Франсис Пол Уилсън
Отвличане (112)

7

Алън Голд влетя в офиса пребледнял като платно.

— О, боже! О, боже мой! Къде е дистанционното? Непременно трябва да видиш това! Бързо!

Карлос Салинас посочи към далечния край на бюрото и видя как Алън насочи дистанционното към телевизора, и бясно превъртя програмите. На два пъти за малко да го изпусне преди екрана да се проясни.

Когато картината се изясни, Карлос почти стана от креслото си от изненада. На екрана се виждаше Томас Уинстън в отлично здраве, плътно заобиколен от агенти на Тайните служби. Тръгваше си от Бетесда и вървеше към колата си.

Карлос бе в състояние единствено да гледа втренчено и недоумяващо. Тялото му бе изстинало. Бе така шокиран, сякаш някой го бе наръгал с нож в стомаха.

Не! Мили боже! Това не е възможно!

Прочете надписа в долния ъгъл на екрана — „Си Ен Ен на живо“. Думите на репортера едва стигаха до него през сгъстения от напрежението въздух.

— Както казах и по-рано, Бернард, това е истинска изненада. Само преди няколко минути прессекретарката на президента съобщи, че той напуска болницата днес и ето го. Вероятно пресата не бе предварително предупредена от съображения за сигурност. Както всички знаем, президентът получи многобройни смъртни заплахи след изявлението си отпреди седмица, в което съобщи за намерението си да легализира търговията с наркотици. И наистина, в личния му ескорт днес се забелязва увеличен брой агенти от Тайните служби. Трябва да отбележа, че той изглежда в отлично здраве и форма и очевидно се опитва да пресече появилите се наскоро слухове. Медицинският екип тук, в Бетесда, издаде официално становището си, че президентът Томас Уинстън е преминал успешно всички медицински тестове и е в отлично здраве. Още веднъж…

— Но как се случи това? — каза Карлос, когато най-накрая бе в състояние да говори.

— Не е ли очевидно? — Гласът на Голд бе толкова висок, че почти преминаваше във фалцет. — Той изобщо не се е разболявал! И никога не е взимал скапаните хапчета! През цялото време ни е правел на идиоти! Знаят за Кийн… после ще хванат и Маклаглън… и после ще дойде нашият ред!

Карлос потъна в креслото си. Не… това не можеше да се случи. Как бе могло всичко така да се обърка? Планът беше перфектен. Защо нещата се бяха развили по такъв неочакван начин?

Голд извърна поглед от телевизора и се наведе над бюрото:

— Трябва да се махаме оттук, Карлос!

Голд повтаряше това от дни. Но сега вече Карлос бе съгласен с него. Съединените Щати вече не бяха сигурно място за тях.

Но къде можеше да отиде? У дома?

Смразяваща тръпка полази Карлос като че камион с влажен пясък се бе изсипал върху него, когато се сети, че мълчаливата сцена отпреди малко несъмнено е била видяна и в друг кабинет… в Кали, Колумбия. Беше сигурен, че Емилио Рохас е гледал как президента Уинстън се усмихва и маха, и че в момента преживява същия шок като него. Наркокартелът изпадаше в паника. Главната разлика обаче беше в това каква друга емоция щеше да последва след него. Тук беше ужас. В Колумбия щеше да е гняв.

Не, Колумбия щеше да е дори по-опасна от САЩ.

Действително Карлос имаше достатъчно пари, за да живее където си поискаше. Трябваше само да завърти кълбото на глобуса и да си избере място.

Защо не Испания? Да, истинската му родина. Щеше да се завърне в земята на предците си.

Кимна утвърдително. Испания… странно, но почувства някакво дълбоко задоволство от тази перспектива, сякаш се затваряше жизнения му цикъл, който щеше да завърши с едно пътуване през поколенията.

Погледна към нервния и потен млад финансов мениджър. Дали той беше актив, или пасив? След кратък размисъл реши, че Алън Голд все още можеше да му бъде полезен. Карлос щеше да се нуждае от помощ при преместването на парите си от швейцарски в каймански банки. Там държеше по-голямата част от тях.

— Събирай си багажа — нареди на Голд. — Но само най-необходимото.

Голд вдигна към небето поглед, изпълнен с благодарност:

— Благодаря ти, Боже!

— И ми прати Лоса — добави Карлос. — Налага се да се погрижим за някои неща, преди да заминем.