Франсис Пол Уилсън
Отвличане (21)

21

Тук направо вонеше. Карлос Салинас едва дишаше в тежкия, влажен, наситен със сяра въздух. А блясъкът на шестотинватовите натриеви крушки болезнено ослепяваше очите му дори през слънчевите очила.

И все пак той беше впечатлен. Дълбоко впечатлен.

Беше дошъл в този тесен апартамент в югоизточната част на града, за да обмисли възможност за бизнес. Вместо това откри… истинско чудо.

— Погледнете моя миниатюрен хибрид — каза домакинът — слаб мъж на средна възраст, с брада, бивш хипар, който носеше каубойска шапка и се представяше като Джеф. Карлос знаеше, че той всъщност е четиридесет и пет годишния Хенри Уолтърс, независим пласьор на наркотици, търгуващ предимно с халюциногени. Бе се занимавал с това през почти целия си живот. — Наричам го Лизърд Кинг Индика Хибрид. Само вижте тези пъпки. Клонирах тези сладурчета едва преди шест седмици и жътвата вече може да започне. Още сега.

Карлос стоеше и се любуваше на „зеленото море“, както го наричаше Джеф. Цялата стая беше пълна с осемнадесетинчови растения с назъбени листа и рунтави връхчета — „чашки“, както нежно ги назоваваше стопанинът им. Те се поклащаха леко от нежния бриз, идващ от трите работещи вентилатора. Бяха засадени в пластмасови детски надуваеми басейни, които пък от своя страна бяха поставени на метални платформи. На прозорците имаше щори, тежки завеси и лепенки. Пластмасови тръби пълзяха от растение на растение и осигуряваха влага и минерални вещества. Корените им се топлеха от нагреватели, а натриевите лампи ги осветяваха с изкуствена светлина по дванадесет часа на ден. Голям метален контейнер обогатяваше въздуха с въглероден двуокис за максимален растеж.

— Но най-красивото в цялата тази дейност е, че всичко е компютризирано. Цялата стая е пълна с датчици, които отчитат нивата на осветление, влажност, въглероден диоксид и вода. Модемът ми позволява да следя всяко растение от коя да е телефонна будка и да правя корекции по телефона. Инсталирал съм множество детектори за движение, така че ще разбера ако някой успее да проникне тук. И не на последно място, цялата ми система е заразена с вирус, който изтрива всичката информация от хард диска, в случай че тя попадне в неподходящи ръце.

— Помислил си за всичко — отбеляза Карлос.

Под костюма си се потеше обилно. Човек с неговото тегло не биваше да посещава джунгли, дори такива на закрито. Но въпреки това неудобство, той бе почти омагьосан от нежното поклащане на листата и чашките. Те изглеждаха някак… щастливи. Къде другаде се полагаха такива грижи за растения?

За момент го заля носталгия. Първият му досег с този род бизнес се отнасяше до марихуана. Бе прекарал много безсънни нощи на плажа на запад от Картагена, като пренасяше бала след бала колумбийска червена марихуана, от камиони — в траулери, пътуващи към заливите на САЩ. Групата, с която извършваше тези услуги, беше известна като една от най-добрите по онова време. Действието се развиваше в средата на седемдесетте, когато марихуаната, която се отглеждаше в Америка, беше с много лошо качество.

Контрабандата беше в кръвта му. Все пак беше колумбиец. Предците му бяха напуснали земите на баските в Испания още през 1600 и се бяха заселили в Андите, в района, където по-късно щеше да бъде основан град Меделин. Когато Испания фиксирала цената на златото в Колумбия, неговите деди започнали да го изнасят в Ямайка, където го продавали на по-висока цена. В течение на вековете това се превърнало в традиция. Занимавали се с контрабанда на кафе, смарагди, хинин, електроника, домакински уреди и парфюми, в онези времена на жестоки вносни мита.

Верен на друга колумбийска традиция, баща му го беше изритал още на шестнадесет с думите: Ако успееш да спечелиш някакви пари, прати ми. Ако не, не ми се мяркай.

Той беше успял.

— Да, технологията си я бива — каза Джеф и изтръгна Карлос от спомените му. — Но растенията са забележителните в случая. Дават по четири паунда първокласна сенсемила на сто изходна суровина. Това все пак не са Хаваите, ако разбирате какво искам да кажа. Когато аз започнах да пуша през шейсетте, тревата нямаше и един процент опиат вътре. Лизърд Кинг е за истински познавачи, човече, изкарва по четиринадесет процента при теста. Това си е страшно много. Ще се продава по минимум петстотин долара унцията.

— Колко растения има в тази стая? — попита Карлос.

— Двеста.

Карлос хвърли поглед към Алън Голд — неговата дясна ръка.

