Франсис Пол Уилсън
Отвличане (63)

11

Попи се потеше зад маската на Мини Маус, докато правеше упражнения с гирите в предната стая. През това време Кейти гледаше анимационни филми. Попи чу затръшване на врата на кола и погледна през прозореца. Сърцето й замря в гърдите, а после запрепуска лудо, сякаш бе изсмъркала цял грам кокаин.

— О, господи! Това е Мак!

Чу как в кухнята се преобръща стол и Поли се стрелна в стаята.

— Какво? Къде?

Попи се паникьоса и започна да обикаля стаята.

— Отвън е! Ще влезе всеки момент!

— Мамка му! — Той посочи Кейти. — Махни я оттук! Аз ще разчистя! Действай!

Попи хвана Кейти под раменете, повдигна я и се втурна към стаята за гости.

— Какво става? — попита Кейти. — Защо си толкова уплашена?

Попи я остави на леглото и затвори вратата на стаята.

— Идва шефа ни. Той не трябва да знае, че сме ти позволили да се разхождаш наоколо без превръзка на очите.

— Но защо не? Аз само…

Попи сложи пръст на устните й и сниши гласа си до шепот:

— Шшттт! Това са нарежданията му. Трябва да си много тиха, докато е тук. Бъди тиха като мишка. Става ли?

Кейти седеше втренчена в Попи, но накрая прошепна:

— Добре.

— Чудесно.

Попи покри големите й сини очи с превръзката. Пръстите й трепереха и няколко пъти не успя да завърже възел, но накрая го направи както трябва и скри част от главата на Кейти.

— Добре. — Свали маската на Мини Маус. — Сега легни назад и дай да ти завържа ръцете.

Устните на Кейти затрепериха и тя изхлипа:

— Не искам да ме връзваш.

О, боже, Кейти — помисли си Попи и прехапа устни — не ми създавай проблеми точно сега. Не и когато Мак всеки момент ще влезе през вратата.

— Шшттт! Моля те, Кейти. Трябва да пазиш тишина. Нали помниш какво ти казах? Да бъдеш тиха като мишка. Е, ще трябва и да те вържа. Това са правилата на шефа ми. А той не обича някой да ги нарушава.

Кейти отново изплака, този път на по-висок глас:

— Боли ме!

Тогава Попи чу как входната врата се отваря и Мак казва нещо. Не можеше да разбере какво, но това със сигурност бе той.

О, боже, не му позволявай да влиза точно сега. Дай ми още половин минута.

— Добре, добре. Ще те вържа много хлабаво, става ли? Обещавам, че няма да те боли, но трябва да изглежда стегнато, нали разбираш. Това са правилата на шефа, помниш ли? Нали не искаш да ми докараш проблеми?

Кейти поклати глава:

— Не…

— Добре тогава. Хайде, бързо. Лягай и ме остави да направя каквото трябва. Обещавам, че няма да боли.

Кейти подсмръкна няколко пъти, но се просна на леглото и даде ръцете си.

— Ти си добър малък войник — прошепна й Попи.

Сега обаче пръстите й трепереха още повече. Едва държеше връвта, но някак си успя да я върже с нещо подобно на възел.

— Е, добре. Вързана си. Боли ли?

Кейти поклати глава.

— Чудесно. Сега само ще…

Попи хвърли поглед към краката на Кейти. Сърцето й бе запрепускало откакто бе видяла джипа на Мак отвън, но сега направо заплаши да изхвърчи от гърдите й. Левият крак на Кейти бе обут в малък бял чорап, но десният беше…

… бос!

— Господи, къде е превръзката ти?

Кейти раздвижи петте си голи пръста.

— Сигурно ми е паднала.

Не! Това не можеше да се случва! Не и когато Мак е на крачки оттук!

Попи полудя, провери на пода, под завивките, но нямаше и следа от превръзката. А Мак можеше да влезе всеки момент.

— Добре, виж. Ще те завия до половина. Не ритай завивките. Не се отвивай. Дори да ти стане малко топло, дръж си краката под завивките. Разбра ли?

Кейти кимна.

— Добро момиче — каза Попи. Наведе се и целуна Кейти по челото, над превръзката. — Веднага щом шефа си тръгне, ще изиграем още една игра. Става ли?

Кейти се усмихна:

— Добре.

