Франсис Пол Уилсън
Отвличане (54)

2

— Палеца й? — Том стовари юмрук по бюрото. Лицето му бе станало съвсем бледо. — Изпратили са ти палеца й?

Джон кимна. Бе им разказал цялата история. Малко несвързано, но не бе пропуснал нищо важно.

Вдигна поглед към Декър, който безучастно стоеше отстрани с ръце на гърба. После погледна пак към Том.

— Съжалявам, Том. Не исках… Не знам какво съм си въобразявал… но смятах, че нямам избор.

Обрекох Кейти на смърт. Тази мисъл непрекъснато го връхлиташе. Защо не оставих Том да глътне тези хапчета? Какъв баща съм аз? Змията ще разбере. И тогава ще…

— Ти наистина не си имал избор — каза Том. — Но не го направи. Въпреки че животът на бедната Кейти зависи от това. Честно да ти кажа, Джон, ако бях на твое място, щях да постъпя по същия начин. — Отново удари с юмрук по бюрото. — Бездушни копелета! Не мога да повярвам, че това се е случило. — Погледна към Декър. — Кое е първото нещо, което трябва да направим, Боб?

Декър потри челюстта си. Личеше си, че се чувства неудобно.

— Ами, мисля, че първото нещо, което трябва да направим, е да се занимаем с престъплението, което бе извършено преди няколко минути.

— Какво?

— Бе извършен опит за покушение над живота на президента на САЩ. Това е…

Том вдигна ръка.

— Веднага спри. Що се отнася до мен, нищо не се е случило.

— Съжалявам, сър, но не ми е позволено да пренебрегна…

— Какво да пренебрегнеш? Видя ли някой да ми причинява нещо, или да се опитва да го прави?

— Чухме собствените му признания относно хапчетата.

— Сега аз ти казвам, че не е така. Без сътрудничество от страна на предполагаемата жертва, нямаш случай. Така че да зарежем тази тема и да продължим нататък. Какво ще правим сега?

Декър въздъхна.

— Е, добре, първо трябва да се обадим на ФБР. Те са специалисти по отвличанията и ни трябва достъп до криминалната им лаборатория. След това…

— Не! — извика Джон и скочи от стола си. — Не можете да направите това! Ако се разкрия, вече няма да им трябвам. И ако това е така, същото ще важи и за Кейти. Ще я убият!

— Можем да държим всичко това в тайна — каза Декър. — Ще…

— Не! — Джон усети, че повишава тон, но нехаеше. — Ще разберат! Имат информатор. Вероятно тук, в Белия дом. — Обърна се към Том. — Става дума за милиардите на мафията, за наркотиците… Щом като са могли да разберат за реакцията към хлорамфеникола на президента, със сигурност ще разберат и че не съм му дал хапчетата. Казах какво ще стане тогава! Моля ви! Трябва да има друг начин!

— Прав е, Боб — каза Том. — Явно са доста добре информирани. Между другото, имаме ли някакви идеи кои са „те“?

— Знаем само, че е заради наркотиците — каза Декър. — Казали са на доктор Вандайн съвсем ясно, че не искат да се появите на конференцията в Хага. Вероятно са колумбийците или може би мексиканците. — Потърка челюстта си. — И мисля, че имате право, че източникът им е от много високо ниво. Отвлекли са момиченцето на сутринта след речта ви.

Том кимна:

— … което означава, че са знаели какво смятам да кажа и са планирали нещата предварително. — Завъртя креслото си и се обърна към прозорците. — Кой е този кучи син? Кълна се, че ако разбера… — Завъртя се в обратната посока. — Рано или късно ще разберем. Въпросът е какво да правим сега?

— Нека помисля — отвърна Декър.

Джон наблюдаваше как агента от Тайните служби се разхожда из Овалния кабинет, взира се в пода, после в тавана. Щеше му се да можеше да измисли свой собствен план, но умът му бе блокиран, мъртъв, празен.

Най-накрая Декър се върна до бюрото на Том.

— Е, добре. Имам една идея. Не е перфектното решение, но е най-доброто, което можах да измисля за толкова кратък срок. Защо не действаме от две страни? Само трима човека знаят със сигурност, че не си взел хапчетата. Нека си остане така. Ние тримата ще сме единия отбор.

— А кой ще бъде втория? — попита Том.

— Ще сформираме малък отряд. — Декър хвърли бърз поглед към Джон. — Много ограничен малък отряд, състоящ се от агенти от Тайните служби, ФБР и ЦРУ, които ще…

— Но те ще разберат! — възрази Джон, почти паникьосан. — Открият ли за съществуването на този отряд, Кейти е мъртва!

— Не и ако огранича информацията до хора, които познавам от дълго време, а президента им постави специална задача, с нареждането да не обсъждат подробности от нея с никого, дори с шефовете си.

— Смятай го за изпълнено — каза Том.

Джон не знаеше какво да каже. Наистина ли Декър познаваше хора, на които би могло да се има пълно доверие? Съществуваха ли изобщо такива хора? Може би щеше да проработи. Може би. Но ако не станеше така…

— Но има нещо много важно, което забравяш. — Джон се обърна към Том. — Те очакват да се разболееш. В противен случай…

— Мисля, че ще се справим и с това — каза Декър и се обърна към Том. — Но това означава, че ще се наложи да постъпите в болницата на военноморските сили Бетесда. От офиса ви ще казват, че сте там за обикновен преглед, но хората, които стоят зад това, ще го схванат като знак, че сте болен.

Том събра върховете на пръстите си и се облегна замислено назад.

— Да, Бетесда е подходяща… Ще мога да работя оттам няколко дни… Въпреки че моментът въобще не е подходящ за това… Сега изобщо не му е времето… — Погледът му срещна този на Джон. — Но така ще постъпим.

Джон усети как гърлото му се свива:

— Благодаря ти, Том. Нямаш представа какво…

— Кейти е отвлечена и наранена заради нашето приятелство. Длъжен съм да постъпя така. Не се тревожи. Ще ти я върнем!

Джон се облегна назад и затвори очи. Искаше му се да вярва, че ще бъде така. Трябваше да вярва.