Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1974 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (септември 2009 г.)
Издание:
Никола Русев. Приказка за Стоедин
Издателска къща „Жанет 45“, Пловдив, 2002
Коректор: София Несторова
Художник: Теодоси Киряков
ISBN 954-491-133-2
История
- — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: NomaD)
6
Край колибите на царските конюшни вече белеело пране, жените напалили огън и готвели на открито, конярите носели прясно окосена трева, торби зоб, мъкнели тарги с тор и го трупали на бунището. Невянка вадела вода от кладенеца. При налбантницата кънтяла наковалня. Остроликия, приклекнал, разглеждал крака на един кон. Мустакатия вдигнал глава и пръв видял Съгледвача, който яздел, а Жеко се държал за стремето, за да не изостава…
— Ей! — викнал към колибите Мустакатия. — Я гледайте! Всички зарязали работата си. Дръпнали се далече между колибите. Само Невянка останала при кладенеца.
Съгледвача скочил от коня и вдянал поводите в халката на коневръза.
Двамата с Жеко се огледали в празното мегданче…
— Ще ни палиш ли, твоя милост? — запитал отдалече Остроликия.
— Аз не паля — надигнал глас с безизразно лице Съгледвача. — Аз давам награда!
И разлюлял торба над главата си.
— Хора, вярно е! — викнал Жеко. — Дава се по златица на глава! Елате тука! Всичко е в ръцете на ей тоя Бонюв човек! От назе си зависи дали да изгориме всички до крак, или да получиме награда! Аз лично, като разсъждавам, си викам — по е харно да получиме награда!
Първо приближили неколцина от най-любопитните. Закъснелите ги изпреварили и скоро Жеко и Съгледвача били обградени от плътен човешки пръстен. Съгледвача развързал торбата, извадил златица и я подал, но никой не се осмелил да посегне. Всички гледали в Жеко. Той се поразтъпкал, подвоумил се, преглътнал, взел я… И тогава всички протегнали ръце и се заблъскали.
Торбата бързо се опразнила.
— Така!… — викнал Жеко. — Обаче…
И посочил Съгледвача. А той спокойно огледал човешкия пръстен:
— Както рекох — аз не паля. Царицата пали. Аз давам по златица на глава. Ала продума ли се думица за онова, което ще правим тук — вземам си ги, златиците. И не си ги вземам сами, а заедно с главите. Ясно ли е?
Хората закимали съгласно, зашушнали…
— Ей, какво правите? — звъннал внезапно гласът на Невянка и сякаш ги шибнал бич — извърнали се уплашено, някои побягнали. А Невянка крепяла тежките ведра и весело се усмихвала. — Тетине, гостенин ли доведе?… Защо мълчите, от какво се уплашихте?
И се загледала в Съгледвача.
— А ти — защо ме толкоз зяпна? — присвил око той.
— А, аз така си зяпам — добродушно грейнала Невянка.
— Е, какво виждаш?
— Па, много ти е студено окото. Лошав си, а?
Съгледвача се усмихнал само с уста… Рязко прекрачил към нея, тя се препънала, разплискала ведрата и побягнала към огъня, като от време на време се обръщала назад…
— И улав ли си имате? — стиснал зъби Съгледвача.
— Момиче е, твоя милост — обадил се Жеко. — Осиротя, па жена ми тетка му се пада, та го привъртяхме, уж да помага… Работи, вярно е, ама е болно в устата — не може да лъже. Изпърво мислехме — от проклетия, после разбрахме — така е орисано.
Жековица и две жени приближили огъня, издебнали Невянка, хвърлили отгоре й чул и я повлекли към колибата. Затворили я и залостили отвън вратата с тежък кол.
— Ни е да го държиш, ни е да го прогониш, горкото — въздъхнал Жеко. Съгледвача тикнал в устата си сламка, подъвкал я умислено и отсякъл:
— Ни ще го държим, ни ще го прогоним. — Извадил от кончова на ботуша си тънка бляскава дълга игла и се запътил към колибата, но хората решително му препречили пътя и го спрели.
— Немой това, твоя милост! — глухо проронил Жеко. — Нищо няма да узнае.
— С всичкия ли сте? — кипнал Съгледвача. — Нали ни чу?
— А, не чува, твоя милост. Защо, мислиш, сме й омотали главата? Опасно е само, ако види. Не бой се. И нам ни е мил животът.
Съгледвача се поколебал, но като срещнал настръхналите погледи на тълпата, прибрал иглата в ботуша си.
— Хора, по мене! — облекчено викнал Жеко и ги повел към обора.
— Какво ще правим? — надникнал в лицето му Мустакатия.
