Франсис Пол Уилсън
Отвличане (96)

14

Попи едва дишаше и цялата трепереше. Никога през живота си не бе изпитвала такъв ужас. Пусна Кейти на мястото до шофьора, затръшна вратата и изтича да седне от другата страна. Веднага щом седна зад волана, рязко го завъртя наляво, преодоля бордюра на алеята и излетя от паркинга.

Когато вече препускаше по магистралата, си даде сметка, че не бе използвала надмощието си над Мак, за да го премахне от живота им завинаги.

Сега обаче бе твърде късно за това. Трябваше само да бяга, да се махне от него, да навърти колкото се може повече мили между тях.

Майната му на колана. Прегърна своята плачеща и трепереща Кейти и не преставаше да вдига скоростта.

— Махаме се оттук, мила. Не се тревожи за онзи човек. Ще отидем на сигурно място. Някъде, където никой никога няма да ни безпокои.

Боже, за малко!

Мак… тук, в Атлантик Сити. Но как?

Искаше някаква касета! Каква беше тази касета? Единствената, за която се сещаше, беше онази, която бе изхвърлила в Мериленд. Какво ли имаше на нея, че…

Всъщност, на кого му пукаше? Истината беше, че тя не можеше да заведе Мак до касетата и че той ще направи нещо ужасно, когато разбере това.

Бе се парализирала от страх, когато бе видяла пистолета, опрян в главата на Кейти. И почти бе умряла, когато той я бе измъкнал от камиона и бе започнал да я влачи към джипа. Знаеше, че ако той вкара Кейти в джипа, няма да я види повече.

И тогава бе спряла да мисли. Някакъв сляп и луд инстинкт я бе обзел и тя осъзна, че се изстрелва от колата и скача върху гърба на Мак, като издава животински звуци, докато го дращи и удря с всички възможни средства.

Все още не разбираше какво се бе случило там, но важното бе, че Кейти бе при нея.

След около миля надолу по пътя започна да трепери неконтролируемо, но не посмя да спре. Най-накрая треската отмина и внезапно се почувства страшно уморена. Плачеше й се. Още колко щеше да издържи? Още колко можеше да издържи?

Но не биваше да плаче точно сега. Не и пред Кейти. Бедното създание трябваше да се чувства сигурно, така че не биваше да хленчи.

Добре — помисли си. — Но как мога аз да се чувствам сигурна?

Особено след като Мак я бе открил тук. Той дори не биваше да знае, че тя е в Атлантик Сити. Бе казала само на един човек.

На бащата на Кейти.

Глупак. На кого ли още бе казал, освен на побърканата майка на Кейти? Какво семейство! Добре че отсега нататък Кейти щеше да остане с нея. На Попи й се искаше да…

Тя погледна надолу и видя взетият под наем мобилен телефон на седалката.

Да… Защо не? Имаше номера на онзи уличен телефон. Ако таткото все още чакаше, щеше да му даде заслужен урок.