Франсис Пол Уилсън
Отвличане (7)

7

Попи се опули, когато видя Поли.

Беше пуснала видеокасетата „Стоманени мускули“ и правеше упражнения, когато той се прибра. Само един поглед към късата му, бухнала коса я накара така да се превие от смях, че се свлече на пода. Едва дишаше.

— Е хайде сега. Не изглеждам толкова зле — каза той и се ухили глуповато. — Нали?

Попи успя някак си да потисне смеха си. Като се задъхваше, погледна пак към него. Той и без това си изглеждаше странно, като бе оставил косата си да израсте и да си възвърне естествения червен цвят. Но сега, така остриган около ушите и над яката, със сведена до четвърт инч брада, спретнато подрязана около бузите и гърлото, тя едва го позна.

— Просто изглеждаш толкова… прилично. Сякаш притежаваш книжарница или нещо такова.

Тя се вдигна от пода и го прегърна. Когато ръцете й го обгърнаха и намериха мястото, където се бе намирала опашката му, тя отново избухна в смях.

— О, виж ти! Вратът ти! Никога преди не съм го виждала!

Той я отблъсна нежно, но тя разбра, че започва да се дразни. Отиде до напуканото огледало над разпадащия се диван и започна да изучава отражението си.

— Боже, права си. Приличам на скапан книжен червей!

— Но такъв, който се облича в кожа.

— Ами да. Но не за дълго. По-добре да се преоблека.

Попи изтръска праха от черното си трико и стана от постелката. Това място, което Мак бе наел за работата, беше истинска дупка. Единственото хубаво нещо в цялата работа беше, че нямаше да останат тук още дълго.

Тя се сепна и поизтрезня, като се сети какво означаваше новата прическа. Отвличането щеше да стане всеки момент и Поли просто правеше необходимото.

Внезапен спазъм сви стомаха й и после изчезна. Първия път, когато бе помагала на Поли с гледането на един от отвлечените от Мак хора, преди три години, всичко това й бе изглеждало като лудория. Бяха се мотали насам-натам, слушаха музика, ядяха готова храна и пазеха на смени окованото в белезници и с превръзка на очите момче в съседната стая. Когато откупът беше платен, го закараха на едно затънтено място в гората, далече от магистралата, и го пуснаха на свобода.

Беше лесно. Никаква болка, никакво усилие. И много пари, когато Мак плати на Поли неговия дял.

Но колкото и хубаво да беше, парите сякаш никога не стигаха за дълго. Когато ги имаха, ги харчеха най-безразборно. Осигуряваха си дрога по всяко време.

Наистина доста харчеха за това. На Поли сякаш не му се връщаше пак на метедрин. Тя пушеше трева от време на време, но метедрина със сигурност беше сред любимите й.

И така ставаше винаги, когато Мак се обадеше, че му трябват, за да наглеждат някое дете. Това се случваше обикновено по два-три пъти годишно и те никога не му отказваха.

Тя не проумяваше как никое от тези деца никога не бе издирвано. Поли й каза, че Мак му обяснил как страшно много хора изчезват всяка година. Бизнесът с отвличанията процъфтявал и Мак бил един от главните играчи в него.

Но независимо дали наистина този бизнес процъфтяваше, или не, последният случай обърна мнението й за цялата работа на сто и осемдесет градуса.

Последва Поли в малката спалня и започна да го наблюдава докато сваляше парцаливите дрехи от себе си.

— Мак подсказа ли ти кого ще отвличаш този път?

— Не.

— Не ми се иска да го правиш.

Той махна обиците си и смъкна черния панталон, който тя му бе подарила за Коледа. Поли беше поне с пет-шест години по-възрастен от нея, но все още изглеждаше доста добре за човек наближаващ тридесетте. Е, може би носът му бе малко голям и кожата му — на петна, но пък тя харесваше къдравата му коса, нищо че бе започнала да оредява отгоре. Дълбоките му сини очи направо я грабнаха още първия път, когато го видя. И все още й действаха по същия начин. Той не тренираше, но имаше естествено стегнато и мускулесто тяло. А също и страхотни татуировки. Особено много харесваше тази на смъртта, високо на дясната му ръка. Като го гледаше сега, сигурно щеше да се възбуди, ако не беше тази проклета тревога.

