Никола Русев
Приказка за Стоедин (15)

3

Пустият път излизал от мъртвата гора и опирал право в портата на висока дървена ограда, направена от дебели, двуредо вбити дънери. Откъм двора над оградата стърчал дървен покрив, а над покрива — дървен ветропоказател.

Гласът на гората идел насам тежко и бавно, нахлувал като вълна. Ветропоказателят трепнал и проскърцал. От него висяла връв, връвта опирала в ръждиво острие на нож, забит в греда, и продължавала надолу до тавана на чардака. За края й бил вързан голям бъкел, който висял точно над главата на спящия айдук Бишо.

Гласът на гората станал по-мощен и проникващ, ветропоказателят се завъртял бавно, острието срязало връвта и бъкелът тежко паднал. Бишо почесал удареното, скочил, раздрал паяжините, кихнал и се вслушал. Отпушил бъкела, отпил дълга глътка и разкършил мощна снага. Сетне, като тътрел сънени нозе, се качил в наблюдателницата.

Пътят все още бил безлюден.

Върнал се на чардака. Там, разхвърляли ръце и крака, хъркали кокорбаши Панчо, айдук Ванчо и айдук Станчо, обрасли като Бишо в сплъстени бради. През прогнилите им потури и елеци се виждали месата им, а през дупките на капите — проникнали фъндъци коса.

Бишо отпил още една дълга глътка и прогонил окончателно съня, вдигнал за синджира тежкия бъкел.

— Дружино, някой иде!

Замахнал като с боздуган и треснал по главата Панчо, после Станчо и Ванчо. Пръв се събудил Станчо.

— Някой иде — подал му бъкела Бишо и Станчо шумно загълголил. — Леко, не си само ти!

— Мммм, ама как е отлежало… — отрил уста Станчо.

— Па ще отлежи та — що му е било работа — вдигнал бъкела Бишо и отвисоко пуснал струя в отворената спяща уста на айдук Ванчо. — Убре, гледай — като че в яма наливаш.

Ванчо се задавил, скочил и се опулил въпросително. Опомнил се и се заслушал в гласа на гората. А кокорбаши Панчо спял и свирел с нос. Тримата го вдигнали на ръце, залюлели го и го хвърлили нагоре. Панчо паднал на пода като дънер и се пробудил.

— Кокорбаши, ха наздраве! — подал му бъкела Бишо. Панчо го пресушил, примляскал и се заслушал в гласа на гората:

— Я гледай!… Тоя път на голямо вика тая гора. Юнак над юнаци трябва да е.

— И като да не е сам. Като да е с мина-дружина.

— Е — ха дано баре този път имаме късмет. Я поглеж!

Бишо се качил на наблюдателницата:

— Още ги няма!

— А, ще доприпкат — прозял се замечтано Станчо. — Ей сега ще доприпкат изоглавено-уплашени и готови на всичко. Значи, забелязал съм — колкото е по-грамаден юнакът, по̀ се трайно и силно плаши. Дано е грамаден.

— Или ако не е грамаден, поне в дружината да има грамадни, та от тях да прихване — с надежда примижал Ванчо.

— Тоя па — възразил Бишо. — Дребен юнак едри в дружината не сбира. Разтурят му изгледа. Виж — обратното по̀ го може. Едър юнак — дребни да сбере. По ги лесно командува. И му се по-яко чува думата.

— Хайде, все ти знаеш! — засегнал се Ванчо.

— Па що, не е ли така?

Лениво се разшетали. Станчо се отправил към двора.

— Аз пък съм забелязал — дребните се по-люти и по-салтанатлии. Едрият — какво? Размаха ръчища и що докопа — смаже. А дребният се улавя за едно-едничко място и само там стиска. С все сила. И не пуща. Помните ли го оня — еее, на времето, що ми откъсна ухото?

— А понякога изгледът лъже — поучително вдигнал пръст Панчо. — Аз пък съм забелязал, че понякога изгледът е един — да речем, едър е изгледът. А у изгледа — слабосилие. И обратното. Затова, дружино, я слушай какво ще ви изкомандувам: да се приготвиме за едър юнак, що е лют като дребен! Тоя път вече ще късаме, ще хвърляме, борба ще се бориме, ама трябва да го принудим да ни я донесе тая магьосана кърпица, та да си осигурим старините. Че вие каква сметка правите не знам, ама аз знам, че ако е глад лошо, за дърто е дваж по-лошо. Вярно, още сме силни, ама и друго знам — ако е сила силовита, не е вековита. Поради което в заключение ви заповядвам напълно и абсолютно — тоя път няма да жалиме нищо, а дори напротив, и ще правиме, ще струваме, обаче по никой начин няма да допуснеме да стане, както досега, с което много лошо да покажем…

Тримата отдавна били разбрали, че кокорбаши Панчо иска, но не може да си завърши речта.

— Уррррааааа! — подпомагнал го Бишо. Тримата го вдигнали на ръце, подхвърлили го два-три пъти и Панчо гордо млъкнал. Станчо захванал да троши съчки за огъня, Ванчо цъкал огниво, а Бишо пак се покачил на наблюдателницата.