Жеко се отправил към дъното на конюшнята, където бил вързан неговият разкошен бял кон, изчакал хората да се съберат и скочил в яслата.
— Хора, досега от нас се искаше ловене на Звездалия, което беше мъчно, та невъзможно. Сега от назе се иска — що? Едного превапцуване! И лъжене! Което нѝ е мъчно, нѝ па невъзможно. Фнимание: ще повтаряте по мене и ще запомняте! — и втълпяващо проточил: — Снощи Звездалията дойде кротък като ягне!
Нестроен хор колебливо повторил.
— И ние го абцелютната хванахме и окончателната! — Това вече хорът го повторил стройно и бодро.
— И сега — камо го Звездалията? Ей го на Звездалията! — остро посочил белия си кон. Никой нищо не повторил.
— Харно, ама… — засрамено се окашлял Остроликия. — Тоя е бял като сняг. А…
— Черен е, черен е — разклатил кратунката Съгледвача.
— Ето му го тука черното.
— На работа! — скочил от яслата Жеко. — Живо! И от живо — по-живо!
Че като кипнала оная ми ти шетня, тука ли си — там стой. Едни мъкнели корита и чебъри, други вадели четки, делви и паници, трети наливали от кладенеца вода… Кратунката разредили в паница, паницата — в делва, делвата — в корито, а коритото — в огромен казан. Бъркали-разбърквали, бъркали-разбърквали… Съгледвача се поразкършил, отишъл към колибата, в която била затворена Невянка, погледнал оттам — шетнята не се виждала.
— Ей, лошавият, какво правите? — показало се в процепа на вратата зеленото Невенкино око.
— Много ли искаш да знаеш? — посегнал с пръст към окото Съгледвача и то изчезнало.
— А? Що рече? — пак попитала Невянка и окото й блеснало в процепа на дъсчената стена. — Приказвай, ама си подай да ти гледам устата, че така не чувам.
Съгледвача подъвкал замислено сламката, върнал се при конюшните, легнал в една каруца под навеса и се престорил на заспал.
И ето, след час първата боя била вече мината, белият кон станал сив. Само на челото му оставили бяло петно, да прилича на Звездалията изцяло. От време на време животното неспокойно се разритвало и най-яките коняри го удържали. Всички били тука, едни бъркали боята, други помагали с четки на Жеко, трети просто зяпали.
— Сега да го чакаме ли да изсъхне или веднага да повтаряме? — топнал четка Остроликия.
— А, твоя милост? — потърсил с очи Жеко. И сръчкал Мустакатия да подири Съгледвача. След малко Мустакатия се върнал.
— Заспал е. Да го будим ли?
— Остави го — решил Жеко. — Ще повтаряме, пък… И мацнал с четката: сивото се превърнало в черно.
— Бре, става! — зарадвала се Жековица. И всички се скупчили по-тясно около коня, заплеснати в промяната. Навън нямало никой и никой не видял как Съгледвача отворил очи и се заслушал.
— Тетко, мари!… Тетине!… — блъскала по вратата Невянка. — Що правите толкова време, гладна съм вече!
Съгледвача слязъл от каруцата, надникнал крадешком в обора и като се уверил, че никой не я чува, тръгнал към колибата. Заобиколил, снишил се, за да не го види Невянка, пропълзял и като избил кола, притиснал се в земята. И когато Невянка пак завикала и заблъскала, вратата се отворила и го скрила.
Невянка излетяла навън, учудено се огледала и тръгнала към обора. Съгледвача я изчакал да влезе там, бързо се върнал под навеса и пак легнал в каруцата.
Плътната стена гърбове пречела на Невянка да види какво се върши. Любопитно се надигнала на пръсти, потърсила пролука, па разбутала с лакти увлечените зяпачи и се промъкнала най-отпред. Четките боя вадели от конското тяло черни ивици. Всички били така погълнати от гледката и толкоз не вярвали, че може да се измъкне от колибата, та и тези, които я погледнали — и те не я забелязали.
— Бял си беше по-харен — кротко се обадила Невянка.
— Бе и мене ако питаш — така е, ама нали знаеш — какъв те вятър духне, такъв завет търсиш — отвърнал Остроликия.
— Там под ногата, Жеко, там намажи — намесила се Жековица.
— И под другата нога — додала Невянка.
— Виждам, мари! — ядосано се троснал Жеко, уморено изпъшкал, топнал четката в боята и се навел под коня…
— А защо го преправяте? — любопитно се кокорела Невянка. — А, тетине? — Чак сега я забелязали всичките, гледали я и не вярвали на очите си.