Попи нагласи завивките и се отдръпна, за да погледне от разстояние. Всичко изглеждаше на мястото си. Добре. Един последен поглед на Кейти… и беше време да се озове очи в очи с чудовището Мак.

Отиде в предната стая, като преди това внимателно затвори вратата след себе си. Поли стоеше прав до дивана, а Мак се разхождаше из стаята, като от време на време играеше с ключодържателя си. Носеше дънки и разкопчано бейзболно яке. Подушваше напрежение между тях.

Мак спря да се разхожда и й се усмихна, но само с устни.

— Грижиш се за малката ни ценност, а?

Попи кимна.

— Просто я… — Устата й пресъхна. — Просто я сложих да подремне.

— Добре. Знаех си, че ще си полезна в този случай. Като истинска майка — кокошка — над пилето си.

Попи огледа скришом стаята няколко пъти. Поли се бе справил чудесно с разчистването. Бе успял да прибере играта, както и маската на Мики Маус. По принцип бе много разхвърлян. Тя никога не бе предполагала, че може да е другояче. Някой път щеше да му го напомни. Къде ли бе прибрал всичко? Може би под дивана.

— Гаджето ти току-що ми каза, че се надява, че не сме си развалили отношенията заради вчерашните ни разногласия.

Какво? За какво говореше Мак? Гледаше иронично. Заяждаше ли се?

— Ние не искаме да сме в лоши отношения с никого — каза Попи. — Просто искаме да си свършим работата и това да приключи.

Щеше да каже още, но нещо бяло до задния крак на масата за кафе привлече вниманието й. Намираше се между гирите й. Не искаше да се навежда, затова трябваше да го фокусира с периферното си зрение. Беше нещо бяло с малка червена точка…

О, боже, превръзката! Тази от крака на Кейти! Ако Мак я видеше, щеше да започне да задава въпроси. Можеше дори да поиска да види крака на Кейти! О, Боже, о, Господи, о, Дево Мария, не можеше да позволи Мак да я види!

— Сигурен съм, че е така — каза й Мак и се обърна към Поли: — Трябва ли да приема това като извинение?

Попи внимателно се приближи до масата за кафе. Само ако можеше да се озове между Мак и превръзката…

Поли сви рамене:

— Както искаш. Казвам само, че ти си шефът и нареждаш, но всичко си има граници.

Тя огледа Мак, докато той събличаше якето си и го хвърли на един стол. Искаше да изглежда небрежно, но когато Попи видя дръжката на тъмнокафявия му пистолет да се подава от малкия кожен кобур, точно до пейджъра на колана му, разбра, че това не бе обикновено посещение.

Чудеше се какво ли бе намислил Мак. Дали целеше да ги уплаши? Тя и без това си беше достатъчно уплашена.

Усети, че Поли също го е забелязал. Не обръщай внимание, Поли — мислеше си тя, като се надяваше той да прочете мислите й. — Не му доставяй това удоволствие.

Приближи се още повече до превръзката. Сега бе още по-важно да не му позволи да я види.

Мак каза:

— Нека си изясним нещата. Значи казваш, че аз съм шефът, но само до определена граница. Отвъд нея, ти ли си шефа?

— Не, Мак — отговори Поли кротко. — Изобщо не исках да кажа това. Имах предвид само, че си ме наел, а не купил.

Мак се втренчи в него, явно разсъждаваше над думите му. Поли се възползва от момента, за да измине останалия път до масата за кафе. Сега превръзката се намираше отдясно, близо до крака й. Искаше й се да може да я настъпи и така да я скрие под маратонката си, но нямаше как да стигне до другия край на масата незабелязана. Е, добре, тогава щеше да остане тук и поне да я скрие от погледа на Мак.

Но в този момент Мак отново започна да се разхожда из стаята. Леден ужас прониза Попи. Щеше да я види, сигурна беше.

— Мисля, че имаш право, Поли — каза Мак. — Да, така мисля.

Боже, той идваше насам. Нямаше начин да не я види.

Попи пъргаво сложи десния си крак на масата и започна да дърпа връзката на маратонката си, все едно се беше разхлабила и се налагаше да я върже отново. Мак се намираше на пет крачки. Сърцето й препускаше. Развърза възела и изцъка на глас. После се обърна, подпря се на ръба на масата и се наведе, за да се завърже. Докато ръцете й бяха близо до пода, тя грабна превръзката и я скри в юмрука си.

Взе я!

