Никола Русев
Приказка за Стоедин (31)

4

Пустият път излизал от гората и се катерел по дълга и плавна каменна гърбица, превалял я и опирал право в портата на висока каменна ограда.

Над оградата стърчели три покрива.

Трите прозорчета на трите двукати къщи, които гледали в двора, се отворили едновременно и се подали зеленоокият Проклет Кальо, синеокият Фудул Бальо и черноокият Лъжлив Лальо, който сънено се прозял. И тримата се вслушвали в гласа на гората с лакома надежда.

После мълком се спогледали.

— Е ха доб… — поел дъх и млъкнал Кальо.

— Добрут… — усетил се и млъкнал Бальо.

— Хвана се!… — подигравателно се ухилил Кальо. — Пръв ми рече добрутро!

— Да, ала наполовина. А половин добрутро — по-празно от никакво.

— Харно, ха от двама ни добрутрото, а от него — кафето. А? Но Лальо гледал сънено и лениво.

— Ха да го питаме нещо, че докато не ни излъже, не може да се пробуди чиляка. А половин будност — по-празна от никаква — предложил Бальо и като предвкусвал удоволствието от лъжата на Лальо, подвикнал му: — Съседе, драги ни Лъжлив Лальо, има ли я живата вода?

— Има я, има я, как да я няма! — мигом се оживил Лальо.

— Готово! — изкискал се Бальо. — Ха да се поразкършваме, пък да приготвяме такъмите, а че да видим каква ще ни е тоз път печалбата. Дано пристигне търговче-юначе, а не някое книжовниче. Дано е търговче на свила, че ми се пременява в свилена кошуля.

— Мен пък по ми се ще да е книжовниче — възразил Лальо. — Ала, изпипанко. С кемерче. Харен ат и под всякакъв чул се познава, а златица нивга не додява.

— Аз пък ще река — каквото дойде, все е добре дошло — замечтал се Кальо. — Ни от свилена кошуля се отказвам, ни от златица — и както гледал към гората, поправил се. — Ни от три златици.

Защото далече, в началото на пътя, се подали фигурките на Стоедин, Фотко и Бишо.

— Бря, почнаха на кунпании да идат! — щастливо се почесал Лъжлив Лальо.

— И товар не карат… Книжовничета са! Книжовничета-съдружничета!

— Е, каквото дошло — разочаровано въздъхнал Фудул Бальо. — Дано поне успеем да ги скараме, тогава двойно ще им вземем. Ха буди примамката.

— Трите прозорчета се захлопнали и скоро тримата се показали на стълбищата си — всеки с паче перо зад ухото. Лъжлив Лальо носел снопче хартия и кратунка мастило, Фудул Бальо — дебел кожен тефтер, а Проклет Кальо — огромен печат.

В задния дувар на триъгълния двор имало две ниски и тежки портички и по тях не се виждало нито дръжки, ни ключалки, ни мандала. Много си приличали, само дето едната била цялата оплетена в паяжини. Под навеса — купище табели, сгъваеми столове, маси и количка-сергия, а до нея се гушела ниска колибка, прилична на кучешка. От дупката й стърчели два голи крака.

Проклет Кальо сложил джезве на огнището, цъкнал огниво и запалил съчките. Осукал хартия, запалил и нея и я втъкнал между пръстите на голия крак. Пламъчето пропълзяло като фитил, кракът потрепнал, диво ритнал и от колибата с рев се претърколил навън Завистлив Мальо.

— Ще си проспиш късмета, мързеле! — ухилил се Кальо.

— Шавай, че мющерии идат!

— Ха, късмет то! — плачливо се надигнал Завистлив Мальо и захванал да кичи количката-сергия. — Все на вазе цялото, пък мен — останалото!

— Ха сега, келяви приказки! — строго го смъмрил Бальо.

— И аз съм тъй слугувал! Лесно се занаят не прихваща! Утре ще се гътне някой от нас — кой ще го замести? Пак ти ще си!

— Да-да!… — трупал на количката ризи, гердани, огледалца, ножчета, гребени и колани Мальо. — Да, ала днешна коза — по-добринка от догодишна крава!

— Затуй ли те учим бря — да има с к’во да ни отвръщаш? — сопнал се Кальо.

— Недейте го навиква тъй — лукаво им смигнал Лальо. — Аз казвам, този път да му късаме дял и нему. Ще му дадем поне една златица, че да си завъди кемерче — и погледнал към пътя през процепа на голямата порта. — Живо бря, на, превалят му на пътя гърбавото!

Разбира се, излъгал. А Завистлив Мальо пъргаво бутнал окичената с всякакви стоки количка и забързал с нея през двора.