Той вдигна поглед към нея.

— Защо не? Плаща ми допълнително, а и после ще има доста пари за харчене.

— Да, знам, но…

— Но какво?

— Просто не искам… да ти се случи нещо лошо.

Той се усмихна.

— Не се тревожи. Няма нищо страшно. Пакетът ще реши, че отива на разходка с лимузина. Само ще карам до там, ще отворя вратата, той ще влезе, аз ще затворя вратата и ще отпраша. Много е просто.

— Пакетът значи — каза тя. — Защо той винаги ги нарича „пакети“?

Поли свали бялата риза от закачалката и я облече.

— Той си е такъв. Нали няма да ме караш да ти обяснявам поведението на Мак? Той е гений. Не можеш да искаш от мен да разбирам един гений.

Попи пристъпи напред и му помогна да закопчае копчетата.

— Не знам. Просто ми се ще да не беше толкова зъл.

— Той не е зъл. Просто умее да улучва десетката. Някога да ни е преметнал? Някога въобще да е опитвал? Не.

— Да, обаче последния път…

— Е, добре — каза Поли, докато се опитваше да се вмъкне в сивия панталон. — Признавам, че последния път играта малко загрубя. Но това нямаше нищо общо с нас. Беше си изцяло грешка на семейството на пакета. На купувача искам да кажа — това е още една от думите на Змията.

Попи потръпна при спомена:

— Малко загрубя, а? Беше си доста повече от малко. Онова момче…

— Виж, и на мен не ми харесва, но нещата се оправиха, нали? Искам да кажа, че той се върна вкъщи, нали така? И не му се налага да носи дрипи като тези.

— Лесно ти е да го кажеш. Казах ти още тогава, че не искам да правя това никога вече.

Поли пристъпи напред и сложи ръце на раменете й.

— Виж, Попи. Нали се разбрахме? Нали ти казах, че това ще е за последно? И аз наистина смятам да е така. Това ще бъде голям удар, затова Мак ни плаща така добре. Поне в това отношение е свестен. Когато той печели добре, и ние печелим добре.

Мисълта за големите пари после, при това кеш, бе така привлекателна… Само те, двамата… Щяха да пътуват насам-натам… Никакви грижи… Никакъв Мак…

— Е, добре, хубаво — каза тя най-накрая. — И аз искам парите. Но на света няма толкова пари, които да ме накарат да мина пак през нещо подобно като онова последния път…

— Този път ще е различно. Обещавам ти. Няма да се налага да се притесняваме дали семейството на пакета ще плати откупа, защото парите ще дойдат от друго място.

Попи го гледаше втренчено.

— Нещо не схващам.

— Е, и на мен не ми е съвсем ясно. Мак не ми каза никакви подробности. Само че някой друг щял да плати откупа. От нас се иска само да наглеждаме пакета за около седмица и после изчезваме. Това е всичко. Никакви преговарящи. Няма да се тревожим, че някой бави парите. Всичко е сто процента гарантирано.

При споменаването на думата „преговарящи“, Попи си спомни какво им се бе наложило да правят последния път и отново потръпна.

— Идеята все още не ми харесва.

— Хей, Попи. Това са двеста хиляди в брой за една седмица работа. Можем да заминем където си поискаме и никога вече да не се върнем.

Тя го прегърна и го притисна силно към себе си.

— О, дано стане така. И после не искам никога вече да виждам лицето на Мак. Той ме плаши.

— Хей, ще ми измачкаш ризата.

Попи го пусна и му помогна да завърже тъмносивата вратовръзка. После се вмъкна в сакото. Сложи си глупавата шапка и…

— Не мога да те позная — промълви тя.

Той се ухили:

— Още нищо не си видяла. Само гледай.

Обърна се с гръб към нея и затърси нещо в някаква кафява хартиена чанта пред огледалото. След като я прерови цялата и направи цял куп смешни физиономии, той изсвири с уста доволно и театрално се обърна към нея:

— Ето ме и мен!

