Франсис Пол Уилсън
Отвличане (50)

2

Змията бързо измина пътя от входната алея до къщата. Предпочиташе да ограничава контактите си с Поли до телефонни разговори и срещи в хотелски барове, но винаги смяташе за необходимо поне веднъж да го посети лично, за да контролира нещата.

Притесняваше се, че някой може да забележи него или колата му и да го свърже с отвличането. Затова си бе сложил шапка и бе вдигнал яката си. Табелката с номера на колата бе фалшива и щеше да бъде захвърлена в някоя река веднага щом всичко приключеше.

Бе взел толкова много предпазни мерки и въпреки всичко се чувстваше някак притеснен тук.

Но това не можеше да помрачи доброто му настроение. Тази сутрин се бе чул с Вандайн, така че всичко бе под контрол.

Когато доближи входната врата, набързо огледа двора. Жълтите цветове на храстите успяваха само донякъде да освежат запуснатия вид на къщата. Моравата не беше кой знае какво, но поне създаваше усещане за пролетно пробуждане. Поддръжката на двора бе част от едногодишния наем, но те щяха да са си тръгнали много преди тя да започне да се нуждае от първото си косене.

Почука на вратата.

— Аз съм. Всички ли са вкъщи?

Бе им позвънил по-рано, за да ги уведоми, че ще намине. Бе поискал пакета да е добре скрит, когато дойде.

Поли отвори вратата.

— Да. Всичко е наред. Влизай.

В момента, в който вратата се затвори зад гърба му, Змията сграбчи Поли за ръката.

— Човече, свърши чудесна работа с палеца. Проработи като чудо.

Винаги бе добре да хвалиш служителите си, когато го заслужаваха. Няколко добри думи не ти струваха нищо, а понякога имаха по-добър ефект от парите. Понякога.

Попи четеше списание на дивана. Не го погледна, а и той не сметна за нужно да я поздрави. Тази кучка му бе толкова досадна.

— Така ли? — усмихна се Поли. — Откъде знаеш?

— Получих писмо от него тази сутрин. Човекът направо си умира да ни сътрудничи.

— Значи се е хванал, така ли?

Змията улови светкавична размяна на погледи между Попи и Поли. Зачуди се какво става тук.

— Как така дали се е хванал? — попита Змията. — Защо да не се хване? Нали това е палецът на дъщеря му.

— Да, знам. Но можеше да си помисли, че вече е била мъртва, когато сме отрязали палеца й. Или нещо такова. Но пък от друга страна с прясна кръв по палеца, предполагам, че е нямало как да не повярва, че е още жива.

Змията никога не бе виждал Поли така да бъбри и това никак не му хареса.

— Всичко наред ли е, Поли?

— Защо? — Очите на Поли добиха смешен, отбранителен вид. — Какво може да не е наред?

— Държиш се странно.

— Може би защото никога преди не му се е налагало да осакатява дете — обади се Попи.

Змията дори не си направи труда да я погледне:

— Никой никого не е осакатявал. А и някой да ти е искал мнението?

— А ти как наричаш отрязването на палеца на шестгодишно дете? — продължи тя. — Не е съвсем същото като разходка в парка, нали? Имахме голям късмет, че не получи пристъп.

Сега вече му се наложи да погледне Попи и бе шокиран от гнева и отвращението, които бяха изписани на лицето й. Гледаше го така, сякаш току-що бе изпълзял изпод някоя скала. Изпита желание да пристъпи напред и да изтрие с плесник този поглед в очите й.

— Пристъп ли?

— Да. Пристъпите, заради които взима онези хапчета.

Най-накрая разбра какво тя искаше да каже.

— О, имаш предвид припадъците й. — Тонът му бе преднамерено ироничен. — Трябва да поработиш над речника си, скъпа.

— А ти трябва да поработиш над разузнаването си. Как така не си знаел за пристъпите й?

На Змията му писна от тази кучка. Обърна се към Поли.

— Кажи на приятелката си да не се обажда, когато не я питат.

— Тя има право на собствено мнение.

— Когато ми потрябва мнението на някого с червена коса, ще го попитам.

Поли вдигна ръце.

— Добре де, добре. Тя просто искаше да каже, че бе малко трудно да вземем палеца. Надявам се да си е струвало.

На Змията му бяха нужни секунди, за да охлади гнева си.

— Да, струваше си. Да беше видял отговора на баща й. Направо се беше побъркал. Ако го беше писал на хартия, щеше да има следи от сълзи.