— Какво е това? — попита Мак. Бе спрял да си играе с ключодържателя си и се взираше в нея.

Тя погледна към него, после към ръката си.

Какво можеше да му каже?

— О, нищо, просто носна кърпа.

Мак се канеше да каже още нещо, когато пейджъра му записука. Наведе се да прочете съобщението, а през това време Попи се престори, че издухва носа си и прибра превръзката в джоба си. Едва дишаше.

Мак натисна някакво копче и промърмори:

— Ще почакаш малко — после отново започна да се разхожда. — Е, Поли — подхвана отново съвсем небрежно, сякаш просто си убиваше времето. — Не мислиш ли, че когато някой е нает за дадена работа, той е длъжен да си свърши работата?

— Безспорно — отвърна Поли. — Вземи например мен и Попи. Нае ни за детегледачки. Дотук страхотно. Това ни е работата, ние си я вършим, при това доста добре. Но ти не ни нае да режем и осакатяваме дете. Да кажем, че това не беше включено в описанието на работата…

Попи едва чуваше разговора. Просто седеше там, чувстваше се слаба, дишаше дълбоко и чакаше мускулите й да се отпуснат, и пулса й да се нормализира.

Сега всичко беше наред. Стига Мак да не отидеше при Кейти и да не решеше да провери крака й, нямаше повод за тревога.

Тогава чу някакъв шум, вдигна поглед и помисли, че сърцето й този път ще спре, защото на вратата стоеше Кейти — без превръзка на очите, отвързана и без чорап на десния си крак.

Попи се бореше с паниката, като в същото време скочи и успя да забележи, че Мак бе обърнат с гръб. Но Поли беше с лице към Кейти и изглеждаше така, сякаш бе глътнал бръснарско ножче. Попи се втурна към вратата да се погрижи за Кейти и да я върне в стаята й…

Но тогава Кейти заговори:

— Ходи ми се до тоалетна.

Мак се обърна и времето спря. Все едно прожекцията на филма за собствения й живот зацикли и цялото действие бе преустановено. В стаята сякаш не остана въздух и никой от тях не дишаше.

Животът й се превърна в снимка.

Но само за един кратък, агонизиращ момент. После се превърна в ужас.

Очите на Мак щяха да изскочат от орбитите си, лицето му придоби тъмночервен цвят и той побесня, докато гледаше Кейти.

— По дяволите, какво… Тя е… Тя е…! — Той сякаш не вярваше на очите си. Но тогава те се разшириха дори още повече, когато посочи босия й крак. — Палците й! Как така всичките й шибани палци са си на мястото?!

— Ей, Мак — опита се да го успокои Поли. — Не е каквото си мислиш.

Но Мак извади пистолета от колана си и се прицели в Кейти.

Попи не можеше да се помръдне. Сякаш бе залепнала за масата, за пода. Но можеше да крещи.

— Мак, не! Господи, НЕ!

Не знаеше дали Мак я бе чул, или не. Може би се уплаши да не привлече вниманието, ако някой чуеше изстрела. Каквато и да бе причината, той прибра пистолета обратно, слава богу.

— По дяволите! — викаше той и се оглеждаше за нещо. Попи не се досещаше за какво. Непрекъснато повтаряше: — По дяволите!

— Спокойно, Мак — каза Поли.

— По дяволите!

Мак изглежда не намираше това, което търсеше във всекидневната, затова отиде в кухнята.

Най-накрая Попи се размърда. Поли гледаше стреснато към нея и й даде знак да разкара Кейти оттам. Но Попи вече бе при нея. Точно дърпаше Кейти обратно, когато Мак отново се появи. Лицето му бе възвърнало нормалния си цвят, но бе загубило всякаква изразност. А очите му… очите му бяха станали равнодушни и студени, сякаш всичко човешко го бе напуснало. Грабна нещо дълго и тънко в дясната си ръка. Когато мина покрай прозореца, светлината се отрази от повърхността му.

О, боже, беше нож — големия, дълъг нож, който бе виждала в чекмеджето с инструментите.

Попи извика и притисна Кейти към себе си. После се втурна в другата стая…

О, не, той не можеше… той нямаше да отреже палеца й, нали? Това не можеше да се случва…

— Поли! — изкрещя тя. — Поли, той има нож!

Но Поли вече бе разбрал това. Застана пред вратата и разтвори ръце.

— Спри, Мак. Не върши глупости. Не е каквото изглежда.