— Алън?

Голд стоеше до вратата, скръстил ръце пред костюма на Армани. Натриевите лампи се отразяваха в русата му коса и железните рамки на очилата му.

— Това прави шейсет и четири хиляди на реколта — отговори той без колебание. — Ако сметнем грубо осем реколти на година, стават половин милион на стая годишно.

Карлос отново погледна към Джеф.

— Доста добре си живееш. За какво съм ти аз?

— Искам да разширя бизнеса — отвърна Джеф. — Вижте, тревата носи по тридесет и няколко милиарда долара. Но аз не мога да я произвеждам достатъчно бързо, за да са доволни клиентите ми. Готов съм да се пренеса в някой цех. — Разпери ръце над джунглата си, сякаш я благославяше. — Представи си, човече. Двадесет хиляди квадратни фута с трева, фантастично!

— И не се притесняваш, че президентът Уинстън може да легализира бизнеса ти?

— Няма начин това да стане. Тази индустрия се разраства и аз имам нужда от банкер, от човек с връзки… нали разбираш. За по-сигурно и така нататък. Ти си човекът, който ми трябва.

Клетъчният телефон на Голд иззвъня преди Карлос да успее да отговори. По лицето на младия мъж премина сянка на угриженост, докато шепнеше едносрични думи на слушалката.

— Всичко наред ли е? — попита Карлос, когато Голд се обърна към него.

— Лоса е. Току-що се е обадил твоя нов сътрудник и е твърдял, че пакетът бил дефектен. Настоява да говори с теб възможно най-скоро.

Дефектен ли? Карлос усети внезапно стягане в гърдите. Да не би нещо да се бе объркало? Може би детето е било ранено? Надяваше се да не е така.

— Кажи на Лоса да му предаде да остави номера си и да чака. Ще му се обадя от офиса — докато Голд предаваше инструкциите, Карлос се отправи към вратата. — Налага се да тръгваме — каза той на Джеф.

— Това ли беше всичко? — попита Джеф. — Знаете, че поех голям риск като ви доведох тук.

— Ние ще се свържем с вас.

— Надявам се скоро да получа отговор. Времето лети. Няма да се подмладя.

— Бъди търпелив — каза Карлос, като леко го потупа по рамото. — Ако много се тревожиш, бързо ще остарееш.

Джеф пребледня.

— Е, не исках да кажа, че…

— Ние ще се свържем с теб — прекъсна го Карлос с ледена усмивка и се отправи към хола, където бе по-хладно и въздухът бе по-свеж. Не обичаше да го притискат да взема решения.

— Някакви други подробности около нашия приятел, които пропусна да споменеш преди малко? — попита той Голд, когато седнаха в колата и потеглиха обратно към Джорджтаун.

Голд поклати глава.

— Не, нищо. Много странно. — Гласът му придоби лек раздразнителен оттенък. — Като всичко останало, свързано с това отвличане. Ако ме допуснеш в голямата игра, сигурно ще мога да помогна.

Доколкото Карлос имаше доверие на Голд, беше по-добре засега всичко да стои скрито от него.

— Всичко с времето си, Алън — отговори той. — Но я ми кажи какво мислиш за тази малка демонстрация тук?

Всъщност на Карлос не му се говореше за марихуана точно сега. По-загрижен бе относно дефекта на пакета, който Маклаглън бе отвлякъл, но не му се слушаха оплакванията на Голд, че му няма доверие.

— Ако това се пренесе в мащабите на цех, би могло да бъде наистина много изгодно. Но се надявам, че не смяташ да инвестираш в…

— Аз не — прекъсна го Карлос. — Но мога да го свържа с подходящите хора.

— И да вземеш комисионна — усмихна се Голд. — Човек на място си. За момент си помислих, че смяташ да се върнеш към дистрибуцията.

— Не — Карлос бавно поклати глава. — Достатъчно съм се занимавал с това. Стига ми за цял живот.

От колко години беше в търговията? Със сигурност поне половината си живот бе прекарал в нея. Сега наближаваше петдесетте.

Първото му съприкосновение с кокаина беше, когато се присъедини към сънародника си Пабло Ескобар, който транспортираше от Чили към САЩ цели килограми от белия прах в автомобилни гуми. Тогава търговията с кокаин прохождаше и не бе така доходоносна като сега. Но всичко се промени, когато Пиночет дойде на власт през 1973. Преработвачите на кокаин се пренесоха в Колумбия и се втурнаха направо при Пабло Ескобар и Хорхе Очоа… точно когато в САЩ настъпи бум в употребата на кокаин.

Колумбия, Меделин, светът — особено този на Карлос — никога нямаше да бъдат същите.

