Франсис Пол Уилсън
Отвличане (6)

6

— „… така че нека отнемем на наркотиците този техен тъй привлекателен незаконен блясък. Да ги направим да изглеждат безинтересни, а хората, които ги употребяват — глупаци. Една от дефинициите на глупостта е неспособността да се учиш от грешките си. Нищо, което опитахме досега, не помогна. Отдавна настъпи време за промяна…“

Джон превъртя копчето и прекъсна гласа на Том, когато премина през поредната значителна неравност на пътя близо до Пенсилвания авеню. На Седемнадесета улица имаше задръстване. Когато стигна Лафайет Скуеър, разбра защо.

Стотици хора се бяха събрали на тревата, поставяха маси и опъваха палатки навсякъде, където бе възможно, като по този начин запълваха всяко свободно кътче. Един от тях дори държеше импровизирана реч на близкия ъгъл. На далечния край на Пенсилвания авеню, през парка, пред Белия дом, който бе блокиран и превърнат в пешеходна алея през 1995 г., можеше да види скандиращи и носещи лозунги протестиращи хора, които маршируваха пред оградата от ковано желязо.

Циркът беше пристигнал.

Джон насочи колата си към групата от въоръжени и мрачни униформени агенти от Тайните служби, които охраняваха портала. Бяха двойно повече на брой от обикновено. Един от тях се опита да го отпрати, но после му позволи да се приближи, след като Джон извади личната си карта и пропуска и ги подаде през прозореца.

Вече познаваше повечето от пазачите на входа. Този явно беше някой от новото попълнение.

Докато личната му карта и пропуска бяха старателно разглеждани, Джон каза:

— Тези не си губят времето, а? Изглежда са доста ранобудни.

Пазачът изсумтя:

— Първата група се появи още в десет миналата вечер.

Той провери в книгата с разписанието на посетителите, после се върна бързо до колата и подаде на Джон личната му карта.

— Много съжалявам за забавянето, мистър Вандайн — каза той. — Трябваше веднага да ми кажете кой сте.

Да, да си личен лекар на президента определено означаваше доста.

— Няма проблем — отвърна Джон. — Чудесно ви разбирам. Вършите си работата.

Високата порта се затвори след него, а от паважа се издигна желязна бариера, която служеше като още едно препятствие. Беше чувал, че може да спре двутонов камион, движещ се с четиридесет мили в час.

Паркира в зоната за посетители, взе си черната чанта от багажника, закачи табелката с името си на ревера на спортното си сако и тръгна наляво, към Белия дом, или „Короната“, както го наричаха Тайните служби.

Не можеше да ги види, но беше сигурен, че са разположени някъде наблизо, най-вероятно на покрива. Този път почти физически усещаше как инфрачервените сензори, аудиомонитори, датчици за налягане и видеокамери следят всяко негово движение и препращат информацията на W-16 — командния пост на Тайните служби под Овалния кабинет.

Опита си да се абстрахира от всичко това и да се наслади на гледката. Южната поляна бе започнала да се раззеленява, дърветата бяха напъпили, а Вашингтонския монумент се издигаше над пейзажа като монолитен страж. Черешовите дървета по протежение на Потомак бяха цъфнали. Мислено си отбеляза, че трябва непременно да се разходят с Кейти и Нана по нея този уикенд. Вашингтон бе толкова красив през пролетта.

Въпреки че тази пролет можеше да бъде толкова различна…

Джон ускори крачка. Добре се получи, че си бе записал тази среща предварително. Кръвното налягане на Том го притесняваше. Имаше достатъчно опит и кураж, за да отговаря за медицинските грижи за лидера на свободния свят, но когато той, освен всичко, беше и най-добрия му приятел…

На партера между двете стълбища, които обграждаха Южния портал, друг униформен агент провери документите му. Това вече беше доста необичайно. Обикновено просто влизаше оттук с небрежна и безгрижна походка.

Влезе на представителния етаж и пое наляво през мястото за дипломатически приеми към лабиринта от кабинети на изпълнителните органи в Западното крило. В залата забеляза познато, намусено лице:

— Хей, Боб — заговори го Джон. — Търся шефа.

Робърт Декър — специален ръководещ агент от Тайните служби — беше ветеран от този отбран екип, който представляваше президентската охрана. Днес той имаше угрижен и раздразнителен вид. Сивият му костюм беше силно намачкан, сякаш го бе носил цяла нощ. Джон забеляза колко уморени са очите му. Може би наистина беше така.

Декър го перна с палец по рамото и отговори:

— Долу в кабинетите на изпълнителните органи е. Всичко наред ли е, докторе?

Джон сви рамене:

— Просто обичайната месечна проверка на кръвното му.

— Направи ми една услуга. Прегледай го основно, докато си там, става ли?

— Какво те е разтревожило толкова?

— Вече получихме смъртни заплахи от трета степен. Отмених всички пътувания и това ми създаде доста проблеми. Ще поговориш с него, нали?

— Не виждам какво толкова мога да направя по въпроса. Няма как просто да върне думите си назад.

