Франсис Пол Уилсън
Отвличане (56)

4

— Досега говорех за нещата на практика, но нека за момент погледнем философски на нещата. Не сте ли съгласни, че ние сами сме господари на телата си? Според мен това е крайъгълният камък на концепцията за човешките права. Ако се съгласите с това, тогава как така друг човек ще има правото да ви диктува какво да приемате в собственото си тяло — храна, напитки или каквото и да е друго? Това е съвсем лично решение. И ако един човек няма право да ви контролира по този начин, същото важи за двама, десет, сто, милион или сто милиона. Това си е вашето тяло. Според мен взимането на наркотици е много глупаво, но все пак си е човешко право.

Поли намали звука на радиото. Стори му се, че току-що чу детето да се смее във всекидневната.

Дръпна стола си назад и надзърна през цепнатината на кухненската врата. Завари доста странна сцена, в която Попи, с маската на Мини Маус, и детето — с фалшивата превръзка на крака, си играеха на дивана.

Поли се бе оттеглил в кухнята, за да се освободи от проклетата маска на Мики Маус, която се налагаше да носи пред детето. Вероятно всичко това не бе нужно, като се имаше предвид, че детето вече бе виждало лицето му, когато се бе преструвал на шофьор на лимузина. А и той все още носеше брада, която възнамеряваше да обръсне веднага щом всичко свърши. Но защо пък да му дава възможност да го разгледа по-добре от необходимото?

Попи вдигна поглед и го видя.

— Искаш ли да поиграеш с нас?

Не виждаше лицето й заради маската, но нещо му подсказа, че тя се усмихваше.

— Не. Не и ако не става въпрос за покер.

— Е, бихме могли — каза тя. — Можем и това да направим. Ще ти се обадим, ако решим.

Той се усмихна и поклати глава. Опълчването му срещу Мак вчера бе разчупило леда между тях и сега отново бяха отбор. Чувството беше приятно.

Загледа се в тях за по-дълго. Попи ставаше различен човек, когато се занимаваше с детето. Беше по-мека, по-жизнена и по-щастлива, отколкото когато беше с него.

Какво ми става? — помисли си. — Ревнувам ли?

Може би. Не му допадаше особено идеята да дели Попи с някого, дори за седмица. Но как можеше да ревнува от едно дете? Пък и това бяха някакви си техни женски работи, каквито жените споделят помежду си дори когато току-що са се запознали, и каквито един мъж не би споделил с друг, дори да го познава от милион години.

Но това сякаш беше нещо повече. Нещата се задълбочаваха.

Е, каквото и да беше, щеше да приключи до седмица и детето щеше да бъде върнато на родителите си.

Внезапно Поли се почувства зле при тази мисъл.

Помаха от вратата и подсвирна леко. Попи вдигна поглед, а той каза:

— Може ли да поговорим за минута?

Попи кимна зад маската си и се обърна към детето:

— Веднага се връщам. Стой тук… и не размествай парчетата.

— Няма — изкикоти се детето.

Попи пристъпи в кухнята и се стовари на стола срещу него. Свали маската и изтри лицето си. Бузите й бяха зачервени.

— Тук е доста горещо, нали? — каза Поли.

Тя кимна и се усмихна.

— Но си струва. За какво искаше да поговорим?

Поли се поколеба. Не бе съвсем сигурен как да подхване темата.

— Става въпрос за теб и детето.

— Тя си има име, нали знаеш. Можеш да я наричаш Кейти.

— Не искам да я наричам Кейти. Не искам да знам нищо за нея.

— Но защо? Тя е много мило дете.

— Сигурен съм, че е така, Попи. Но ти се сближаваш твърде много с нея.

— Как така твърде много?

Усети как тя настръхва.

— Имам предвид…

— Виж, Поли. Тя е едно уплашено малко момиче. Това вероятно е най-лошото нещо, което някога й се е случвало. Опитвам се да направя престоя й тук колкото е възможно по-приятен. Какво лошо има в това?

— Привързваш се към нея.

— Е, и?

— Твърде много се привързваш. Сякаш си й майка или нещо подобно.

— Ами, струва ми се, че тя си няма майка.

— Може и така да е, но ти не можеш да се правиш на нейна майка. Защото ще трябва да й кажеш сбогом другата седмица или най-късно по-другата.

Тя се облегна назад и свали поглед към масата:

— Знам.

— И ако продължаваш в същия дух, много ще страдаш.

— Ще се справя.

Но Поли изобщо не й вярваше. Представяше си я как плаче и не може да се откъсне от детето, как не иска да го пусне, как не иска да го остави само на мястото на срещата. Отвличането далеч не бе най-рискованата част. Връщането на пакета също можеше да създаде доста проблеми. Последното нещо, от което имаше нужда в такива критични моменти, беше някой да се размекне и да покаже емоции.

Освен това не искаше да види как накрая Попи страда.

— Не съм толкова сигурен — протегна се напред и взе ръката й. — Виждам как нечие сърце ще бъде разбито, когато дойде време за сбогуване.

Тя вдигна поглед и се усмихна.

— Ще се справя. Просто не искам да я виждам уплашена, това е всичко.

Тя се изправи и заобиколи масата. Седна в скута му и го целуна по устните.

— Това е задето си загрижен за мен.

После нагласи отново маската на Мини Маус и се върна във всекидневната. Поли я наблюдаваше как сяда до детето и подновява играта. С ужас си представи как Попи прави нещо откачено, когато всичко свърши, като например да открие къде живее детето и да обикаля около дома му, за да го зърне.

… само да видя как е… да се уверя, че е добре…

Поли потрепери при тази мисъл. Би било ужасно.

Ами ако сега Мак дойдеше ненадейно? Ако надникнеше през вратата и видеше пакета да си играе развързан? Щеше да вдигне всичко във въздуха.

А ако откриеше, че детето все още има десет пръста на краката?

По-добре беше да не мисли за това.

Поли се бе опитал да му се противопостави вчера, но какво щеше да стане, ако Мак наистина се ядосаше? А точно това щеше да стане, ако разбереше какви рискове бяха поели, за да намерят палец.

Поли се надяваше, че ако въобще някога Мак разбере за това, то поне да е много след като всичко е приключило.