Карлос се бе трудил доста в „Лос Паблос“, но с течение на времето бе успял да стане и миротвореца на групата. Бе открил начин да помирява враждуващи банди, да сключва сделки, и то по такъв начин, че и двете страни да се чувстват удовлетворени, така сякаш другата страна е направила по-голям компромис.

И когато Хорхе Очоа, наричан още „Ел Гордо“, свика среща на върха на най-големите играчи в търговията с кокаин, беше съвсем естествено Пабло Ескобар да изпрати Карлос Салинас да представлява интересите му.

На осемнадесети април 1981 той се приземи на частната писта на Очоа, дълга цяла миля, в имението му на Карибския бряг, близо до Баранкила. Хорхе Очоа — Дебелия — лично дойде да го посрещне и да го въведе в къщата. Хасиенда Веракруз, както Очоа наричаше имението си, беше с размерите на малка провинция, имаше си собствен зоопарк, арена за борба с бикове и конюшня с най-отбрани коне.

Търговците пристигаха като подозрителни конкурентни групи; като феодални господари, които ревностно защитават собствеността си. Срещата завърши с уговорката да обединят възможностите и усилията си, за да поддържат и задоволяват изискванията на най-големия пазар — САЩ.

По-късно американците щяха да кажат, че на тази среща се е родил картела от Меделин. Вероятно беше така, но участниците в тази среща не се смятаха за част от картел, а за членове на „Ла Компания“.

— Обади му се — нареди Карлос на Лоса, когато пристигна в луксозния си офис в задната част на ресторанта.

Лоса набра номера и му подаде слушалката на телефона в стил Луи XVI.

Когато Карлос разпозна гласа на Маклаглън, той не го остави да говори, а му каза:

— Изчакай да проверим сигурността на линията.

После даде знак на Лоса да започне сканирането. Той беше добър в това.

Карлос Салинас стовари своите двеста и осемдесет паунда^[1] в огромното си кресло, докато чакаше. Гърбът ужасно го болеше.

Въпреки че само шепа хора знаеха личните му номера, Карлос не бе приемал входящо обаждане от години. Кой знае откъде можеше да идва едно такова повикване? Проучванията му за Маклаглън сочеха, че той е също толкова предпазлив, но дори обществените телефони вече не бяха така сигурни. Америка се превръщаше във фашистка държава. Започваше да прилича на родната му страна.

Така че той винаги използваше секретната си линия. И никога не набираше клетъчен телефон. Подозираше дори собствения си телефон и бе наредил непрекъснато да му бъдат правени проверки.

Чудеше се от кой ли от любимите си телефони се обаждаше Маклаглън. Познаваше повечето от навиците на този човек, знаеше кои са любимите му хотелски фоайета, улични телефони, а също и кои са съучастниците му — Пол Дикастро и Попи Мулинър. Вероятно на света нямаше човек, който да е по-добре осведомен от него относно Майкъл Маклаглън.

Карлос можеше да използва и някой от своите хора за тази работа. В Колумбия на отвличането се гледаше като на изкуство. Но бе решил, че американец ще свърши задачата по-добре. Не искаше да има замесени колумбийци, в случай че нещо се обърка.

Карлос бе узнал за съществуването на Маклаглън, когато той бе отвлякъл търговец на оръжие, с когото имаха общ бизнес. Тогава Карлос бе наблюдавал Маклаглън много внимателно. Бе наблюдавал и следващия подобен случай, когато отвлеченият беше видеопират. Всичко бе минало много гладко. Този човек имаше талант. Той беше точно човека, от когото имаха нужда.

Лоса вдигна поглед от скенера и кимна утвърдително. Карлос натисна бутона за запис преди да заговори.

— И така, Мигел. — Салинас имаше навика да го нарича Мигел вместо Майкъл: — Казаха ми, че си взел пакета. Много съм доволен, че първата фаза приключи.

Независимо от сканирането Карлос предпочиташе да разкрива възможно най-малко информация по телефона.

— Да. Това мина добре. Но съдържанието е дефектно.

— Предадоха ми за това. Как се случи?

— Някога да си чувал за епилепсия?

— Епилепсия ли? — Карлос заглади мустаците си и хвърли поглед към Голд. Епилепсия? Беше виждал хора да конвулсират след свръхдоза кокаин. Това ли се бе случило с детето? — Значи твърдиш, че тук е замесена епилепсия?

Голд стоеше до прозореца. Разпери ръце и сви рамене. Лицето му казваше „нищо не знам за това“.

— Точно така, по дяволите — каза Маклаглън. — Защо никой не бе информиран за това?

Добър въпрос, помисли си Карлос. Бе получил детайлна и обстойна информация за президента и неговия приятел, доктора, при това — безплатно. Ядоса се, че нещо толкова важно е било пропуснато. Е, както казваха хората, получаваш за каквото си си платил.