Мак забави ход, но не спря:

— Така ли? — каза той с тон, леден като очите му.

— Изпратихме го, точно както ни нареди — продължи Поли. Думите изскачаха от устата му като картечен огън. — Палец на дете. И той свърши работа, нали? Сам каза, че човекът е бил готов да направи всичко, след като е отворил плика. Така че никаква вреда не е причинена. Всичко се получи добре, нали? Така че какъв е смисълът да й режеш палеца сега? Каква полза ще има от това?

Накрая Мак спря. Гледаше Поли право в очите с истинско отвращение.

— Шибан идиот! Какво ми пука за палеца й? Тя ме видя! Видя всички ни!

Думите му пронизаха сърцето на Попи.

Той ще я убие! Ще убие моята малка Кейти!

— Ще се оправим с това — каза Поли.

— Точно така. — Мак отново започна да се приближава. — Сега ще се оправя с нея.

Опита се да влезе в стаята, но Поли не му позволи.

— Ей, Мак, нали не говориш сериозно? Нали няма да убиеш едно малко момиче?

— Махни се от пътя ми, Поли. Нямам намерение да загазвам само защото някакво дете може да ме посочи с пръст.

Поли се опита да го дръпне назад.

— Спри се, Мак. Ти не разсъждаваш трезво.

И тогава Мак побесня. Устните му се отдръпнаха и той се озъби. Замахна с ножа.

Попи изкрещя:

— Поли, внимавай!

Поли скочи назад, като държеше ръката си. Дланта му бе влажна и червена.

— Кучи син! Рани ме!

Попи познаваше този тон. Сега вече и Поли беше бесен. Пристъпи към Мак, избегна още един удар, а после двамата се бореха, ритаха, псуваха, ръмжаха и хъркаха като животни, като всеки от тях се опитваше да се добере до ножа.

Попи заведе Кейти до леглото.

— Ти стой тук! Не мърдай!

Върна се в предната стая, като прилепи гръб към стената, за да избегне Мак и Поли, които се въргаляха по пода. Трябваше да измисли начин да спре Мак. Но как? И тогава видя гирите си до масата за кафе.

Да!

Грабна едната и я вдигна, точно когато Поли се претърколи върху Мак. Допълзя по-близо, като дебнеше за подходящ момент да удари Мак по главата.

Но тогава чу Поли да издава някакъв висок звук, нещо средно между сподавен вик и агонизиращ стон. И в този ужасен момент видя на гърба му светло червено петно, през което се подаваше острието на ножа.

Изкрещя името му и се спусна напред, точно когато Мак се опитваше да го отмести от себе си. Бе напълно забравила за гирата в ръката си, но видя как Мак става и нададе вик, и за секунда си позволи да се наслади на внезапния ужас, появил се в очите му, когато я видя и осъзна какво държи тя над главата му.

Той извика:

— Не! — и се опита да се защити с ръка. Но бе твърде късно.

Попи стовари гирата точно между студените му, противни малки очи, като смачка носа му и разплиска кръв по цялото му лице. Главата му се удари в пода и той не помръдна повече.

Попи моментално забрави за него и пусна гирата. Обърна се към Поли, който сега бе по гръб, а черната дръжка на ножа стърчеше от стомаха му, точно под гръдния кош. Ризата му бе черна и затова кръвта не се виждаше, само изглеждаше по-тъмна и влажна. Той целият бе мокър. Лицето му бе бяло като платно и се задъхваше. Попи не искаше и да си го помисля, не искаше да го повярва, но знаеше, че в този момент нейния Поли умира.

— Поли…?

Очите му се спряха на нея, после на дръжката, стърчаща от стомаха му. Пръстите му затрепериха, когато я напипа. Опита да се усмихне и прошепна мъчително:

— Не е толкова зле, колкото изглежда. Ще се оправя.

Попи се опита да се сдържи, но не можа и изригна в ридания:

— О, боже, Поли, пронизал те е чак до гърба!

Той примигна.

— Така ли? О! — погледна пак дръжката и я докосна. — Помогни ми да я извадя.

— Не! Не мога!

— Попи, много ме боли. Трябва да я извадиш, моля те.

— Добре. — Последното нещо, което искаше, бе да докосва тази дръжка, но щом Поли го болеше…

Сплете пръстите и на двете си ръце около черната пластмасова дръжка, напъна се силно и дръпна леко.

Поли се вцепени и изстена.