— Аааа!… Правите го да прилича на Звездалията! — досетила се Невянка, добродушно се взирала в изтръпналите лица и на свой ред се уплашила. — Защо?… Оня лошавият ли ви накара?… — разбирала, че трябва да млъкне, насилила се да млъкне, но вместо това заприказвала още по-високо и бързо. — Той, нали? Той ви е накарал да го преправите, та да излъжете, че сте уловили Звездалията и…
Жеко, опомнил се, сграбчил купчината чулове, блъснал ги в устата й, съборил я и бързо я затрупал. Остроликия се хвърлил към портата, погледнал към навеса и съобщил с ръце, че Съгледвача спи, нищо не е чул Съгледвача.
Отдъхнали си, отдъхнал и Жеко, отрил мокро лице и огледал хората:
— Ами сега?
— Ще продума, всичко ще обади — проговорил глухо най-старият от старците. — Видиш, иска да трае, а не може.
— Мммм-ъх, затри ни, господичко, всичките ни затриии!… — проплакала Жековица, прегърнала купището чулове и наченала да вие тихо и отчаяно.
— Бе тя назе — не знам, ама оня нея — насигур! — мрачно пошепнал Остроликия.
— Ще се удушааааа! — извикала изпод чуловете Невянка.
— Няма, тетка, няма — трескаво забърборила Жековица. — Ха, Жеко, така му било писано, горкото. А?… Па, какъвто му късмета.
— Ще се удушаааа! — разритала се под чуловете Невянка. Жеко сграбил купището, отметнал го и Невянка шумно поела дъх: — Ааааа!… Рекох, че искате да ме…
— Няма, тетка, няма — хванала я за ръка Жековица. Жеко откачил от стената секира и я втъкнал в пояса.
— Хайде, душко.
Жени, старци и коняри тихо излезли от конюшните, струпали се край навеса… Остроликия дал знак на Жеко, той хванал Невянка за другата ръка и двамата с Жековица я повлекли навън, затичали…
— Тетко, накъде? — опитала да надникне в лицето й Невянка. — Тетко!… Тетине!… Ама накъде?
Хората гледали подире им. Старецът свалил капа.
— Какво става? — надигнал се в каруцата Съгледвача.
— А, нищо, твоя милост — процедил Мустакатия. — Печелиме си наградата.
И се стълпили по-плътно, та Съгледвача да не види как тримата наближават края на пасището и се скриват в гората.
— Готово ли е? — прозял се Съгледвача. — Я, пладне наближава! Хайде, разходете го, да изсъхне.
— Не бой се, твоя милост — въздъхнал старецът. — Такова мокро бързо съхне.
И всички се отправили към обора.
А тримата тичали по пътеката през гората. Жеко и Жековица стискали за ръка Невянка, влачели я, клоните ги шибали по лицата, но те не ги усещали.
— Къде отиваме!… Татко, къде ме водите!… Ще ме затривате ли?… Недейте, не ща!
Вече навлезли дълбоко в гората, тежко дишали, забавили бяг. Жеко и Жековица не смеели да се погледнат, ни да погледнат момичето.
— Ха да се върнем! Запрете ме в колибата! Вържете ми и устата!… И очите ми вържете, а?… Страх ме е тука! Нека спрем, уморих се!…
— Сега, душко… — пробъбрал на пресекулки Жеко. — Сега ще починем.
Излезли на широка поляна. Макар че слънцето било вече високо, под гъстака на дърветата се стелел полумрак. Жеко се взрял в отсрещния край на поляната, открил, което търсел, спрял и извадил от пояса секирата.
— Не ме трепете!… — примолила се Невянка. — Тетине, недейте!
— Няма, душко — сподавено преглътнал Жеко. Отсякъл дълъг прав клон, окастрил го, подострил го като кол и като държал острия край към себе си, подал го на момичето. — На, чедо. Дръж.
— Защо ми е? — отстъпила Невянка, но се хванала за кола. — Защо се плашите от мене, недейте!…
Жеко и Жековица напирали бавно към нея, тя отстъпила още крачка, две… Още крачка… Още… та до края на поляната. И вдигнала клона, като да се брани от тях. — Защо ме плашите така, защо ме плашите…
— Прощавай, чедо — глухо и виновно проронил Жеко и пристъпил към нея внезапно и заплашително. Момичето сепнато се дръпнало назад, изохкало, изтървало клона, приклекнало и се хванало за крака. Тогава Жеко и Жековица се обърнали и хукнали, та побягнали назад.
— Чакайтеее!… — викнало отчаяно подире им момичето. — Върнете се!… Теткоооо!… Ооооо!…
Но чуло само как стъпките им се отдалечават.