— Или пък някой е знаел — вмъкна Маклаглън и Карлос долови надигащ се гняв в гласа му — и е решил, че не е нужно да ме осведомява?

— Успокой се, Мигел. Никой не те е пренебрегнал. Просто това някак си е било пропуснато. В крайна сметка, това не е нещо, с което човек парадира и се хвали. Сигурен съм, че за човек с твоите възможности това няма да е непреодолима трудност.

— Не ми минавай с тоя номер. Това е основен пропуск и показва, че източникът е некомпетентен. За какво друго нямаме представа, сеньор?

— Имам ти пълно доверие, Мигел. Затова съм сигурен, че всичко ще мине както трябва.

— Това означава, че ще се наложи да имам повече контакт с роднините на пакета. Така всичко се усложнява. Колкото повече контакт има, толкова по-голяма е вероятността нещо да се обърка.

На Карлос започна да му омръзва поведението на Маклаглън. Беше време да го постави на мястото му.

— Мога да ти кажа само една дума, Мигел: Действай.

От другата страна на линията последва ледено мълчание. Карлос го остави да продължи още няколко секунди. Беше използвал пръчката, сега можеше да опита и с моркова.

— Между другото — каза Карлос сърдечно, — можеш да си получиш втората вноска. Можеш да го направиш още днес, тъкмо ще те информирам за фаза две.

— Ще намина към пет.

Линията прекъсна.

— Нашият приятел е бесен — измърмори Карлос, докато затваряше и се завъртя със стола към Голд.

— Бих казал, че има пълното право. Няма извинение за този пропуск. Трябваше да са ни казали за това — отвърна Голд. После сви рамене. — Е, разбира се, можеше да е и далеч по-лошо. Можеше да е диабетиче. Тогава на Маклаглън щеше да му се наложи да се учи да слага инжекции с инсулин.

Голд беше напълно прав — можеше да е по-лошо, но и това си бе непростимо. Некачественото разузнаване можеше да провали всичко. На Карлос му се искаше да измисли подходящо наказание за човека, отговорен за този пропуск. Но нямаше как да го накаже — заемаше твърде висок пост в правителството.

— Маклаглън ще намине по-късно да си прибере втората вноска. Приготви парите в брой.

— Добре — отвърна Голд и отбеляза нещо в тефтера си, с който не се разделяше. — Още колко такива плащания ще има?

— Едно.

Голд подсвирна.

— Ще му трябва количка, за да си вземе парите от последната в кеш.

— Няма да види и пени от нея, докато всичко не приключи.

— Хайде, Карлос. Кажи ми за какво е цялата тази работа с отвличането? Каква е целта ни в този случай?

— Всичко с времето си, Алън.

Чудеше се дали въобще някога щеше да му разкрие, че целта беше президентът Уинстън или да умре, или да напусне поста си.

Карлос въздъхна и се облегна назад. Натисна копчето за автоматичен масаж. Топлите и нежни бутала започнаха да облекчават неспиращата болка в гърба му. Беше толкова приятно.

Искаше му се да сподели бремето си с някого, но беше твърде деликатно и рисковано, за да се довери на някого, дори на Алън.

Трябваше да откажа — помисли си. — Да си бях държал устата затворена, когато чух, че президента Уинстън има намерение да легализира наркотиците.

Но как можеше да мълчи? Това, което заплашваше търговията с наркотици, заплашваше и него.

А „Ла Компания“ бе застрашена дори още повече.

Само да не беше „Ел Медиадор“.

Бе си спечелил това прозвище след срещата на върха през 1981 в Хасиенда Веракруз. Бе впечатлил Хорхе Очоа до такава степен, че Ел Гордо му се обаждаше винаги, когато трябваше да бъдат помирявани враждуващи групи. А това се случваше доста често.

И така той се бе превърнал в Ел Медиадор — главния преговарящ на Ла Компания. Поверяваха му всичко. Той бе уговорил с Нориега създаването на кокаинови лаборатории в джунглите на Южна Панама. По-късно пак той бе склонил Санданистас да му плащат, за да използват пистите му за презареждане с гориво на самолетите, натоварени с кокаин. През цялото време той бе взимал своя дял като част от продукцията и го бе продавал чрез собствена мрежа в Маями. Животът беше хубав.

Но после бе избухнала така наречената Война на Картелите през 1988 и нищо не бе в състояние да спре кръвопролитията. Карлос се бе опитал да им набие в дебелите глави, че има достатъчно пари за всички, но те не го бяха послушали. Старият му приятел Пабло Ескобар направо бе полудял и бе обявил война на вражеския картел Кали, както и на самото Колумбийско правителство. Кръвта буквално бе заляла улиците на Меделин.

