло, погледнал — златица! Бре, пусто — ама, вярно, златица!… И на дланта тежи, и лъскавее… И от другата страна лъскавее…

— Убре-дебре, имало късмет, бре!… — зарадвал се Стоедин. — Кон ще си купя! Нива ще си купя!

И тъкмо тръгнал, в нозете му пак иззвънтяло. Взел и втората златица, пуснал и нея в пазвата, па като затичал, като заподскачал, като викнал в пустото поле с цяло гърло:

— Убре, късмет мой — брат мой!… Къща ще си вдигна, та на два ката ще я възправя!… Сбогом, сиромашийо проклета! И спрял: звъннало трети път.

— Брей, късмет мой… — утихнал Стоедин. — Брат ли си ми, враг ли си ми? Толко хубаво — не е на хубаво. — Приклекнал, загледал третата златица.

— Ами с тебе що да чиня?… Я си я гушни и нея в пазва бре, Стоедине. Така де. Тая къща двуката си иска салтанатите, зер ще й пристъпиш прага такъв одърпан. Ами да! Нови потури ще си купиш…

Пуснал в пазва и третата златица и пак тръгнал.

— Па и кенар риза, па и лачени кундури… И кехлибар броеница… Е, защо ми е броеница? По-харно пояс пискюллия…

Като наближил храста край пътеката, дочул плач. Учудено се озърнал и видял Бистроокия.

— Защо плачеш, дядо?

— Ох, не ме питай, момченце. По-харно вземи камък, та ми смажи чутурата, лелеее…

— Немой така бре, човече — приседнал до него Стоедин.

— Я речи що е толкова станало. Речи, да ти олекне.

— Аз се, момченце, от гурбет прибирам. Остарях по чужди краища, ама баре късмет имах, та спастрих четири златици. Пойдох си най-после за дома — нали навремето челяд оставих, да я зарадвам. Правех сметка кому кон, кому къща двуката да купя, па и у някоя дрешка да ги пременя… А кога седнах тука да посбера душа, че се уморих — що да видя! У пазухата, леле, сал една останала, лелеее…

— Мълчи малко, мълчи сега! — почудил се какво да прави Стоедин. — Бре, да се не види!…

Засмял се, без да му е смешно… и му станало смешно. И се разсмял така щедро, че лицето му грейнало.

— До злато да опира, деде, до здраве да не опира, така ли е?

— Така е и не е така, момченце — вайкал се Бистроокия, — че то, голо здраве — жива болест!…

— Добре де, я… я поглеж ееее — там! — посочил му небето. Големият гарван тежко махал крила, приближавал. — Я му се помоли да ти ги върне. Ха де!

Бистроокия се загледал в гарвана и се престорил, че не усеща как Стоедин пуща златиците в пазвата му.

— Ха със здраве, дядо! — изправил се Стоедин. Олекнало му.

— Стой, момченце! — пъргаво скочил Бистроокия, извадил златиците от пазвата си. — Как стана това бре, я ги — всичките!

— Не знам, дядо, питай гарвана. Сигур ги е нашел, па е разбрал, че са твои…

— Мои!… — запречил му пътеката Бистроокия и го загледал тежко и кораво. — Злато е това, момченце. У кого е — негово е. — И протегнал длани, сякаш го подканял да вземе насила златиците, да му ги ограби. — Как се печели такова имане?…

— Не ме грижи, дядо, ще спечеля и аз — заобиколил го Стоедин. — Що са дни — напред са.

Махнал за сбогом и се отправил към гората.

— Не бързай! — изпреварил го Бистроокия. — Да имаш някой залък, че съм гладен?

— Па може ли на път без залък? — учудил се Стоедин, веднага развързал торбата и му подал и хляба, и лука. — Да ти е сладко!

Хапнал залък Бистроокия, хапнал втори…

— А кой си ти бре, момченце, от къде и за къде?

— Стоедин съм, дядо. Така ме орисали, така ме кръстили — сто и една годин да живея. Тъпча я тая земя, та си диря хляба, къде ми очи видят. Що земи съм пребродил — чет нямат. И гол в пчелин съм връзван, и в кладенец съм давен, и с ножове съм боден, и в зандан съм хвърлян, и от магаре съм падал… и все съм оцелявал. Сиромах човек се не затрива, само да го работа не плаши. А мене ме не плаши… Де, хапни си, защо спря?

— А, моето ядене — толкова, момченце. Сполай — усмихнал се Бистроокия. — Ами с какво да ти се отплатя, не знам… — и най-сетне се решил.

— Чувай, има едно нещо — притежаваш ли го, ще си най-могъщият под небето! Капка за царство ще мениш!… Чувал ли си за живата вода?

— Малко ли приказки се приказват, дядо — съчувствено поклатил глава Стоедин. — И за какво ли не.

— Не са приказки! Има я! Знам и къде е, и как се стига до нея!

— Че тогава защо не идеш да си я вземеш?

— Не мога, момченце — помръкнал Бистроокия. И пак се примолил:

— Я иди ти, а? Не те лъжа — най-могъщият ще станеш, исполин ще станеш, голям като света ще станеш! Не вярваш ли?

— А, вярвам — нарамил торбица Стоедин. — Ама ми не трябва. И така съм си добре. Прощавай и — със здраве.

Поел към гората и скоро дърветата го скрили.

Бистроокия въздъхнал, пристъпил към полето, загледал се пак далече-далече и опрял длан в невидимата стена. Злоокия се подал иззад храста отвъд стената и подигравателно се изкискал:

— Този пък — не ще, а, брате?… Не ще, не ще, не му трябва!

— Може и да му затрябва — усмихнал се сякаш на себе си Бистроокия. — Не му ли затрябва — другиму ще затрябва. Все някога някому толкоз ще затрябва, че ще я стигне. И ще я донесе.

Вдигнал длани към небето, превърнал се в Звездалията, отърсил грива и затичал към гората.

— Надай се, надай — напусто се надаш! — изкрещял подире му Злоокия. И млъкнал, защото бил само много зъл, но не и глупав, та да приказва, щом няма кой да го чуе. Подскочил, превърнал се пак в оня ми ти голям-голям гарван и се шмугнал в храста.