Бе така тотално преобразен, че Попи отстъпи назад изумена. Иначе квадратното му лице сега изглеждаше кръгло, носът му бе станал по-широк и сплескан, а очите му бяха скрити зад черни очила. Единствено между долния край на очилата и горния край на брадата се виждаше част от кожата му.

— Боже, Поли! Как, по дяволите…

Той изтегли някакъв мек бял цилиндър от вътрешността на бузата си и й го показа:

— Няколко памучни подплънки свършиха цялата работа — и посочи към носа си. — Няколко в ноздрите, малко грим. Сигурен съм, че бих заблудил дори собствената си майка.

Отиде до огледалото в банята и започна да изучава отражението си, като беше очевидно, че е доволен от резултата.

— Страхотно, не мислиш ли? Искам да кажа представи си как отивам при майка си и й казвам „Госпожо Дикастро, виждали ли сте Поли напоследък?“. Нали би било супер!

Попи пристъпи зад него и обви ръце около кръста му. Сега, като видя Поли така променен, се поуспокои относно отвличането. И все пак…

— Бъди внимателен, Поли. Вземи този пакет, който и да е, и се прибери жив и здрав.

Той кимна, все още загледан в отражението си.

— И после ще избръсна тази проклета брада. Ще си направя пак косата черна и…

— И отново ще си моя стар Поли.

Той се обърна и я целуна.

— Точно така.

Тя потърка таза си в неговия. Беше възбудена и не искаше да го пусне още.

— Мммм, обичам мъже в униформи. Какво ще кажеш да…

— О, не. — Той се освободи от нея и се върна в спалнята. — Само това ми липсва сега. Да закъснея и да изпусна отвличането. Знаеш ли какво ще направи Мак? Не искам дори да си го представям.

Попи също не искаше.

Тя го последва в спалнята и забеляза чифт черни кожени ръкавици на леглото. Бяха ръкавици с пръсти.

— Хей, Поли. Тези ръкавици твои ли са?

Той се обърна и погледна.

— А, да. Шофьорските ми ръкавици. За малко да ги забравя.

— Не трябва да оставяш отпечатъци, нали?

Той поклати глава в знак на съгласие и добави с вдигнати юмруци:

— И никакви татуировки.

— А, да. Вярно.

Тя бе така свикнала с татуираните букви на пръстите му, от първата до втората става, че въобще не ги забелязваше. Но някой друг със сигурност щеше да им обърне внимание — л-ю-б-о-в на лявата му ръка и о-м-р-а-з-а на дясната.

Той си ги сложи и раздвижи пръстите си.

— Как изглеждам?

— Все едно всеки момент ще караш президента.

— Знае ли човек? — ухили се той. — Може и така да се окаже.

— Не е никак смешно, Поли.

— Да, това би било трудна работа дори за Мак. — Той я изгледа продължително. — Ти готова ли си?

— Така мисля.

— Да огледаме стаята още веднъж.

Тя го последва в тъмнината на голямата спалня и сбръчка нос от миризмата. Последните наематели явно бяха имали куче и го бяха държали тук. Цялата стая бе просмукана от остра воня на киселина.

Поли запали осветлението и провери двата прозореца. Беше сложил и на двата щори и после бе заковал шперплат върху тях. Почука с палец по кутията на пода до леглото.

— Всичките ни провизии са на лице, нали?

— Да.

— Сигурна ли си?

— За каква ме мислиш? За Апълтън ли?

Усмивката му бе малко крива.

— Не. Пък и аз все още не знам какво значи тази дума. А ти непрекъснато я използваш…

— Съжалявам. — Трябваше да си държи устата затворена за Апълтън. — Просто вкъщи използвахме този израз.

— Да, добре. Просто искам да съм сигурен, че имаме всичко, което ще ни е нужно. Става ли?

— Разбира се. — Тя знаеше съдържанието на списъка наизуст: три чифта белезници, петдесет фута въже, лента, сигнални светлини и допълнителни батерии, три превръзки за очи, аптечка, кърпа за запушване на устата, маските и голямо количество от жълтите хапчета, които бяха успокоителни и тя взимаше понякога, за да поспи. Държаха ги също за в случай, че пакетът започне да буйства и да вдига шум.