Карлос бе наблюдавал клането с нарастващо отвращение. Тогава бе имал нова съпруга — Мария — и бе искал да я държи далеч от огъня. Но какво бе разбирал тогава…

И тогава бе решил да се възползва от позицията си на Ел Медиадор и да започне собствена търговия.

Но имаше нужда от помощник. Дочу за младия мъж на име Алън Голд, току-що завършил публична администрация по програмата Уортън — който бил арестуван заради продажба на кокаин. Карлос плати гаранцията му и го нае.

Чрез редица подставени организации, основани от Голд специално за целта, Карлос започна да прави големи инвестиции в закупуването на акции на малки независими банки по източното крайбрежие. Когато придоби контролния пакет акции, той започна да внедрява свои хора в борда на директорите.

Това бе най-добрия ход, който някога бе правил. Въпреки че войната продължаваше, трафикът на белия прах не преставаше, а също и потокът от пари. Но тези пари имаха нужда от изпиране. На кого друг можеха да вярват достатъчно, за да му поверят тази задача, ако не на Ел Медиадор — Карлос Салинас?

Дори след като картелът Кали превзе Меделин, уменията му продължиха да бъдат ценени и търсени. През 1992 Мигел Родригес Орехеля — лидерът на картела Кали — се възползва от услугите му, за да накара Конгреса да приеме НАФТА^[2]. Карлос се премести във Вашингтон и съблюдаваше парите на картела да отидат в подходящите джобове. Разбира се, той взе своя дял, когато законът действително бе прокаран и приет.

Зона на свободната търговия… беше просто чудесно. Нямаше вече нужда от тайни писти и рисковани полети през границата. Мексиканците вече можеха всекидневно да прекарват пълни камиони с колумбийска продукция към Тексас.

Докато се случваше всичко това, Карлос Салинас откри, че е много по-удобно да контролира банковите операции от Вашингтон, отколкото от Маями, особено след като си бе създал толкова много високопоставени приятели по време на битката за прокарването на закона за НАФТА.

Животът му значително се подобри. Търговията с кокаин се променяше всяка година, но какво от това? Лидерите й идваха и си отиваха — Пабло Ескобар бе мъртъв, а повечето от главите на картела Кали бяха в затвора. Но Карлос Салинас оцеляваше. Арестите и убийствата не намаляваха трафика с нито унция. Единствената разлика беше, че силата на колумбийските картели се съсредоточи в ръцете на по-тесен кръг хора — предимно в тези на Емилио Рохас — но това нямаше особено значение. Докато търговията с наркотици продължаваше да е незаконна, доходите от нея щяха да имат нужда от изпиране.

И Карлос винаги бе насреща… готов да вземе накрая своята комисионна.

Този път обаче комисионна нямаше да има. Вместо това му бе предложена чиста печалба от един милион долара ако успее да спре плана на президента Уинстън.

И ако успееше да се справи с това, щеше да е невъобразимо богат.

Щеше да се превърне в легенда.

Ако успееше.

Не, не трябваше да мисли какво ще стане ако успее. Трябваше да мисли как ще стане когато го направи.

Защото ако не успееше…

По-добре беше да мисли не за това, а за начина, по който преди около десет седмици му се отвори тази възможност — да стане легенда. Тогава бе започнал да получава поредица анонимни обаждания. Човекът използваше модулатор на гласа, но Карлос успя да разбере кой е. И беше направо шокиран. Оказа се човек, който не можеше да бъде купен с никакви пари, и все пак му даваше информация за плана на президента.

В началото Карлос не му вярваше. Да легализират наркотиците? Всички наркотици? Невъзможно… невероятно! Това просто не можеше да стане. Вероятно беше част от някаква откачена стратегия — да го хванат на тясно.

Той предаде цялата история, заедно със своите резерви, на Емилио Рохас, който в момента оглавяваше картела Кали.

В първия момент Рохас се изсмя на всичко това, но все пак направи някои проучвания, като използва връзките и ресурсите на картела, които се простираха дори в Белия дом.

И така разбра, че е истина. Щеше да засегне не само марихуаната, а всички наркотици. Включително и кокаина.

Тогава доста се смяха, като смятаха, че каквото и да иска този смахнат президент, американския народ никога няма да приеме идеята. Но после пристигна още информация по случая от важната клечка на Карлос и те най-накрая започнаха сериозно да се притесняват. Това, което научиха, ги уплаши до смърт.

Самият Емилио Рохас дойде в САЩ, за да се срещне с Карлос. Емилио дойде тук.

