Франсис Пол Уилсън
Отвличане (65)

13

Слънцето грееше ярко, високо на безоблачното небе, но Попи караше като през мъгла. Едва усещаше волана в ръцете си. Сякаш цялото й тяло бе загубило чувствителността си.

Караше камиона с пълна газ по Деветдесета Северна към Мериленд, но не превишаваше шестдесет мили в час. Искаше й се да кара със сто, дори двеста, но последното нещо, което й трябваше сега, беше да я спре полицейска кола. Шестдесет мили в час вършеха работа.

Погледна към Кейти, която бе завързана с колан на съседната седалка. През последните няколко дни бе толкова приказлива, но откакто бяха напуснали къщата почти не бе проговорила. Горкото дете… днес бе станало свидетел на неща, които възрастен не трябваше да вижда, а какво остава за шестгодишно момиче…

Веднага щом спрем някъде — мислеше си Попи, — ще трябва да си поговоря с нея. Да й помогна да го преодолее. И да реша какво да правя с нея.

Да, веднага щом спрем някъде.

Но къде отиваха? И какво щяха да правят, когато стигнеха там?

Следващата ми стъпка — мислеше си. — Добър въпрос. Какво да правя сега?

Искаше й се Поли да беше до нея. Тя не умееше да се оправя в такива ситуации, а Поли винаги бе знаел какво да прави.

Мисълта за Поли предизвика силна болка в гърдите й. Спомняше си смеха му, глупавата му усмивка. Винаги се бе опитвал да се държи като гадняр, но в него нямаше и частица злоба. А сега беше мъртъв. Не искаше да си го спомня такъв, целият просмукан с кръв, с бледо лице, с мъртви, втренчени очи. Искаше да си го спомня, какъвто беше в леглото. Правеше невероятни неща с нея…

— Защо плачеш?

Въпросът на Кейти я стресна. Избърса бузите си, а дланта й остана мокра и изцапана със спирала за мигли.

Попи подсмръкна и сподави надигащите се в нея ридания. Не можеше да си позволи да се отпуска сега. Трябваше да се стегне заради Кейти.

— Защото съм тъжна, Кейти. — Защо ли й каза това? Сега щеше да започне да й задава въпроси за любовта и смъртта. — Днес… днес загубих много скъп приятел.

Почувства допир. Погледна надолу и видя ръката на Кейти да гали нейната.

— Няма нищо. Аз ще ти бъда приятел.

Тези думи само накараха Попи да заплаче още по-силно.

Не мога да шофирам така — помисли си. — Ще убия и двете ни, ако не отбия от пътя и не се стегна.

Забеляза табела на бензиностанция преди началото на Еджууд. Никога не бе чувала за Еджууд и реши, че идеята бе добра. Кой щеше да я търси в Еджууд, Мериленд?

Спря на паркинга, изключи двигателя и остана така, неспособна да се помръдне. Смазваше я огромна тежест. Чувстваше непоносима самота и несигурност. Дали беше добра идея да спре тук?

Какво би направил Поли?

Вероятно щеше да каже: „Отбий от пътя, паркирай камиона и стой на място, докато не решиш какво да правиш. Не обикаляй без план.“

Е, добре. Щеше да направи план. Но първо трябваше да реши как да плати за стаята — в брой или с кредитна карта? Всички тези имена — Джеймс Кинг, Ерик Корал, Франсис Блек, Стивън Гартър, Джейсън Ратъл, Уилям Боа… дали картите бяха крадени, или сметките принадлежаха на измислени хора?

Странно — помисли си. Всички те бяха имена на змии. Това не можеше да е случайност. Освен това тя си спомни какво бе казвал Поли за него — че обръщал внимание на всички детайли. Мак не беше човек, който би се оставил да го хванат. Беше почти сигурна, че сметките са истински.

Добре. Ще използва картите и ще пести парите в брой. Мак нямаше как да ги обяви за откраднати.

— Защо цялото ти лице е черно? — попита Кейти.

Попи погледна в огледалото за обратно виждане. Бузите й бяха почернели от размазания грим.

— Това е от спиралата ми. Обичам да си слагам по много.

— Но защо? И защо устните ти също са черни?

— Защото си слагам черно червило, глупаче.

В началото Попи се учуди, че Кейти й задава толкова много въпроси, но се сети, че до тази сутрин тя не бе я виждала без маска.

— И защо имаш обици по лицето?

Попи отново погледна в огледалото. Имаше диамантена игла на лявата си ноздра и тънък сребърен пръстен на дясната вежда. Хората, с които се срещаше, не им обръщаха внимание. Повечето от тях имаха много повече украшения по лицето си от нея. Много повече.

Но всичко това правеше впечатление на обикновените хора. Преди това не й пречеше. Дори се забавляваше с реакциите им. И се гордееше със себе си.

Но последното нещо, което искаше сега, бе да прави впечатление. Трябваше да ги махне.

Но не всичките.

— Искаш ли да видиш още? — извади ризата си от панталона и показа на Кейти пъпа си. — Какво мислиш за тази?

Кейти направи гримаса.

— Леле! Но как…

— Стига въпроси за сега. Хайде да отидем да си резервираме стая.

— Тук ли ще останем? — Очите й светнаха. — О, супер! Дано леглото има Вълшебни Пръсти!

И тогава Попи направи нещо, което не бе вярвала, че ще направи отново: усмихна се.