Франсис Пол Уилсън
Отвличане (61)

9

Дан Кийн се отби набързо до офиса си, за да си вземе куфарчето и после пое по Шеста улица към Търговския център. Шансовете да срещне някой познат в центъра, в събота, бяха минимални, дори никакви, но той се оглеждаше непрекъснато. Не можеше да се отърве от чувството, че някой го следи.

Беше просто параноя. Знаеше това. Но имаше защо. Планът се проваляше пред очите му. Слабото звено бе Вандайн и сега то се бе скъсало.

Не преди да даде хапчето на Уинстън, разбира се, и слава богу. Само това имаше значение — Уинстън да бъде отстранен.

Както и никой да не свърже заговора с наркокартела. Не друго, а наркокартелът бе в дъното на всичко, което се случваше. Той бе главният герой на целия сценарий, обгърнал и Белия дом, и съдбата на малката Кейти, а двигателят на самия сценарий бяха проклетите пари, милиардите, зависещи от процъфтяването на бизнеса с наркотиците. Не биваше да се допусне легализацията на наркотиците. А се получаваше точно обратния ефект на този, за който работеше Дан.

Дан беше на сухо. Нищо не го свързваше с Вандайн, похитителите и Салинас.

За да се избегне възможността Салинас да бъде свързан със заговора, трябваше цялата верига незабавно да бъде разглобена, а частите й — разпръснати.

Но какво щеше да стане с детето? Какво ли щеше да му се случи?

Опитваше се да не мисли за момиченцето. Да, то си имаше име, но той се стараеше да го държи далеч от мислите си. Повтаряше си, че то е добре, но знаеше, че това изобщо не е така.

Всемогъщи Боже, какъв бе този звяр, който бе откъснал палеца на детето?

Дан знаеше точно какъв. Това бе просто поредното доказателство, че тези кучи синове трябваше да бъдат елиминирани. Но не като се легализираше бизнеса им, а като бъдеха подгонени, хванати натясно, заключени далеч от обществото, а ключът бъдеше хвърлен надалеч.

Дан знаеше името на това чудовище. Дори днес щеше да говори с него. Точно сега.

Всичко щеше да е наред с малкото момиче. Но дори и да не станеше така…

Не можеше да повярва, че си го мисли, но дори и това да свършеше зле за Кейти, дори и тя никога да не се прибереше вкъщи, това щеше да струва само нейния живот. Ако тя беше цената да се отстрани Уинстън и да се спре неговия план за легализация, то нейният един живот щеше да бъде жертван, за да бъдат спасени безброй други.

Мисли глобално, повтаряше си той. Не позволявай на незначителните подробности да ти влияят. Какво беше един живот в сравнение с разрушаването на морала на цяла една нация? С оставянето на наркокартела да надделее?

Животът на едно малко момиче…

Забеляза телефон до Музея по астрономия и пристъпи към него. Извади гласовия модулатор от куфарчето си и се огледа. Наоколо нямаше никого. Прикрепи механизма към слушалката, пусна двадесет и пет цента в процепа и набра номера. Не се и съмняваше, че Салинас записва тези разговори и прави всичко по силите си, за да ги проследи. Е, желаеше му успех. Дан използваше различен телефон всеки път. И ако все пак записите някога попаднеха в съда, модулаторът щеше да осуети всеки опит за гласов анализ.

Когато от другата страна някой вдигна, Дан каза:

— Свържете ме със Салинас.

При първите няколко разговора бе възникнал спор относно обратната връзка с него. Дан категорично бе отказал такава. Това беше минало. Сега, чуеха ли модулирания му глас, свързваха го веднага.

— Да? — чу се гласът на Салинас. — Кой се обажда?

Представяше си как тази тлъста отрепка седи на стол или канапе, с провиснало между разкрачените му крака шкембе. Кога за последен път видя онази си работа, прасе такова? Господи, как мразеше хората като него. Затова и бе започнал работа в Агенцията за борба с наркотиците — за да изчисти земята от такива типове. И всички тях, организациите им, събираше в една дума — наркокартела.

Но Салинас не бе глупав. Дан трябваше да му го признае.