Спомни си как бяха седели само двамата в тази стая. Карлос със свито сърце бе изслушал разказа на Емилио за това как този президент може би все пак щеше да е в състояние да осъществи плана си с помощта на обещания за по-ниска престъпност и данъци, и подкрепа от страна на медиите, фармацевтичната и тютюневата индустрии. Вероятно не ставаше въпрос за абсолютна и тотална легализация, поне в началото, но със сигурност щеше да постави основите на кампания, която впоследствие щеше да довърши всички останали закони, засягащи забраната на наркотиците.

И когато Америка постигнеше това, останалия свят щеше да последва примера й.

Рохас призна, че за известен период от време той и картелът били в паника. Но когато се успокоили, започнали да кроят планове. Обмислили внимателно всички възможности. Всяка цена за спирането на този процес щяла да бъде оправдана. И как иначе? Всеки месец приходите им възлизали на милиарди долари, така че били готови да платят колкото трябва.

Рохас се опитвал да демонстрира спокойствие и увереност, но Карлос доловил страха и гнева му. Това не било битка за по-голям дял на пазара, а истинска война за живота им.

Това парвеню Уинстън можело да затрие цялата им империя само с един подпис.

Карлос се съгласил, че той трябва да бъде спрян. Но как?

Първата им мисъл била да го убият, но веднага я отхвърлили. Един атентат би направил Уинстън мъченик, а това било последното нещо, което искали. Щели да се чуват речи от сорта на: Злите наркобарони застреляха нашия президент герой. Затова трябва да доведем делото му докрай и да довършим тези толкова могъщи и арогантни престъпници, които си позволяват да убият президента ни, за да запазят печалбата си. Не позволявайте на наркобароните да продължават мръсната си игра! Уважете своя мъртъв президент! Легализирайте наркотиците веднага!

Не… мъртъв, президентът Уинстън щял да бъде дори още по-голяма заплаха и по-непобедим враг отколкото жив и здрав. Затова трябвало да измислят друг начин — някаква злополука или нещо, което да изглежда като негова собствена грешка.

„Ла Компания“ проучила миналото му под микроскоп и открила много младежки лудории, но нищо, което да може да го дискредитира и очерни. Изглеждало безнадеждно. Докато… докато мистериозният източник на Карлос изровил история, която Уинстън си мислел, че е покрил напълно. Някаква американска агенция я изровила случайно при рутинна проверка и я предала.

Карлос на свой ред докладвал, като не й отдал особено значение.

Но се оказала много важна.

И така, двамата седнали на сигурно в същата тази стая и измислили ужасяващо гениален план…

— Заради легализацията на наркотиците е, нали? — попита Голд.

Карлос се сепна от унеса си:

— За какво говориш?

— За отвличането. От седмици го подготвяш. А след изявлението на президента Уинстън снощи — хоп! — говориш с Маклаглън по телефона. Трябва да има връзка между двете неща.

Толкова ли е очевидно? Толкова ли съм прозрачен? — запита се Карлос. Стана от креслото и започна да се разхожда из офиса.

Или просто Голд бе твърде умен? Нали затова Карлос го доведе тук. Знаеше, че Алън няма да се шокира, ако разбере за плана срещу президента, но колкото по-малко хора знаеха, толкова по-добре. Една стара колумбийска поговорка гласеше: Трима могат да пазят тайна, ако двама от тях са мъртви.

Спря се пред снимка на Ричард Никсън, поставена в рамка. Беше подписана за друг, но това нямаше значение. Човекът на нея беше важен.

— Не ме е грижа за мижитурка като Томас Уинстън. Той няма куража да го направи — посочи портрета на Никсън. — Как въобще си позволява да седи в същия кабинет, в който е седял този човек? Ето това е президент!

— Никсън ли? — възкликна Голд. — Той е бил абсолютен глупак.

Карлос се обърна толкова бързо, колкото му позволяваше физиката му и навря пръста си в лицето на Голд.

— За този мъж ще говориш само с уважение, ясно ли ти е? Той е човекът, който пръв е обявил война на наркотиците през 1972. И сега нямаше да си тук, ако не беше той. Нямаше да носиш този лъскав модерен костюм и да караш немската си спортна кола, която толкова харесваш. Дължиш му всичко на него и на всички президенти след него, които са продължили политиката му срещу наркотиците. Те са били истински мъже!

Карлос се обърна отново към снимката на Никсън и се загледа в усмихнатото му лице.

— Защо Томас Уинстън не е като всички тях? Защо отказва да върви по стъпките им? Този лигльо иска да провали всичко!

— Няма никакъв шанс. Единственото нещо, което ще провали, е политическата си кариера.

Само ако знаеше това, което знам аз — помисли си Карлос.