Змията се усмихна. Докато четеше умоляващите думи на Вандайн, почти имаше чувството, че го чува как хленчи. Моля ви, моля ви. О, МОЛЯ ВИ, не я наранявайте отново.

— Предполагам, че си истински горд от себе си — обади се отново Попи.

Тя си го търсеше… направо си го търсеше…

— Стига, Попи — скастри я Поли и й хвърли строг поглед.

— Да — продължи Змията без да й обръща внимание. — Татко вече няма да спори и да се инати. Готов е да направи всичко, което му кажем.

— А ние какво точно искаме да направи? — попита Поли.

— Това засяга само мен и останалите замесени. По-добре да не знаеш.

Нямаше начин да каже на тези двамата.

— И така, къде е малкият пакет? — попита той Поли.

Поли поклати глава в посока на една от вратите, водещи към всекидневната:

— Там вътре.

— Е, само ще хвърля поглед и това ще е края на посещението ми.

— Тя спи — каза Попи.

Тази кучка наистина не знаеше кога да си затваря устата.

— Има ли превръзка на очите? — Змията се обърна към Поли.

— Разбира се.

— Добре. — Змията се отправи към вратата. — Само ще надзърна.

Попи се изправи и застана до вратата. Погледът й разтревожено се местеше от Поли към вратата и после към Змията.

— Недей. Ще я събудиш. Нямаш представа колко време ни отне да я приспим.

— За това им се плаща на бавачките.

Той мина край нея и отвори вратата. Лампата беше угасена, така че потърси ключа и я запали.

Попи се вмъкна покрай него и застана до леглото. В действителност не стоеше, а по-скоро пърхаше. Изглеждаше много нервна, хапеше устните си и триеше ръцете си една в друга. Държеше се така, сякаш ставаше въпрос за собственото й дете.

Но Змията трябваше да признае, че всичко изглеждаше наред. Пакетът бе с превръзка на очите и завързан за рамката на леглото, точно както трябваше да бъде. Беше облечен в карирана риза и някакъв панталон. На левия крак имаше гуменка, а десният бе превързан.

Той кимна и си тръгна. Попи остана отзад. Поли обаче все още се държеше странно. И това разтревожи Змията. Не искаше тези двамата да му докарат неприятности. Все още имаше какво да се обърка.

— Ей — каза той с усмивка. — Тя изглежда доста добре. Палецът като че ли не й липсва.

— Много се радвам, че е свършил работа — каза Поли. — Защото не мога да си представя да трябва да направя това отново.

— Какво ти става, Поли? Да не си се размекнал?

— Не, просто…

Змията усети как гнева му се надига. Крайно време беше да сложи на място тези задници.

— Ти просто… работиш за мен. Ако ти кажа да й отрежеш шибаната ръка, ще ме попиташ само „коя?“ Ако ли не, излизаш от играта!

Поли поклати глава със забит в пода поглед. Не изглеждаше доволен.

— Е, добре — каза той накрая. — Тогава се отказваме. Намери си друг да ти върши мръсната работа. Няма да режем дете. Това не е правилно.

Змията бе потресен от думите му. Да си намери друг? Къде щеше да го намери в тази фаза на играта, по дяволите?

Цялата работа отиваше по дяволите. Първо трябваше да се застрахова срещу Салинас, после — да се справи с този непредсказуем доктор Вандайн, а сега селяните се вдигаха на бунт. Какво ли още щеше да се случи?

— Заплашваш ли ме?

Поли поклати глава.

— Това не е заплаха. Просто ти казвам как стоят нещата. Ще играем по твоите правила до края, но никакви такива поръчки повече.

Змията не можа да измисли какво друго да каже, така че да не изглежда лош. И тъй като не можеше да направи това, което наистина искаше — да опре тридесет и осем калибровото дуло в лицето на Поли — реши да си тръгне.

Да. Най-добре беше да ги остави да се чудят какъв ли щеше да бъде следващия му ход.

— Ще държим връзка — каза той и се отправи към входната врата.

Изпусна парата чак когато прекоси двора, като си помисли, че ще бъде виновен за това, че ще остави Попи и Поли в ръцете на Салинас, когато всичко приключи. Това само доказваше колко безполезно чувство е вината. Всъщност беше страхотна идея да се отърве от тези двамата. Достатъчно бе търпял Поли и кучката му.