Той също предполагаше, че разговорите се записват, затова и се правеше на глупак. Никой не биваше да хване дирите на Карлос Салинас.

И така, те започнаха словесната си игра.

— Много добре знаеш кой е — каза Дан.

— Съжалявам, не мога да позная гласа ви. Явно е станала грешка.

— Точно така. Най-голямата грешка. Ето какво трябва да знаеш: целта ще бъде приета в болница по-късно днес.

— Много съжалявам за господин Цел, но не го познавам.

— Може би познаваш лекаря му. Малко след като подложи пациента на лечение, доктора призна грешката си. Няколко агенции се ангажираха да разнищят случая.

Последва дълга пауза. Дан беше сигурен, че това беше последното нещо, което Салинас искаше да чуе.

— Но господин Цел е болен, така ли?

— Не още, но се очаква да се разболее. Очевидно вече няма полза от доктора, така че механизмът, който сглобихте, за да окажете натиск върху него, трябва незабавно да бъде разглобен, а ценностите — върнати на притежателя им.

— Ценностите ли?

— Да. Ценностите, които му отнехте.

— Не — каза Салинас. — Не мисля, че това ще се случи. Както сам виждате, той не изпълни условията на сделката. Затова не може залогът да му бъде върнат. Освен това, би било по-… как да се изразя… дискретно, ако повече не види залога си.

Дан затвори очи и повтори наум: Мисли глобално… Забрави за подробностите… Винаги гледай на нещата в цялостен план…

Преглътна.

— По същия начин ли ще процедирате с останалите части от механизма?

— Разбира се. Механизмът е прост. Никой няма да бъде пропуснат.

— Никой не бива да свързва мен и вашия бизнес, наркокартела… с това.

— Няма да оставим следи. Как мога да бъда свързан с нещо, което никога не е съществувало? — Как, наистина?

Дан затвори и усети как му се повдига.

… забрави за подробностите… Винаги гледай на нещата в цялостен план…

Как се забърка в това, по дяволите?

Запита се колко от хората в Агенцията за борба с наркотиците мразеха Уинстън и неговия план? Отговорът беше лесен: всички. Как другояче можеше да реагира спрямо някого, който бе осъдил кариерата и живота му на изчезване?

Но на колко ли хора им беше хрумвало да се съюзят с врага, сами да влязат в картела, за да спрат Уинстън? Може би на неколцина. Но познаваше само един с достатъчно кураж; само един, на когото му пукаше толкова много за родината и дълга към нея, за да го изпълни.

Това беше Даниъл Джей Кийн. Той самият.

Но дали наистина мотивите му бяха толкова чисти? Искаше му се да вярва, че е така. Но имаше моменти на откровение, когато в три часа през нощта лежеше буден и се взираше в часовника, а съвестта му го упрекваше, нашепваше му, че е мотивиран не толкова от принципите си, колкото от инстинкт за самосъхранение.

Бе посветил по-голямата част от живота си на Агенцията за борба с наркотиците. И сега, когато най-накрая удари неговия час да заеме поста на директор, Уинстън възнамеряваше да закрие агенцията му и да обезсмисли цялата му кариера. Агенцията можеше и да продължи да съществува, но щеше да има само фиктивна роля на периферен орган, също толкова несъществена, както тази на апендикса в човешкото тяло.

Дали бе сключил сделка с дявола, само за да спаси кариерата си? Не. Не можеше да приеме тази мисъл. Не беше такъв.

Но тогава възникваше друг въпрос: Когато се съюзяваш с врага си, не минаваш ли на негова страна?

Не, той не се бе съюзил с врага, той само го използваше за своите собствени цели. А целта му бе благородна: да унищожи картела.

Само че толкова ли благородна и чиста се оказваше целта му, след като щеше да позволи едно дете да умре, за да я постигне?

— Ще компенсирам това — каза си той. — Кълна се в живота на децата и внуците си, че веднага, щом свърши това, ще посветя всяка секунда от съзнателния си живот на целта — да открия Салинас и неговия род и да ги изтрия от лицето на земята.

Без съмнение Салинас смяташе, че има високопоставен правителствен съюзник. Но грешеше. Много грешеше.