— Заклещен е! — Гласът й премина във вой. — Не мога да го направя, Поли!

— Това е единственият ми шанс. Извади го! Веднага!

Като трепереше и плачеше Поли затегна хватката си и дръпна ножа с всички сили. В началото той оказа съпротива, но внезапно изскочи и тя почти падна назад.

Когато се изправи, Поли бе станал дори още по-блед, но се усмихваше.

— Така е по-добре.

Но когато Попи погледна раната, видя как от нея шуртеше кръв. Внезапно тялото му потръпна и той я погледна. Гласът му едва се чуваше:

— Може би не трябваше да го вадим.

И тогава си отиде. Не помръдна повече, не издаде никакъв звук. Очите му останаха широко отворени и приковани в нея. Поли вече го нямаше.

Не… Не можеше да е вярно…

— Поли? — викаше го тя. — Поли?

Попи пусна ножа и се хвърли върху него, прегърна го и усети някакво движение до крака си. Обърна се да погледне. Мак се бе размърдал. Носът му бе размазан на една страна и изглеждаше така, сякаш някой бе запратил домат в лицето му. Клепачите му обаче потрепваха. Идваше в съзнание.

И тогава Попи разбра, че трябва да го убие. Не можеше да остави жив мъжа, който бе убил Поли и който искаше да убие Кейти.

Огледа се за гирата и видя, че се бе претърколила по пода. Изправи се да я вземе, но забеляза дръжката на пистолета на Мак да се подава от колана му.

Точно така. Щеше да го направи със собствения му пистолет.

Но когато опита да го извади, една ръка сграбчи китката й. Мак я гледаше замаяно:

— Няма да стане, кучко.

Попи грабна оръжието с другата си ръка и го извади, но Мак все още държеше китката й. Включи и двете си ръце, като се опитваше да я надвие. Но Попи не пусна пистолета. Знаеше, че живота й, както и този на Кейти, зависят от това.

Внезапно оръжието гръмна и Попи усети как нещо изсвистя край бузата й. Звукът бе така оглушителен отблизо, че тя подскочи и почти изпусна пистолета.

Погледна надолу и видя, че пръстът на Мак е на спусъка. Той й се хилеше подигравателно. Беше сигурен, че ще спечели. Попи реши да покаже, че не е прав и изви оръжието така, че то гръмна още веднъж. Куршумът откъсна кичур от косата му.

Той вече не се усмихваше. Ако току-що не се бе съвзел след удар, довел го до безсъзнание, и не се бореше с някой, който тренираше много повече от него, може би вече щеше да е спечелил. Но той далеч не бе във форма, а Попи — напротив. Тя знаеше, че трябва да действа бързо, преди той да набере мощ.

Сложи пръстта си върху спусъка, точно върху неговия и насочи дулото към него. Последва нов изстрел, който прониза рамото му и се разби в прозореца. Мак подскочи и кръвта шурна през ризата му. Той започна да рита с крака по пода и да търси опора, за да й се противопостави. Попи не откъсваше очи от него и не продумваше. Сега не се бореха за оръжието, а за това към кого е насочено. Мак явно бе видял нещо в очите й, защото сега изглеждаше уплашен.

Най-накрая краката му намериха опора и внезапно той започна да се надига. Опитваше се да вземе надмощие с теглото си. Ако успееше да направи това, щеше да спечели. Попи вложи цялата си сила в един последен, отчаян, мощен тласък, като вдигна оръжието и натисна спусъка.

Огънят от дулото изгори брадичката й. Мак нададе вик и падна назад. От дясната страна на главата му шуртеше кръв. Хватката му отслабна и оръжието бе само нейно.

Тя се облегна на свободната си ръка и се просна на пода, като се задъхваше и продължаваше да сочи с дулото към него, готова да го простреля отново. Но той не се помръдваше. Лежеше по гръб, с разперени ръце и крака, а дясното му око бе цялото в кръв. Около главата му се бе появила локва кръв, която ставаше все по-голяма.

Мак беше мъртъв. Бе убила човек, но нямаше значение. Това не бе човек, това бе Мак. Освен всичко — той бе убил Поли. И щеше да убие…

Кейти!

И тогава един звук успя да пробие бученето в ушите й и тя чу как детето крещи. Попи пусна пистолета и изтича в стаята за гости. Кейти бе клекнала в ъгъла с пребледняло лице. Бе запушила уши с ръцете си и стискаше очи с все сила. Устата й бе широко отворена. Попи я вдигна и я прегърна. Детето трепереше. Притисна я към себе си.