Върна се до бюрото и се стовари на стола си. Автоматичният масажор продължаваше да работи. Нагласи гърба си на него, за да има по-добър ефект, но това не го облекчи много. Трябваше да се обади на онази китайка — Дървесно Цвете, или както там беше името й. Тя единствена беше в състояние да го освободи от болката му. Разхождаше се нагоре-надолу по гръбнака му с малките си крака и го пренасяше в рая… при жена му.

Мисълта за Мария го натъжи. Бе я срещнал при едно от пътуванията си до вкъщи. Тогава тя бе още момиче, почти тийнейджърка, с испанско потекло като неговото. За пръв път в живота си Карлос позна любовта. Обожаваше я, боготвореше я и се ожениха. Доведе я със себе си в Щатите. И живя в блаженство десет години.

После Мария започна да се променя. Стана вяла, изглеждаше нещастна. И преди три седмици си нае къща в Джорджтаун, и се изнесе.

Карлос не бе предполагал, че може да бъде така наранен от жена…

Но не я бе изгубил. Това положение бе само временно. Тя щеше да се върне. Разбира се, той можеше да я накара насила, но какъв щеше да е смисълът? Не искаше да я държи в затвор. Но непрекъснато я държеше под наблюдение.

— Нещо ново от Пи Стрийт? — попита той Голд.

Голд сви рамене.

— Пазарувала е. Ходила е по музеите. После пак е пазарувала. След това — до библиотеката. Пак пазаруване. Записала се е на курс. Тя…

— Какъв курс?

— Някаква програма за жени. Точното наименование е в доклада. Искаш ли да…

— Няма значение — прекъсна го Карлос. — Значи няма друг мъж?

Алън поклати глава.

— Нито пък жена. Сякаш се е превърнала в монахиня с кредитна карта.

Карлос сви юмруци гневно. По дяволите, не я разбираше!

Всъщност може би знаеше. Проблемът беше в Щатите — разваляха я. Започваше да прилича на… американка. Трябваше да я държи настрана от токшоутата, сапунените сериали и списанията, които пълнеха главата й с откачени идеи. Трябваше да я прибере у дома — в Колумбия — независимо дали й харесваше, или не. Когато приключеше с това тук, щеше да е милиардер и да може да си позволи имение, по-голямо от Хасиенда Веракруз на Хорхе Очоа. Щеше да отглежда расови коне, точно като баща й. И тя щеше да възвърне чувствата си към него. Щеше отново да е неговата Мария.

Но всичко това зависеше от спирането на президента Уинстън.

Всичко зависеше от унищожението на тази измет.

Карлос грабна дистанционното на телевизора. Огромният му екран оживя. Видя двама смътно познати му политици, единият — бял, другият — чернокож. Стояха зад нещо като подиум и явно изнасяха пресконференция.

— Политиката върши странни неща — коментира Голд. — Боже господи, това са Джизъп и Вагнер, един до друг. Не мести канала.

Надписите в долния край на екрана твърдяха, че чернокожият е републиканецът Флойд Джизъп, а белия — Куинси Вагнер от същата партия. И двамата се надпреварваха да хулят президента. Конгресмен Джизъп крещеше, че „… това ще е геноцид на такова ниво, че ще накара Адолф Хитлер да изглежда като дребен хитрец!“. През това време Вагнер предупреждаваше, че предстои „разпадането на изконния морал на Америка!“.

Голд се разсмя:

— За пръв път виждам тези двамата да са на едно мнение за нещо! Това е невероятно!

— Алън — каза Карлос, — искам да откриеш адресите на фондовете за преизбиране на тези двамата и да им изпратиш по един чек за две хиляди долара с пожелание да продължат все така добре да си вършат работата и да поддържат войната срещу наркотиците.

Голд кимна, като все още се усмихваше:

— С удоволствие! Ще го пиша на сметката на ресторанта. Не че се налага да го правим. Искам да кажа, че те просто нима как да не бъдат преизбрани, но в това има голяма доза ирония, която много ми допада.

— А на мен ми допада да се застраховам.

Карлос прегледа всички канали, без да е сигурен какво точно търси. Нещо, каквото и да е, което да му подскаже какво е общественото настроение. „Ла Компания“ предсказа първоначалния гняв, но каза също, че ще последва охлаждане на емоциите, след като медиите и администрацията започнат да обработват и омагьосват обществото и Конгреса.

Спря се на канал, който показваше мъж, застанал на нещо като сцена, до лозунг, на който имаше червен надпис „Наркотици“, ограден с червен кръг и задраскан с дебела червена линия. В долния край на екрана мигаше цифрата осемстотин. Разпозна преподобния Боби Уиткомб. Той бе доста известен. В последните няколко години се бе сдобил със значително влияние в средите на Християнския фундаментализъм. В задната част на сцената, зад лозунга, седяха трима оператори и приемаха телефонни обаждания.

