Никола Русев
Приказка за Стоедин (10)

10

Палатът трескаво се доразтребвал: слуги ръсели коридорите с вода, подире им метели с големи метли, а накрая други слуги застилали козяци и черги, сменяли борините в халките и пръскали с благовония.

Слугини мъкнели огромни тави с храна и погачи и редели в тронната одая просторна софра.

Четири слугини напразно опитвали да навлекат на Невянка нови дрехи.

— Не дава да я облечем, твоя светлост — оплакала се главната слугиня.

Пулейко влязъл, съпроводен от осемте си слуги. — С тия ли дрипи да я пуснем да служи?… На, не ще!

— А, не го вярвам — наклонил се Пулейко към Невянка и тя се сгушила в ъгъла като зверче. — Хайде, не се плаши. Речи, да се разговорим: какво искаш?

Невянка заломотила неразбрано и бързо, с камъчето в уста.

— Да те пуснем, че да си идеш при Стоедин? Невянка изломотила утвърдително.

— Харно, като мине сгледата — присвил око Пулейко. — Да видиш как се принц жени, та да му разправиш.

Невянка изломотила кратко и въпросително.

— Да!… — сладникаво се усмихнал Пулейко. — А тези дрехи ти ги давам даром, задето ми улови Звездалията. Леле, ама аз, като ги гледам тия дрехи — Стоедин много ще ги хареса. Пък като ги облечеш — и тебе още повече ще те хареса.

Невянка се усмихнала… Доверчиво се изправила и бързо се облякла. А в това време крепостната стена над главната порта на палата почерняла от народ: стражи и слуги се накатерили между зъберите и гледали в пътя, който идел от хоризонта, пресичал полето и опирал в плочника пред портата.

Над шлемове и капели, стъпил на буре и засенил очи с длан, стърчал Вълкашин. Един от свирачите му вардел сянка с огромния зил.

Най-сетне далече в пътя се появило облаче прах. По него — второ. По него — трето. Четвърто облаче нямало. Първото облаче приближило и разпознали, че това е каляска. Край нея яздел конник с копринено наметало и болярска плочка на гърдите.

Вълкашин замахнал с меча, свирнята гръмнала. Копитата изчаткали по калдъръма пред портата. Конникът почукал по нея с дръжката на меча.

Вълкашин замахнал, свирнята секнала. Надвесил ухилена глава и надул гърло:

— Бре, люде лични-напети, дали на порта тропахте, порта ни царска, имотна — или така ни се стори?

— Потропахме-повторихме, болярине-господине! — вдигнал червена китка велможата. — Повторихме, потретихме!

— Е, що ви води при назе?

— Па вест пристигна-довтаса — принц сте ерген имали, Пулейко един на мама, левентин личен, юначен! Юначен, още имотен!

— Имаме, как да нямаме! Не ерген — златно слънчице!

— Ние пък мома имаме от царско ми ти коляно! Не мома — ясна звездица!…

— Е, ха добре ни дошли!

— Е, ха добре ви нашли!

Вълкашин замахнал с меча, свирнята гръмнала. Двама стражи бясно завъртели скрипеца, веригата се отпуснала и портата паднала над рова като мост. Каляската, изписана с цветя като селска черга, изтрополяла и влязла в предния двор на палата.

Портата пак се вдигнала.

Второто облаче прах приближило и се превърнало във файтон с фенери и завески. Край него яздели слуга и едно дете с болярска плочка на гърдите.

Вълкашин спрял свирнята, надвесил се и пак надул гърло:

— Бре, люде лични-напети, дали на порта тропахте, порта ни царска, имотна — или така ни се стори?

Завеските се раздвижили, чудовищно грозна жена, овесена с панделки, вдигнала нагоре глава и носово се учудила:

— Моля?

— Е, що ви при назе води? — бързо додал Вълкашин. Жената протегнала ръка, детето-велможа й подало свитък пергамент. Тя го разгънала и наченала провлачено да чете:

— Получили съответно вашето дългоочаквано известие по въздушен път, чрез завръщането на проводения у вас от страна на моята обична дружка, принцесата, птица-гълъб — ето ни тук, за да изречем свенливо: О! Пулейко! Едва ли ще сбъркаш, принце, ако се поинтересуваш и надникнеш в градината на нашите мечти, където всяка роза цъфти само за теб! И туй царствено и благородно сродяване, което ни предстои, ще бъде угодно и на природата, която, съчетавайки едно подходящо с друго подходящо, туря съзвучието на всичко, що пълзи и скача, за да бъде доловено от нашите сетива! И не другаде, а тъкмо тук му е мястото да се запитаме: посредством какво и по какъв начин нашите сетива долавят онуй, що ни заобикаля?… Как и по какъв начин нашите очи виждат и нашите уши чуват — а не става обратното, което би било във висша степен…

— Е, ха добре ни дошли! — изревал Вълкашин, махнал с меча, свирнята гръмнала и портата бавно се спуснала.

А третото облаче прах приближило и се превърнало в широка бронирана платформа, окичена с щитове. Двамата й пътници блестели с бойните си доспехи. Единият бил въоръжен до зъби.

— Не затваряй!… — изревал с женски глас въоръженият и платформата влетяла в предния двор на палата веднага подир файтона. Ето къде били преместени огледалата, саксиите с изкуствените цветя, чадърите. Сред тихата тържественост на новите гирлянди боляр Боню дружелюбно разперил ръце да посрещне гостите.

А в задния двор — шумно гъмжило от слуги: едни изхвърляли боклука от готварниците, други разтоварвали каруци, трети търкаляли бурета с вино, цепели дърва. Под навеса на коневръза, между другите коне — и двата Звездалии. Съгледвача, седнал на припек до голямата бъчва с вода, дремел със сламка в зъбите.

През задната, занемарена порта на палата влизали пълните и излизали празните каруци. Не щеш ли, две се заклещили точно под свода, от пълната се съборили кошове с картофи, дини и чушки. Лумнала разпра, набъбнала навалица, дръпнали назад празната каруца, захванали да събират попиляното.

— Къде зяпаш!… — викнал потен слуга. — Дръж от тая страна!

Стоедин пъргаво уловил големия кош и двамата го замъкнали към готварниците. Там го поели други слуги, внесли го. Стоедин се смесил с гъмжилото, кривнал зад готварниците, огледал се и поел край зида, към вътрешната градина на палата.

Съгледвача дремел, но само на вид. Очите му зад полузатворените клепачи били будни и зорки.

В градината пазел стражник с копие. Разхождал се: осем крачки към шадравана, осем крачки обратно, към трендафила. Стоедин, скрит в храста, извадил от пазвата шепа златици и ги хвърлил в краката му. Стражникът се втрещил: гледал ги, гледал, пък изтървал копието и се хвърлил по корем да ги събира. Стоедин пъргаво пробягал през градината, влязъл в дворчето под кулата и видял, което му трябва: в сляпата каменна стена имало ниска сводеста врата. Натиснал я и тя се отворила.

Стражникът все по-лакомо събирал златица след златица, тътрел се по корем като гущер. Неочаквано един крак, обут в мека чизма, го настъпил по пръстите на ръката. Стражникът вдигнал лице и замрял. Съгледвача го гледал остро и непроницаемо. Изплюл сламката, протегнал ръка. Стражникът мълком се изправил и безропотно пуснал събраните златици в шепата му.

— Накъде отиде? — процедил Съгледвача.

— А? Кой?… — бавно се уплашил стражникът. Но Съгледвача го отминал. Огледал се там, под кулата, и спрял очи в ниската сводеста врата.