Никола Русев
Приказка за Стоедин (35)

8

Слънцето вече се надигнало, а Стоедин, Фотко и Бишо спели все така непробудно, сгушени под крушата на синора. Гарга Кина кацнала на дървото, клъвнала една круша и я съборила право върху носа на Бишо. Той скочил и сепната излаял. После излаял възторжено — утринта била свежа и весела.

Стоедин се събудил и разтърсил Фотко:

— Ей, побратиме, на гръб се не пътува! Я го, слънцето! И докато Фотко схванато се раздвижвал, гарга Кина отлетяла далече напред по коловоза. Кацнала зад храсталака на завоя, клъвнала клечка и клечката се превърнала в каруца. Тогава подскочила, превърнала се в бабичка, скъсала от ризата си конец, хвърлила го в каруцата и той станал на голям топ бяло платно. Вслушала се: гласовете на Стоедин и Фотко приближавали иззад завоя. Впрегнала се в каруцата и бавно я помъкнала. Разбрала, че я настигат, когато гласовете им секнали, а Бишо въпросително излаял.

— Добра стига, бабичко! — повикал Стоедин и се изравнил с каруцата. — Кой те упрегна така?

— Сиромашията, сине, сиромашията — спряла да отдъхне Кина. — Болест ни налегна, добитък измря, та съм покарала що платно имам, да го продам. Една кравица да купя, че каруца се влачи, сине, ама рало — не може… Харесах една, кротка, млечна — еее там, през четири села — искат две златици. Па научих, че напреде някъде чаршия имало, харно го купували платното там… Що да му работиш, сине.

Фотко състрадателно огледал платното.

— За това няма и една златица да й дадат… — Но Стоедин го дръпнал да мълчи.

— А, що рече, сине?

— Рече — сигур две златици ще вземеш за платното! Ако не и три!… — отстранил я от каручката Стоедин. — Я, я дай на мене.

Впрегнал се и с лекота потеглил. Кина се хванала за ритлата и с труд закретала:

— Да те поживи господ, сине. Ох, нозе ли са вече…

— Качи се и ти! — спрял Стоедин. — Ха де! Така и до мръкнало няма да стигнем.

— Тежка съм, сине.

— Бре, па ти! — засмял се Фотко и я побутнал към каруцата. — Не го гледай такъв, години за сила е менил, як е за деветима!

— Тежка съм, сине, няма да можеш — покачила се в каруцата Кина. — Много тегло съм теглила, много патло съм струпала, много съм й на тая земя натежала…

— Да опитаме — плюл на длани Стоедин и като се впрегнал, дръпнал каруцата, но тя стояла като вкопана. Напрегнал се и пак дръпнал — колелата едва-едва се превъртели. Бабичката скрила изненадата си — не очаквала, че ще успее да я помести. А той прекрачил още стъпка-две, спрял и учудено я погледнал: — Бре, и така бавно, и инак бавно…

— Прав си, сине — слязла Кина. — Ха вие бързайте, пък аз — когато пристигна.

— Защо да трошиш нозе и ти? — решил Стоедин. — Приседни тука, сянка е, дремни си — пък ние ще ти продадем стоката и на връщане ще ти донесем златиците. А?… Или се боиш да не те окрадем?

— Що говориш, сине, грях ти на душата!… Вярвам ти, ами очи нямам да те карам чужда грижа да оправяш. Е, щом си рекъл — и седнала под храста, — хайде, тука ще ви чакам.

Загледала се подире им. Стоедин теглел каруцата леко и спорно, отдалечавали се бързо… А когато се скрили зад другия завой, изправила се, подскочила и пак се превърнала в гарга. Литнала високо-високо и скоро ги изпреварила.