Франсис Пол Уилсън
Отвличане (2)

2

Змията бе взела пълно надмощие над Маклаглън.

Случило се бе предната вечер, докато бе седял пред огромния екран на телевизора си и бе наблюдавал изявлението на президента Уинстън. И тогава бе усетил импулса. Дори го бе очаквал.

Едно-единствено изречение: Направи го.

Това бе дало начален тласък на трансформацията. Бе се обадил на Поли, за да му каже, че играта започва и утре ще действат. После бе влязъл в Интернет и се бе промъкнал за кратко в хакерските сайтове. После си бе легнал. Когато бе отпуснал глава на възглавницата, все още бе в по-голямата си част Майкъл Маклаглън.

Но когато отвори очи на другата сутрин Змията го бе завладяла напълно. Усети как адреналинът му се покачва. Засега беше само леко бучене в ушите, но той знаеше, че до края на деня ще се превърне в истинска вълна, която ще го съпътства докато трае отвличането. А този път то като нищо можеше да продължи две седмици.

Навлажни устните си. Поне се надяваше да продължи толкова.

Змията бе следил жълтия автобус вече повече от миля с джипа си „Гранд Чероки“. Почукваше с пръсти по волана и си даваше нетърпелив вид като всички останали десетина раздразнени шофьори, бързащи за работа, хванати в капан зад училищния автобус.

Но вътрешно той беше спокоен и доволен от факта, че законите го заставят да стои на разстояние; че го принуждават да спира всеки път, когато трябва да се качи някое дете; че му забраняват да преминава на червен светофар. Нямаше нищо по-лесно от това да следиш училищен автобус.

Със задоволство наблюдаваше как групата от сини униформи пътува към училище. Съвсем по разписание, като всеки обикновен учебен ден.

Когато отминаха, си позволи скришом да им хвърли поглед. Видя доктор Джон Вандайн. Висок и префърцунен фукльо, видима възраст към четиридесетте, с дълга кестенява коса, започнала да посивява на слепоочията. Приличаше на Чарли Роуз от телевизията, като изключим яркосините му очи. Традиционен и консервативен що се отнася до облеклото, строен, със спортен панталон и пуловер. Точно като мен, помисли си Змията. Има правилна стойка, походката му е небрежна и с голяма крачка. Вероятно е бил в отбора по баскетбол в гимназията. Беше готов да се обзаложи, че е бил стрелец. Имаше стегната и елегантна фигура, широкоплещест и изглежда внимателно подбираше храната си. Змията беше сигурен, че Вандайн тренира редовно и че има точно установен режим за всеки ден от седмицата.

Докторът изглеждаше в добра физическа форма, но Змията го прецени като мекушав и сантиментален човек: нали все още живееше с майка си. Момчето на мама. Абсолютен лигльо. Чудесно. Ще се пречупи като мокър картон и ще прави точно каквото му се каже.

Така и трябваше. Змията не би толерирал прояви на героизъм и хленчене у този човек. Щеше да е просто поредния случай, който да му осигури добри финансови постъпления от трета страна, а не от семейството на отвлеченото дете. На семейството — в този случай на доктора — така или иначе, щеше да му се наложи да откупи малкия си пакет.

Готви се, докторе — помисли си той, когато мина край Вандайн и продължи зад автобуса. Режимът ти доста ще се промени. Съвсем скоро.