— Разбира се, че има. Може да се появи по телевизията довечера и да отрече някога да е казвал всички тези неща. Ще каже, че е бил неговия зъл брат близнак.

Джон изчака Декър да се усмихне…

— Шегуваш се, нали?

— Погледни това лице — каза Декър решително. — Така ли изглежда човек, който се шегува?

— Наистина ли е толкова зле?

— Дори по-лошо — отвърна Декър и отмина.

Джон продължи пътя си през залата. Спря се пред малката, приличаща на затвор клиника, която си поделяше това кътче от приземния етаж с кабинета на лекаря на Белия дом, за да осигури прилично посрещане на Джеф Щайн — младия лекар, който отговаряше за клиниката. Джеф можеше да мери кръвното на Том всеки път, когато се налагаше, но президентът предпочиташе това да се върши от неговия стар приятел.

Джон нямаше нищо против. Това беше начин да прекарва по малко време с Том, да преодолява стената от „царствена изолация“, която така неуместно и ненавременно се издигаше около него.

Русокоса сестра, чието име Джон не можа да си спомни, седеше на бюрото и решаваше кръстословица.

— Къде е доктор Щайн?

Тя закри кръстословицата с някаква папка. Джон предположи, че вероятно работата е доста бавна и скучна в малка клиника като тази.

— Отиде за кафе, доктор Вандайн. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не, просто му предайте, че съм тук. Може би ще се видя с него по-късно.

Продължи към вратата с президентския печат и я отвори.

Кабинетите на изпълнителните органи обикновено бяха спокойни и добре подредени, но сега кипяха в трескава дейност. Помощници и секретарки тичаха назад-напред, надвикваха се през стаите и между кабинетите. Телефоните не спираха да звънят.

Атмосферата не бе никак празнична. Всички изглеждаха угрижени. Но най-притеснена безспорно беше дребната къдрава жена на средна възраст, която точно в този момент се приближаваше към Джон. Това беше Стефани Харис — прессекретарката на Белия дом.

— Тук сте, за да подпишете документите му за освидетелстване, нали? — каза тя.

По-късно пред камерите щеше да си сложи маска на весело безгрижие и безусловна подкрепа към началника си. Но не и сега.

— Не. Просто обичайната проверка на кръвното му.

Тя протегна ръката си с думите:

— Трябва ви кръвно налягане ли? Ами тогава премерете моето. Сигурно вече е достигнало рекордни стойности.

— Мислите ли, че ще биете това на Боб Декър?

— Определено. Сигурна съм. Значи според него това е някакъв кошмар за сигурността? Това не е нищо в сравнение с катастрофата в отдела за връзки с обществеността! Телефоните въобще не са спирали да звънят, нито за миг. Имате ли представа колко обаждания получаваме средно на ден? Четиридесет и осем хиляди. Само до полунощ вече бяхме получили толкова. И трябва да ви кажа, че повечето бяха адски гневни. Проклетите факсмашини вече толкова пъти оставаха без хартия, че престанахме да ги пълним. И вие ме питате дали ще бия Декър? Моето ще е два пъти неговото!

Джон се засмя, но вътрешно се запита дали кръвното на Том нямаше да е двойно по-високо от това на Стефани.

— Къде е той?

Тя се обърна и посочи. Джон се усмихна при вида на стария си приятел. Приличаше на остров на спокойствието сред море от анархия и смут. Президентът Томас Уинстън, с кодово име Острието, както го наричаха Тайните служби, изглеждаше по-стабилен от всякога — висок и ведър в тъмносиния си костюм. В този момент разговаряше с някаква привлекателна млада жена. Всеки кичур от тъмната му коса, порядъчно посивяла на слепоочията, и загорелите му изваяни черти на лицето, допринасяха за вида му на спокоен и уверен човек. Джон бе готов да се обзаложи, че с кръвното му всичко е наред. Том по-скоро причиняваше на другите хипертония, вместо самия той да страда от нея.

Вдигна поглед и забеляза Джон. Усмихна се и му направи знак да остане където е. После размени няколко финални думи с младата жена — несъмнено някоя от асистентките — и се отправи към Джон.

— Добре дошъл на забавата — поздрави го Том и стисна ръката му.

— Предупредих те.

— Така е, направи го, стари приятелю. Ти и много други хора — обърна се и кимна към младата жена, с която бе говорил допреди малко. — Нали виждаш онова ангелско лице ей там? Това е Хедър Брент. Тя ще бъде нашият официален говорител и посредник с медиите по въпросите на декриминализацията.

— Изглежда на около дванадесет. — Джон, естествено, преувеличаваше, но тя наистина изглеждаше ужасно млада.

— На двадесет и девет е и е щастлива майка на две деца. Освен това е професионалист от световна класа, който твърдо вярва в каузата. Способна е с думи да те нареже на парчета и да те изпържи без нито за миг да загуби и частица от своето свежо обаяние. Би могла да бъде потенциално добро оръжие в тази война. — Огледа се. — Да отидем горе, за да ме провериш на мир и спокойствие. Тук е малко шумно.