Франсис Пол Уилсън
Отвличане (20)

20

— По дяволите!

Змията удари с длан по телефона. Беше Дейтафоун, този път в хотел „Мейфлауър“. Удари го толкова силно, че почти го изкърти от стената.

Огледа се. Във фоайето един минувач се спря за секунда и го погледна, но после продължи. Вероятно сметна, че говори с брокера си.

Потисна гнева си. В крайна сметка, влизаше в Интернет по този начин, за да избегне разкриването си. Така че последното нещо, от което имаше нужда сега, бе да привлича вниманието като прави сцени. Но, по дяволите, наистина изпитваше желание да забие облечената си в ръкавица ръка в синия екран на телефона.

Прочете съобщението на Вандайн още веднъж, за да е сигурен, че не е пропуснал нещо. След това го съхрани на хард диска си.

Детето беше проклета епилептичка! Бе проучил толкова внимателно всичко свързано с Вандайн и неговото хлапе. Но изобщо не бе разбрал нищо за никаква епилепсия или пък лекарство.

Дефектен пакет! Това беше най-лошият вариант!

Така му се падаше, като се забърква с някого, когото не познава. На първо място, никога не би докоснал почтен гражданин. Още по-малко дете. Да не говорим, че никога не би взел болен пакет — с такъв всичко можеше да се обърка.

Така че с какво си имаше работа сега? С болното дете на един почтен гражданин.

Прииска му се да изкрещи. Искаше му се да…

Прекъсна връзката и се отдалечи от телефона, преди да е направил нещо глупаво. Когато се успокои, отиде до друг телефон и набра личния номер на Салинас.

— Гардинело.

Очакваше да чуе гласа на Алън Голд — един от верните хора на Салинас. И този глас имаше ясно изразен акцент.

— Аз съм — изръмжа ядосано. — Кажи на шефа си, че пакета е взет, но е дефектен. Кажи му също, че искам да говоря с него веднага.

— Дефектен ли? Какво…

— Аз ще му обясня. Ще го направя само веднъж.

— Изчакай.

На Змията му се стори, че е чакал цяла вечност, докато накрая същият човек каза:

— В момента не е тук, но е на път. Нареди ми да взема номера ти, а ти остани на същото място. Ще ти се обади веднага щом пристигне.

Змията му продиктува номера на телефона и затвори. Седна и зачака. Опита се да се успокои. Не трябваше да се сопва така при следващия разговор. Не харесваше Карлос Салинас, не му вярваше и нямаше да работи с него, ако имаше избор. Но нямаше. А и при всички положения не беше разумно да крещи на човека, който държи търговията с наркотици източно от Мисисипи.