— Изглежда провежда пропаганда и набира средства — отбеляза Голд.

Преподобният Уиткомб залиташе от ръба на сцената, с микрофон в ръката. Другата му ръка ожесточено ръкомахаше, а от устата му буквално капеше пяна.

— … искам да ви кажа, че няма да можем да живеем, работим и да се забавляваме пред очите на Бога, ако позволим това да се случи! Как ще държим главите си изправени, когато влезем в Божия храм? Бог ще оглушее за нашите молитви, ако не изгоним този зъл човек от Белия дом! Ако не го развенчаем като лидер на нашата нация!

Публиката в студиото го аплодираше възторжено на крака и го окуражаваше по всякакъв начин.

— Така че допринесете с каквото можете сега! Подкрепете ни с каквото имате, за да можем да връчим нашите петиции, за да можем да изпратим нашите дякони във всеки град в страната и да съберем подписка за принудително отстраняване на президента Томас Уинстън!

Последва нов изблик на аплодисменти и Голд се обърна към Карлос:

— Искат да го отстранят! Трябва да ми позволиш да се обадя и да им връча тлъст чек. Трябва да го направя.

— Колко тлъст?

— Десет. Нали искаш да се застраховаш. Ето ти добър начин да го направиш.

Карлос остана силно изненадан.

— Десет хиляди? Но защо?

— Трябва ми петцифрена сума, за да привлека вниманието му. Ще видиш. Ще свърши отлична работа.

— Много добре. Действай.

Екранът сега показваше изпълнение на хор в дълги роби. През това време Голд набираше номера. Когато заговори, внезапно бе придобил силен южняшки акцент.

— Здравейте. Преподобният Уиткомб ли е? Ами… искам да говоря лично с него. Не ми казвай, че е невъзможно, скъпа. Разбира се, че е възможно. Точно така. Давам десет хиляди, за да разкара този Сатана от Белия дом, но няма да го направя, ако не говоря с него лично. Точно така. Сайнъс. Били Боб Сайнъс. Добре. Добре. Така и ще направя.

Голд се подхилкваше и радваше като ученик. Сложи ръка на слушалката и се обърна към Карлос:

— Получи се! Сега чакам да го доведат!

Карлос се запита дали младия му финансов гений не бе правил това и преди.

Голд махна ръката си от слушалката и заговори в нея:

— Да? Да намаля телевизора си? Добре — отново се обърна към Карлос. — Ще отида в другата стая. Ти гледай телевизора.

Когато Голд излезе, Карлос забеляза, че е натиснал копчето за запис на видеото.

След малко камерата изостави хора и се премести към преподобния Уиткомб. Той изглежда бе забравил гнева си доста бързо, защото сега направо сияеше.

— Слава на Господа! На линията чака праведна душа, готова да допринесе за каузата. — Вдигна слушалката до ухото си. — Здравейте. С кого говоря?

Карлос едва разпозна гласа на Алън:

— Преподобни Уиткомб, наистина ли сте вие? Слава на Господа! Колко се вълнувам! Били Боб Сайнъс от Вашингтон е. Гледах цялото ви шоу. Чрез вас наистина говори Господ!

— Благодаря ти, Били Боб.

— Искам да ви помогна в борбата срещу този Сатана в Белия дом.

— Това е чудесно, Били. Какво смяташ да направиш?

— Искам да даря десет хиляди долара.

Публиката избухна в истерични аплодисменти, когато Уиткомб вдигна ръце и поглед към небето.

— Слава на Господа!

— Изгонете го оттам, преподобни Уиткомб. — Гласът на Голд успя някак да надвика шумотевицата. — Изгонете го и го пратете в Ада, където му е мястото!

— Ще го направя, Били Боб! — отвърна преподобният. — С помощта на щедри и праведни хора като теб ще успея!

— Спрете го, преподобни Уиткомб! Спрете този Сатана и го пратете там, откъдето никога няма да се върне!

— Благодаря ти, Били Боб. Това ще…

— Заплюйте го, преподобни. Заплюйте този Антихрист и го вкарайте в…

Камерата отново показа хора, а Голд се върна в стаята. Стовари се на дивана, като риташе с крака и се смееше толкова силно, че едва дишаше.

Карлос също се позасмя. Това го разведри леко и сне част от напрежението, натрупано в мускулите на гърба му, който така го измъчваше.

Когато Голд най-накрая спря да се смее, той седна и изтри очите си.

— О, човече! Не си спомням откога не съм се смял така!

— Значи ти е смешно… Дали ще ти е все така смешно, ако президента спечели?

— Няма никакъв шанс.

— Надявам се — отвърна Карлос.

Но не мога да седя мирно и да се надявам някакво телевизионно шоу да свърши цялата работа — помисли си той.