— Страхотно. Значи сме готови.

Поли се върна до предната стая. Свали шапката и облече дългото си черно кожено палто, като по този начин напълно скри шофьорската си дегизировка.

Попи оправи реверите му.

— Нервен ли си?

— А, не.

— Хайде, хайде сега — закачи го тя с усмивка. — Истината е, че не може да не си поне малко нервен.

— Е, добре. Може би съвсем мъничко. Искам да кажа, знам, че Мак е планирал всичко това до последния детайл. И все пак… нещата винаги могат да се объркат. Всичко се случва.

Така си беше. Попи знаеше най-добре как можеха да се объркат нещата.

И тогава внезапно я прониза тръпка на ужас. Не искаше нещо да се случи на Поли. Той беше свестен мъж. Прекарвали си бяха добре, сексът си го биваше и никога не бе я наранявал. А това беше доста повече от всичко, което можеше да каже за останалите отрепки, с които се бе мотала откакто… откакто бе останала сама.

Но беше и нещо повече от това. Поли се грижеше добре за нея. А тя имаше нужда някой да се грижи за нея, защото винаги, когато се опитваше да се справи сама, забъркваше каша…

Искаше й се да остане с Поли завинаги. Доколкото знаеше, той не искаше деца. Това устройваше и нея.

— Всичко ще е наред — успокои го тя.

— Да. Знам. Просто ми е малко нервно. Две дръпвания от марихуаната биха свършили чудесна работа. Нали знаеш… да се успокоя.

— Само това ти липсва. Нали знаеш какво мисли Мак за това. Ако разбере, че си пушил, ще те убие.

— Права си. — Той оправи ръбовете на панталона си под коженото палто. После взе главата й между ръцете си и я целуна страстно по устните. — Ще се видим по-късно.

Преди да успее да го прегърне за последно той вече бе взел шапката си и се бе отправил към вратата на гаража.

— Бъди внимателен.

Попи го наблюдаваше, докато той изкара стария бял камион от гаража и се изгуби надолу по улицата.

— О, дано, дано всичко мине гладко — прошепна си тя.

Прозвуча почти като молитва.

Когато камионът се скри от погледа й, тя се дръпна от прозореца.

Сега следваше най-трудната част — очакването.

Протегна се. Чувстваше се много напрегната. Щеше й се да има едно хапче, за да се поуспокои. Но трябваше да го направи по друг начин.

Върна се до телевизора и видеото, превъртя отначало и пусна касетата „Стоманени мускули“. Не й бе известен по-добър начин да си убие времето. Намали звука, пусна си най-новия диск с музика и започна.

Беше твърдо решена да си възвърне формата. Бе имала много стегнато тяло в гимназията, но после бе оставила всичко да отиде по дяволите. Наркотиците и бързите закуски си казаха думата.

Все още ядеше твърде много боклуци и възнамеряваше да промени това. Но първата й грижа бяха наркотиците. Първо трябваше да се пребори с тях.

След последното отвличане бе така уплашена и стресната, че веднага, след като нещата се поуталожиха, мина директно на кокаин… и то по много. Никога преди не бе преживявала такъв стрес. За малко да си изкара ангелите.

И тогава взе решението — без повече кокаин. Без повече успокоителни също. Е, може би щеше да изпушва по някоя и друга цигара с трева от време на време, като помощно средство за диетата си, но със сигурност щеше да си върне фигурата и да започне да се отнася с тялото си както трябва. И след като постигнеше целта, щеше да продължи по същия начин.

Само веднъж да свърши всичко това…

Едва започваше, а тя вече имаше едно такова неопределено лошо предчувствие.

Съсредоточи се върху това, което показваше екрана, като изпълняваше упражненията с гири от по два паунда, за да увеличи ефекта. Усети как пулса й се ускорява, а кожата й заблестя от потта. Скоро щеше да изпита онова приятно замайване, но не като това от наркотиците, а друг вид замайване. Беше почти също толкова приятно.

Почти.