— Всичко е наред, мила — опита се да я успокои, като долепи устни до ухото й. — Всичко е наред. Всичко свърши и вече никой няма да те нарани. Попи ще се погрижи за теб. Вече си на сигурно място. Спасена си.

На сигурно… Попи си даваше сметка, че това изобщо не беше така. Колко пъти бе гръмнало оръжието? Три пъти? Или четири? Не можеше да си спомни. Но ако нещо бе сигурно, то бе това, че в момента някой набираше деветстотин и единадесет и съобщаваше, че на Силмар Стрийт е била чута стрелба.

Трябваше веднага да се махнат оттук.

Но къде можеха да отидат? Нямаше къде. И нямаха пари. Поли винаги се грижеше…

Поли! О, боже, горкия Поли лежеше мъртъв в съседната стая… Попи сподави риданието си. Не можеше да мисли за това сега. Трябваше да спаси себе си и Кейти.

— Ето какво ще направим. Ще се преместим на ново място, на съвсем ново място, където никой няма да е застрашен и да пострада. Става ли? Първото нещо, което трябва да направиш, е да затвориш очи.

Кейти не продума, но остана със затвори очи. Вероятно въобще не ги бе отваряла. Попи я пренесе през всекидневната, като самата тя се стараеше да не поглежда кървавата сцена на пода. Когато стигна кухнята, остави Кейти на един стол.

— Стой тук, Кейти. Не мърдай. Веднага се връщам.

Кейти остана неподвижна и със затворени очи.

Попи бързо се върна във всекидневната, като се бореше с надигащото се гадене в стомаха си, когато наближи телата. Навсякъде бе опръскано с кръв. Едва ли имаше друго място, на което толкова да не желаеше да бъде в този момент, но се нуждаеше от пари. Ключовете от камиона й бяха дори още по-нужни.

Без дори да го поглежда — не можеше да понесе гледката на бялото му, застинало лице — тя клекна до тялото на Поли и коленичи точно до локвата, която го обграждаше. Наведе се над него, но се отдръпна.

Горкият Поли. Нямаше сили дори да го погледне. Как щеше да го докосне? Но трябваше да го направи. И нямаше време да седи край него и да кърши ръце. Ченгетата щяха да дойдат всеки момент, по дяволите.

Стегна се и погледна само с крайчеца на окото си. Успя да накара ръцете си да бръкнат в джобовете му. Предните бяха празни. Прехапа устни и го претърколи на една страна. Беше толкова тежък! Откри портфейла му, но не и ключовете от камиона.

С парите от портфейла му нямаше да стигне далече. Погледна към Мак. Той винаги носеше доста пари в себе си в брой. Изправи се и доближи Мак. Щеше да й е по-лесно да претърси него. Само главата му бе окървавена. А и тя не даваше пет пари за него.

Отвори портфейла му и въздъхна с облекчение, когато откри, че е пълен с двайсетачки и петдесетачки, плюс половин дузина кредитни карти на различни имена.

Е, добре. Сега тя и Кейти имаха пари. Само им трябваше превоз.

На пода, до оръжието, забеляза ключовете на Мак. Пресегна се да ги вземе, но размисли. Може да не бе най-умната на света, но съобрази, че джипът е седял отвън, когато са били чути изстрелите. Вероятно някой бе записал номера му. По-добре щеше да е да вземе камиона. Той почти не бе използван. Почти през цялото време не бе излизал от гаража.

Скочи на крака, изтича в спалнята и видя ключовете на шкафчето. Грабна ги, както и малкото си портмоне, и се втурна обратно към кухнята. На половината път изпусна всичко. Не можеше да носи едновременно пистолет, портмоне, два портфейла и ключове. Вероятно щеше да се наложи да носи и Кейти.

И тогава забеляза якето на Мак на един стол. Не искаше нищо, което бе принадлежало на този гадняр, но сега не можеше да си позволи да избира. Облече го и натъпка всичко в джобовете. Грабна Кейти и се отправи към гаража.

— Хайде, мила — успокояваше я. — Махаме се оттук.

Докато отваряше вратата между гаража и кухнята, чу, че пейджърът на Мак изписука отново. Който и да го търсеше, щеше да остарее и посивее, докато чака обаждане.